ЩАСТЛИВЕЦ

Христина Въчева

Вратата хлопна и малката Катерина, с потъмняло от слънцето личице, с големи и черни като угар очи, се шмугна бързо в стаята.

- Дядо! - отрониха се като бисери от детските уста плахите думи. Хвана старата, набръчкана от времето ръка на дядо си и я притисна бързо към бузата си. В тази неочаквана милувка имаше толкова детска нежност и обич. Особена топлина се разливаше по тялото му и душата му грейваше, щом влезе Катето в стаята му…

Ала сега старецът не помръдваше, лежеше с мислите си, които го отнасяха като вятър надалеч. Тъгуваше за първата си изгора, неговата Злата, дето му пристана после. Отдавна се беше преселила тя на оня свят. Откакто загубиха Стоян, осемнадесетгодишния син, надеждата на рода, сякаш черна сила сграбчи сърцето й, топеше се, крееше, ден след ден и два месеца по-късно, отиде при него…Още виждаше лицето й, бяло като сняг посред зиме, нежно, обградено с къдрави тъмни коси, заплетени палаво назад. А очите й, като звездици светеха. Красивата й, като слънчев изгрев усмивка, смущаваше нежно сърцето му. Тиха като есенна река, тя подслаждаше живота му и тялото му, младо и стройно, се изпълваше със сила, a душата му пееше.

- Дядо! - побутна го някой нежно…

Беше Катерина, малката му внучка, на големия син Делчо. Приличаше той на майка си - усмихнат и ласкав, с мека като памук душа. И внучката бе наследила от тяхната мека и привлекателна сила. Нищо не можеше да й откаже. За нея живееше той сега, за Катето, с нейния смях посрещаше изгрева, с нейната обич го изпращаше. Особена връзка имаше между тях. Тя бе радостта за душата му, осемгодишна, тя припкаше край него като малка козичка и мира му не даваше. И каква беше тази нейна енергия? Отде извираше?… И въпроси, въпроси… Бързаше да порастне, да открие света. Току стане сутрин рано и дотичваше при него:

- Прочети ми пак приказка, бе дядо, за оная, Пепеляшка, дето тръгнал да я търси принца, със стъклената пантофка.

На нея разказваше той и други приказки. За преживения ужас през 1913, насилствено прогонени от родните огнища на тракийската земя от кръвожадните турци и башибозуци, търсели спасение  в горната земя. Този спомен се беше вкопчил като пиявица в него и не му даваше спокойствие. А и как да го забрави, нали беше белязал детството му с черни цветове, беше стиснал като в обръч целия му живот. Тогава остана без баща, загуби и братята си. Тих и затворен, преживял няколко разорения на тракийските българи, загубил скъпи на сърцето си хора, той дълго и мълчаливо затваряше вратата към себе си…

Случи се в ранната есен на 1913 - разказваше дядо. Спомените му възкресяваха жесток епизод от голямата трагедия на обезбългаряването на Източна Тракия. Една историческа трагедия, окървавила сърцата и паметта на оцелелите българи от Беломорието. Малка бе внучката му, но истината за онези мрачни времена трябваше да се знае, убеден беше той. Този спомен беше заседнал като рибя кост на гърлото му и не му даваше покой. Чиста и свята, тази мисъл бе за него като задължение към паметта на българите от Беломорска Тракия, познали в пътя си огъня, ужаса и смъртта. Мисъл за бъдещето. Затова в Катерина виждаше той бъдещето. Тя трябваше да познава своите корени, да знае през какво са преминали и как са устоявали в борбата си за родната земя. Та какво е народ без минало? И нали в него е заложена светлината на бъдещето - мислеше старецът? А и кой можеше да отнеме правото на тези кротки българи да защитят земята си, родната? Тази, дето ги хранеше и даряваше с 2-3 реколти годишно. Топлият и благоприятен климат, двата сезона - зима и лято, близостта до Бяло и Мраморно море, водното богатство на Марица, Тунджа и Арда, топлата прегръдка на Родопа от север, всичко това правеше тази земя райска. И синьото небе над тях, изпълнено със звезди, което даваше полет на мисълта им. Бог им бе отредил най- хубавата земя край Беломорието… И колчем заговаряше за онази кървава вакханалия, сълзите потичаха от очите му и оросяваха като суха нива старческото му лице…

