БАСНИ

Иван Касабов

ПАЯК И МЕД

Намери Паякът хралупка с мед.
Обиколи отзад-отпред
и се нанесе,
на паяжинка тъничка провесен.

Но паяците не ядат
меда,
макар и пресен,
и дребничката му душа това
едва понесе:

- Аз няма да го ям, ама и Меца … -
си рече Паякът и плю в медеца.


ГЪРМЕНИЯТ ЗАЕК

След като дълго време се спотайва
в най-гъстия шумак
и всички почнаха да го забравят,
гърменият на времето си Заяк
един ден окачи такава
обява
на стария кавак:

“ДНЕС ОТ 18 ЧАСА В САЛОНА НА
СМЕЛИТЕ СЕ ОТКРИВА ИЗЛОЖБА
НА ЗАЕКА !”

- Я гледай ти - си рече Ежа. -
Гърмян, а пък открито са излага!..
Аз по изложбите съм си невежа,
но за куража ще го поздравя веднага!

Гърменият го зърна отдалече
и се завтече:
- Ела да ти покажа експонатите!
Да знаеш колко търсих, питах, патих…

И страдах аз…, и даже бях гърмян,
но смел и дързък си останах, брате!
И тръгна горд и до уши засмян.

- Това е “Ръб
от зъб
на пепелянка”.
Хем истински, отровен, змийски зъб.
Изкъртих го на “Зъймина полянка”.
“Камшик от кожата на вълчи гръб.”
Отзад до него - “Крокодилска кожа”.
Ела и виж къде съм порил с ножа…
Зад теб - “Килимче от бизонов косъм”.
Там вътре, хе-е… - “Крачка на ястреб”. Осем!
“Опашка от лисица”,
“Лъвски крак”,
“Път на стръвница”
“Тигърски мустак”…
Чети - къде…, кога… Тук всичко пише!

Абе чета, ама защо мирише
отвсякъде на мърша?
- Е, ти не ме остави да довърша!…
Че как си мислиш - всеки експонат
съм чакал първо да умре бе, брат!


ГЪЛЪБИ И ГАРВАН

Две гълъбчета като утро бели
от изгрев слънце още полетели
над сънните полета разцъфтели,
над пшениците,
над пеещите телефонни жици.

Най-сетне отмалели
двете птици,
замаяни от синевата синя,
на клонче кацнали да си починат.

- Добрутро, гълъби! - с пресипнал грак
им махнал Гарван с черния си крак.

Но вместо някой да му отговори,
те човки вирнали към слънцето нагоре.

- Какви сте горди и високомерни! -
разперил Гарванът крилете черни. -
Защо на поздрава ми не повярвате?
И него ли по слънцето сверявате!..

- Отлично знаем, че е утро, Гарване,
но щом го казваш ти - не е за вярване!


КОЗЕЛЪТ

Ти чувал ли си някога козел
отстъпка на козата да направи?
Та за какво са, дяволът ги взел,
рогата здрави?
. . . . . . . . . .. . . . . . . . . . . . . . . . . .
Един ден, както се катерил
Козелът по пътека каменлива,
подхлъзнал се и се намерил
в краката на козичката си сива.
От яд, че паднал и че се изложил,
и че издраскал козята си кожа,
Козелът се нахвърлил на Козата:
- Дано ти вълци изядат месата.
На моето падение се хилиш…
Къде ме тикна да вървя нататък?
Едва се не премазах, боже мили,
едва се не премазах.
- Че аз ти казах…
- Мълчи! Ще кипна… Взе да знаеш много.
но аз и със рога да бия мога -
Защо не тръгна първа по скалите?
- Аз щях да тръгна, ама ти ме срита…
- Млъкни, мари, на пастърма да станеш!
Щом падам, значи, трябва да ме хванеш!
- Че аз, нали… подадох си крачето…
- А-а, ето кой ме е препънал, ето-о…
Рога! Рога за тебе, зло проклето!..

И разгневен, тиранинът Козел
от бедната Козичка си отвзел
за своето падение.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Тревожи ме едно съмнение
читателю, не се ли среща също
такъв Козел и в твойта къща?


КАК СЕ ПОЩЯТ БЪЛХИТЕ

на братята сатирици

Полегна си работната Мецана
да подреме,
че пусто време
за почивка не остана.
Но дрямката й още не покрила
очите
и някаква там птица пъстрокрила
я попита:
- Ще позволите ли, друтарко Меца,
да ви се метна на гърбеца
и завчас
да Ви попощя от бълхите аз?

