РОДОПА, ЛЮЛКА ЗА СЪРЦЕТО МИ

Христина Въчева

РОДОПА, ЛЮЛКА ЗА СЪРЦЕТО МИ

Събужда се като през пролет
моята Родопа,
в косите й-треви, земята пие светлина
и птиците подобно химн
огласят планината,
и пее нейната снага - окъпана в дъгата.
А боровете горди, приказки шептят,
за времена размирни,
за синове, целунали във бой земята -
безсмъртие коват
и чувам песен-гласа на планината,
молитвено отправям взор.

Родопа! Пъстра моя, шарена шевица -
богата с хората, с тютюнево
тракийско злато,
със песните - извили път към небесата,
ти, люлка за сърцето и душата ми!
И аз, пречистена заспивам,
като дете в прегръдката ти свята.


БЪЛГАРИЙО!

Километри хиляди
от тебе ме делят, Родино,
ала в сърцето ми
на педя разстояние си ти!
Събуждам се във твоята градина,
ухае въздуха
със цвят на ябълки и билки, и треви.
Там слънцето по-ласкаво изгрява,
малинов вятър в ноздрите шепти
и се събуждам млада и щастлива,
и бащин дом разтваря
ласкаво врати.

Българийо!
Така жадувам твоята омая,
сърцето ми във радост тръпне
и светла е душата ми - като във рая,
когато твоята земя
докосвам във
мечтите си.


МОЯТ СВЯТ

Във самодивско цвете
моята душа е вплетена.
От утринна роса зачевам своя дъх,
че моят път нагоре криволичи
и птица във съня ми пърха.
Сред думи като пролети живея,
във музика на Лист откривам своя свят.
Докосвам се до теб, земя -
кръвта да проверя,
че моят корен е във теб…
От грижата на хората съм по-добра,
от ласката им - светла е душата ми.
Разсипана във дъжд от думи и слънца -
и всички стават ми приятели.


ДУМИТЕ ДОБРИ

Намирам думите добри,
блестят подобно
наниз от пендари
и светла аура имат те,
дори,
обвита в тях,
душата ми трепти.
Те носят топлина
от лятно слънце,
погалват - нежен вятър
в юлска нощ,
от тях покълва всяко зрънце
надежда, вяра и любов.

Те, думите добри,
тъй звездно светят,
разсипани в дела добри,
и храм в сърцето на
човека стават,
те, думите добри…

И крачи моята планета
звездна,
с товар безценен -
думите добри!


И СЛЪНЦЕТО ОТНОВО ЗАСИЯ

Забравих обиците, гривните си,
къде изчезна мойта суета?
Животът ме направи
пряма, истинска и светла,
частица от божествена искра наля.
И станах друга, Господи,
душата ми отново заблестя,
усмихнах стареца с подадена ръка,
на слабия открехнах
силни думи,
любов по-силна блесна във
сърцето ми…

И слънцето отново засия,
усмихна гълъбите сиви.


МОЖЕШ ЛИ БЕЗ МЕН

Отключих те,
извор, който облива плътта ми
целебно,
нахраних те с обич,
както гладните птици отвън,
на двора - със хляб.
Отгледах те - белязана с нежност,
докосната с истина.
Бях ти гора, във която
се криеше от черни слънца,
избухнали в мрака.
Бях твоята обич - жадувана,
стократно ранена,
бях ти и вино, и хляб,
сълза и празник в нощта,
начало и път във деня ти,
който към слънцето нежно извива.
И отключих светлина във душата ти бяла,
тази, дето танцува разлистена,
и усмихва вселената, старата,
станала по-чиста,
и даже по-истинска…
Аз съм белият кон, дето
в нощта ти хвърля искри
и сънува нови простори,
и търси хора добри…

Можеш ли да живееш без мен?