- Недей бе, дядо, я виж какво слънце е изгряло, ябълките жужат от пчелички, да идем при тях - казваше тя и изтриваше нежно сълзите на дядо си…

„Ябълките” бяха малката градина на тридесет метра от къщата, двукатна, тя се усмихваше като млада невеста в новата си червена премяна, украсена с две големи тераси. Колко се гордееше тогава старецът! Беше кътал цял живот, левче по левче, за да купи на двамата си сина къща - заедно да живеят в града, под един покрив. Нали са братя, та да си помагат, за добро и за лошо. Така мислеше той и се радваше на добрите отношения между тях…

Незнайни ръце бяха засадили двадесет ябълкови дръвчета, нагъсто и когато цъфтяха напролет, приличаха на бял облак - нагизден, сватбарски, слязъл на земята. Обичаше той тези разходки с внучката. Напомняха му за неговото село. Сядаха на големия камък от единия край на градината и наблюдаваха това пиршество на живата природа. Пчелите жужаха в своя работен танц и опрашваха нежните цветове. И му ставаше хубаво. Та нали сам Бог бе създал тази магия за него, за другите…И на сърцето му ставаше по-леко…

- И да знаеш , чедо! - поучаваше дядото внучката си - няма по-драго от това да сториш добро. Ръка да подадеш на бедния и болния. Прошка да поискаш за грешката, дето си сторил, прошка да дадеш някому. Че тя, прошката е като да изцериш раната, дето е в сърцето ти и да намериш Божията светлина у всеки, да се съединиш с Духа и да се доближиш отново до Бога, от когото си се отдалечил. Че той, нашия небесен баща, всичко вижда, той дава, той отнема…. В този ред на мисли, минаваха дните им.

И Катерина запомни дядовата си философия…

Ала имаше в градината едно дърво, по-младо от другите, по-късно посято. Безспорна беше неговата красота. Стъблото му, изправено, като мъдър стопанин, а короната му, царствено разперена, сякаш измерваше нови светове. Денем в клоните му танцуваше слънцето и огряваше с хубостта си земята. То радваше сърцето му, благодат за очите и за  душата му. И птиците, и пчеличките сякаш го ухажваха повече от другите дървета. Спущаха се към него, извиваха светла песен и танц и отлитаха щастливи, а неговата хубост грееше. Ала задухаше ли пролетния вятър, ябълката сякаш оживяваше. И нея виждаше тогава той, Злата, обичаната от него девойка и жена… И се върна назад във времето, когато я видя за първи път на хорото. И трепна душата му. И подскочи сърцето му, заигра с друг ритъм. Обля го топла струя светлина. Навярно това бе онова, което хората наричат влюбване, първа любов. „Веднъж да я грабна, веднъж да влезе в нашата къща”. Тая мисъл мира не му даваше. Погледът му обхождаше хорото, два, че и три пъти и пак на нея се спираше. Беше виждал и други красиви моми, ала тази… Каква беше тази хубост, дето го привличаше тъй неудържимо? Босилковите й клепки трепкаха над тъмните й очи, дългите й плитки сплетени на главата стояха немирни, сякаш викаха „Хвани ме!” А снагата й - млада бреза, неокършена, сякаш го подканяше…Погледнеше ли я, бузите й заруменяваха в свенлива омая. И тя усещаше, че нещо ново и непознато я влече към тоя другоселец. Прочете го в очите й … Окъсня в оная нощ. Дълъг път го чакаше, ала в мисли за нея не разбра кога мина бърчинката и схлупените къщи на селото с мъждукащи светлини се показаха като изплашени сенки. Луната светеше отгоре, сякаш му се радваше и одобряваше онова, което се случваше с него. А звездите, тази вечер бяха толкова едри и ярки, как не беше ги забелязал досега? Намигаха му и те съучастнически .

- Сине, пак си ходил на събора в Дрангово ? Че няма ли за тебе моми в наше село, бе сине?! - гълчеше го майка му, ала майчинския инстинкт й подсказваше, че нейното момче вече е пораснало.