Мецана я погледна добродушно
и както се прозяваше, прошушна:
- А че ела, опитай!…
То никой не умира от сърбеж,
но все пак гледай да ме отървеш!
Захвана се за работата спеца
и тъй заудря с острата си човка
Меца,
че тя запъшка и заохка,
отвсякъде по нея кръв се стича,
па най-накрая ревна: - Боже-е…
Дебелата ми кожа
заприлича
на решето!…
Да се пръждосваш, гиди зло проклето!

- Ах, нека още малко, нека още…
- Не!…
Не е то помощ твоето, не е пощене!
Ти ме измами!
За три бълхи ме клъвна триста пъти
и триста рани на гърба ми
издълба ти!…

Другари сатирици духовити,
как пощите бълхите?


ЛИСИЦАТА И БДИТЕЛНИТЕ

Една лисица хитра и злостора
попадна във затвора.
Натикаха я във един кафез
и скоро
тази любопитна вест
едва не проглуши простора.

- Хм, виж я ти - Лисицата….
Кумицата-Умницата…
Че кой можа да я открие?
Къде ли пък сме зяпали и ние?

Но много време мина и не мина,
и ето че мнозина
горски жители
започнаха да се докарват бдителни.
Еднажки Мечката
на отговорно място спомена:
- Аз веднъж я срещнах на пътечката
и ми направи впечатление как
удивително приличаше на враг…
- О, без съмнение. -
Козелът скочи и завречи
една от своите брадати речи:
- Отдавна в нея подозирах враг.
Веднъж пред всички ме посочи с крак
и рече “Пръч със пръч!…”
А Гарванът се поизпъчи
и заплющя с крила”
- Врааг… врааг… враа…
не съм ли казвал винаги това -
Лисана вечно враг ми е била.

Тъй всички тия хитреци познати,
рогати,
опашати
и пернати
се юрнаха един през други
да си приписват хиляди заслуги
със стари дати.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Не се чудете, мили хора,
нищо чудно.
Лисицата си гниеше в затвора
и туй сега за тях не беше трудно.


ОХЛЮВЪТ

След дълго плъзгане насам-натам,
след като двеста прагове олиза,
за чудене или за срам
най-сетне Охлювът сполучи
да получи
виза
и с първата културна делегация
замина
за чужбина
да представлява, род, език и нация.

Но заедно с културните си интереси
той къщичката взе си:
- Такава шарена, естествена черупка,
с такава съвършено кръгла дупка
във странство лудо се цени!
Ще я продам по най-високите цени!

След месец си дойде и птичките попита:
- Нали съм променен?.. Съвсем съм променен!
Къде не ходих, ах, къде не скитах!
Душата ми е сита, сита, сита…
Културата!.. Е-хе, в чужбина нощ и ден
на родната култура служех.
Признайте де, нали съм променен?..
- Да… Тръгна Охлюв, а се върна Плужек!


ОХЛЮВЪТ - II

В бухлатите чемшири Охлюв лази
и бърза, бърза - секна му дъха
да бърза все нагоре, към върха.
Но чудно - от листата ли се пази,
или пък тактиката му такваз е,
та гледам го - не смее даже
рогцата си навънка да покаже.

- Приятелю - присмях му се тогава, -
ти май рогата си забрави…

Но Охлювът лукаво ми намигна:
- Хе, слабо ги разбераш, братко, тия.
Аз знам защо ги крия.

И дълго тъй по стръмния си път
пълзя, пълзя - дордето се издигна
на старите чемшири до върхът.
Там спря честит, протегна си снагата
и най-подир… показа си рогата.


ПЕТЕЛЪТ

Простинал Шаро зле, наложил се с хардал,
на Петля герест поста си предал
и колкото бил Петльо горд и важен -
триж по-надут решил да се покаже.
Кръстосвал цял ден двора, удрял крак,
навирил човката си по мерак,
на слънцето итимничко намигал
и просто се съдрал да кукурига.
- Ех, много, Петльо, ти носа си вириш -
ядосали се старите мисири.
Кокошките поклащали глава:
- Ко-ко, не е на хубаво това. -
А гъските просъскали във хор:
- Бзс-срамник… Възгордял с-се е… Позор! -
На края изгухтяла и свинята:
- Ух, прост петел… Ух, плитък ум в главата!

Наш Пельо - сякаш нищичко не чувал,
зер паднало му се - ще се надува.
- Това е завист - казвал, - чиста завист.
Такава критика ме просто щави…
Не - повече не бива
да скитам с таз кокоша сган креслива
или из двора
с мисирки и свини да ровя тора.
- До слънцето е Петльовото място-о… -
изкукуригал Петльо гръмогласно,
проточил врат, запляскал със крила
и литнал, ала ето ти беля -
проскубанички му били крилата,
па духнал и насрещен вятър -
заклещил си врата юнакът
в цепнатината между два пърмака
и само тихичко изкрякал:
- А-ах…
Май твърде нависоко излетях.