- Има, мамо, има. Ала няма тука такава. На сърце ми е легнала една. Веднъж да дойде в нашия дом, че да огрее тази тъмна къща, че да се разсипе смеха й като дребен маргарит по стените…Тя ще е мамо. Друга не искам - каза с тиха категоричност младия момък и нежно прегърна майка си. - Щом я видях и разбрах. Нея ми е отредила съдбата…

…….

- Сине, каква хубавица си ми довел.Че тя и душата й златна, не само името й… Все да помогне, добро да стори. Ала я виж , как бели картофите - сякаш е родена в чорбаджийски дом. Ще я науча аз тънко, фино да бели … А откак е станала и хляба замесила, че и пилетата прикъткала с просо. А как им говори, сякаш пее гласа й. И на агнетата объркала сено с брашно…

- Обичат я, мамо, всички й се радват! Да си остане днес в къщи. Не е за нивата тя. Че може всеки ден вече да роди. Мила ми е, пък то, работа в къщи, колкото искаш, край няма.

- Тъй да бъде, сине! - каза майка му и погледна с обич наедрялата си снаха…

Каква радост беше, когато разбра Злата, че ще си имат рожба… Син искаше той, мерак му беше, наследник чакаше… И сякаш Бог чу молитвата на Марко. Син, заченат с много любов и нежност. Като дива роза, уханна и нежна, разцъфтя снагата й. Наля се лицето на младата невеста, изпълни се с руменина, радваше сърцето му като я гледаше…

Късно следобед започнаха родилните болки на младата невеста. Повикаха две баби да изродят детето, за по-сигурно. Малкият изплака силно, за да напомни, че идва на белия свят, сякаш казваше„тук съм, не се тревожете”. И роди тя едно момченце - капка. Лицето му, бяло като прясно сирене, грееше доволно, на главичката - няколко тъмни кичура, като ореол, довършваха този мил образ. Беше едро, гледано дете. Метнаха му бархетена дрешка, сложиха го на гърдата на майката и то лакомо засука, а няколко минути по-късно успокоено заспа. Успокоиха се и възрастните покрай него…

- Нали искаше син да ти родя? Одрал ти е кожата, хубавец и лакомник като тебе - разнежи се Злата на своя любим, а той, младият баща, грееше от радост и умиление…

ученик… Ала и там се отличаваше сред другите. Отворен за светлината на знанието, дружелюбен и открит, той помагаше на своите другарчета, радваше всички в къщата и изпълваше с радост душите им. Училището беше неговата вселена, тази, която го омагьосваше, научи го да отличава доброто от злото, караше го да търси красивото и доброто, тази, която откриваше тайните на живота. Всъщност този процес на ограмотяване бе започнал много по-рано. Още в къщи, с приказките и разказите, които майка му разказваше, и за които дълго след това говореха. Често го виждаха с книга в ръката. Лицето му, вглъбено и съсредоточено, излъчваше особена светлина. Самият той умееше да разказва интересни истории, а те го слушаха и лицата им преливаха от щастие. И на сърцата им ставаше по-светло…

Не беше от най-пъргавите на нивата, когато идваше да помага в селската работа на баща си.

Нежен и крехък, Стоян се задъхваше понякога и това тревожеше майчиното сърце. И сякаш предчувствайки нещо смътно и тревожно, майката пазеше сина си, не му даваше да ходи често на нивата. Тоя ден Стоян бе дошъл да помогне на баща си. И тогава се случи най- страшното. Беше есен. Дърветата в златната си премяна очакваха милувката на дъжда, който все не идваше. Разположена на високия склон, сплъстена и засъхнала, нивата чакаше да бъде изорана. Ралото, дървено и примитивно, трудно пореше сухата земя. Оставаха само два реда. Още един напън и неочаквано Стоян се свлече безжизнен на земята… Какво бе повалило този млад бор, с тази кротка и ранима душа, така и не се разбра. А и докторите объркано мълчаха. А нима Господ не се нуждаае от такава доброта? - успокояваше Марко своята невеста, сякаш търсеше мехлем за раната, която така и не зарасна…

….

- Дядо! - една детска ръка го обгърна с нежност, ала от изнуреното му тяло се отдели едно ефирно полупрозрачно тяло и полетя към небето. Старецът вече пътуваше, там някъде в чистите небеса. И видя Стоян и Злата, майка си, братята си… Една нежна усмивка озари лицето му и му придаде ореол на щастливец. Най-после бяха заедно…