ПАМЕТНИКЪТ

“Я паметник себе воздвиг…”
А. С. Пушкин

Герган намисли още на живот
да си издигне паметник от мрамор -
с венец от бронз - дванайсеткилограмов,
листенца - лаври и маслинки - плод,
отгпред -
голям портрет, рождена дата
и всичко туй от край до край в позлата.

- Ще има този свят да се диви!,
Ще клатят шапки шурите глави,
Ще викат: - Бравос на Гергана! Слава!
Какъв е паметник издигнал той!
Гер-рой!…

И като рече наш Герган -
за месец-два изпълни своя план.
Домъкна двама майстори с длета
и паметник издигна до плета.

Когато всичко вече бе готово,
поиска да напише кратко слово
за своите дела, за своя път,
та внуци и правнуци да четат
безсмъртната велика епитафия.

Ала какво да каже на света?
Той нямаше изобщо биография!


ПРИЯТЕЛИ

Във слънчевия двор на бай Танаса
живели
два бели
петела в сговор и съгласие.
Те дружба имали от дълго време
и се заклели
приятели да бъдат неразделни,
по равно да делят разпръснатото семе,
в една паничка пръстена да пият,
да се не бият,
даже
да не влизат в спор,
да се прегърнат и да пеят в хор.

Завидяха им всички от махлата:
“Eх, рядко е такава дружба златна!”

Ала веднъж, тъй както се разхождал
край къщата, единият петел
дочул, че бай Танас си точи ножа,
че болно е едното му дете
и че един от тях ще бъде хванат
и на чорба сварен в казанът.

И глътнал си от страх езика
петелът зърнал кош, под коша се натикал,
поокопитил се и се развикал:-
- Приятелю-у, спасявай се-е, неволя-а…
дочух, че тебе ще те колят…

Уплашен, другият петел дотичал,
край коша закръжал, засричал:
- Приятелят във ну-нужда е п-потребен…
П-пусни ме, о, п-приятелю, при тебе! -
Но другият изкукуригал:
- Их, бягай, моля ти се, шум не вдигай!
Приятел си, но на - допря до ножа
и по е мила …мойта кожа.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Читатели,
такива ли са вашите приятели?


СЛУЧКА В ГОРАТА

Един прекрасен, слънчев ден в гората
попадна късче самородно злато -
блестящо, ослепително, чудато,
И - сбраха се животноте отвред:
- Какъв предмет!.. Изящен, скъп предмет!
Зеленият ни лес
не помни друг такъв до днес.
- А как ли се нарича? -
попита малка пъстрокрила птичка.
- Сторете път!.. Назад!..Назад!
Критиците сега ще обяснят! -
И начаса смълчаха се езиците -
пристигнаха критиците.

Оселът - стар познат
на баснописците,
една крилата Мравка,
и още Жабата, и Кукумявката.
Те мериха, разглеждаха, облизваха, мирисаха
и най-подир такава рецензия написаха:
“От небесата
всред гората
падна
ненужна буца - жълта и грамадна!…”
/Мравката/
„Противно свети и премного бляска!”
прекъсна си прозявката
и с нокът крив надраска
Кукумявката.

“Поне да беше някакъв бодил -
къде-къде по-драг би бил!” -
започна и Оселът със пасквил.

“Затуй - да се наплеска с тиня златото!” -
заключи мъдро Жабата от блатото.
(О, в тази тънка работа
не беше много слаба тя! )
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Такъв им беше обичаят пуст -
и Жабата със своя жаби вкус,
и Кукумявката - да дават мнение,
Магарето - критично умозрение,
а Мравката, макар да бе крилата,
пак всичко мереше по своя мрави ръст.

…Тъй бедният къс
самородно злато
от срам потъна във земята.


ТАРАЛЕЖЪТ КУРИЕР

Веднъж на изборно събране в гората
предложиха за поста “куриер”
да бъде Таралежът,
като добър другар, благонадежден,
амбициозен, млад и акуратен
и отличил се като “портиер”.

Но вдигна той крачето за отвод:
- Другарите познават моя род,
на всички е известно,
че да се чака бързина от нас
е неуместно,
и аз,
макар да съм ви благодарен много,
да взема поста “куриер” - не мога.

Но кипна председателят - Лъва, -
удари гръмко с лапата космата,
ръзтърси рошавата си глава
и ревна: - Братя…
Как може толкова да се умува?
Въпросът тук е ясен -
другарят Ежко просто се страхува
и хитрува.
Аз съм “за”
и всеки, който с мене е съгласен -
да гласува!

Обади се със смях една коза:
- То харно я докарахме дотук -
гласувахме, избрахме куриера,
сега… остава да подирим друг -
по него да си пращаме хабера.