Иван Касабов

Такива книги не се застояват и седмица по витрините. Изглежда, „средният читател” търси и намира в тях своеобразно облекчение на своите комплекси, натрупани от сблъсъците с неправдата в нервното му ежедневие.

Облекчителният смях на сатирата е безспорен лек за накипялата му от протести душа.

Затова считам като „компенсиращо” неугледния външен вид на изданието /От поредицата на библиотека „Стършел”/ предимството на завидно високия тираж /38 000 екз./, в който се явява пред своите читатели третата книга на пловдивския мъдър присмехулник Слави Славов.

В нея са включени само 15 къси хумористични разкази и миниатюри, но и те стигат, за да покажат как хуморът е сплавен със сатирата - хумор, който ни поднася и неотменната капка горчивина, без която една съвременна сатира не може да мине.

Впрочем, който познава автора на тази малка книжка, знае и как е натрупвал своя жизнен материал, помни ежедневната му пряка и , кажи-речи, буквална борба с недъзите на едно общество, заявило претенциите си да бъде по-добро, по-съвършено, по-жизнеспособно от миналото.

Претенции, които - за голямо съжаление - в доста посоки се разминават с делата.

В конфликта с тези разминавания дълги години бе вложил съвест и страст щатният кореспондент на в. „Стършел” в Пловдив Слави Славов.

Незавидно бе „щастието” му да гребе с две ръце от парливите теми на злободневието - жилави и резистентни - готови сякаш да се превърнат във „вечни теми” на сатиричната литература.

Тази малка „Музейна сбирка” е богата на тематични предпочитания, населена с живописни експонати, портрети и скици.

Като се започне от натрапливото и неуместно вмешателство на агитационния метод в живота ни, архаизиран отдавна и превърнал се в свое собствено отрицание, в безграмотно и безцеремонно наставничество /„Микрофонът”/, или некадърниците с „наш пропуск”, заели мястото на не един и двама способни и талантливи, или психозата на подозрителност и търсене на престъпни наклонности едва ли не у всеки - като профилактичен метод в борбата със самата престъпност /„На пост”, „Случка във влака”/.

Добре е показана и манията за величие на конюнктурни съображения /„Нашата музейна сбирка”/, и деформиращото въздействие на претенциозния „материален стимул” върху високото самочувствие на нискокултурни печалбари /„Мания за величие”/.

Слави Славов не е пощадил в книгата си и бюрократичната язва, нелечима до наши дни, и страхливата журналистика, и мероприятийното изпълнение на плановете на театралните дирекции, и ниското равнище на услугите, и неизтребимата напаст на използвачите…

Образите, населяващи кратките разкази, живеят и се заплитат в редица конфликтни ситуации, заредени с експлозива на смеха.

Те не са литературно-измислени, насилени, а познати, видими, известни герои на неговото, на нашето време.

И ако литературата е огледалото на своите години, то Слави Славов ни е нарисувал сполучливо няколко типа пратеници от наши дни до идните поколения.

Те носят и недостатъците си, но и остроезичието на непримиримия с пошлото дух.

И ние неусетно поставяме до незабравимия Петко Тебеширът от „Между нас казано” и Ме Пе Терзиева от „Музейна сбирка” - добрата съседка, която е добра дотогава, докато има нужда от нас, от нашия „хлебец”, от нашето „оливце”, „винце” или „ракийчица”, които все свършват, когато гостите са се наканили.

Слави Славов пише така, както и говори.Облекчил е докрай словесната тъкан на разказите си и ние ги възприемаме с лекотата, с която слушаме „лакардиите” на една весела компания, с тази разлика, че не ги гарнираме с „малко винце” или малко „ракийчица”.

Впрочем какво ни пречи? Нали имаме главното - веселите книги на Слави Славов, останалото е „колай работа”, както би се изразил авторът.

В порядъка на шегата, в тон с усмивката на Славов, някои негови колеги казват, че предпочитат вместо писаното - заснета скришом видеокасета с автентичните му изпълнения на разкази, случки, хуморески.

Известният кино- и литературен критик Яко Молхов беше казал веднъж със съжаление, че „бачо Слави пилее много от чудесните си истории на маса, когато е роден разказвач, един от изчезващите представители на устната фолклорна традиция у нас”.

Но както е казал някога баща му - „по-добре да те питат защо те няма, отколкото защо си тука” и ако перифразираме, ще речем: „По-добре да се питаме защо малко е писал, отколкото защо толкова е написал”.

Но дали това наистина е пилеене? Не е ли всъщност един от най-късите пътища за превръщането на автора в мит за литературен Пловдив в тия „дефицитни” на доброта и човечност дни? Не са ли затова малобройни неговите книги - защото талантът ежедневно се самораздава в непренудените си контакти с нас?

… „Щото да ти кажа, човек е тъй нагоден, че не може да не спре пред сладка приказка, както не може да не спре и пред чешма с хубава вода…” /„Грях”/

1989 г.

————————–

Слави Славов, „Между нас да си остане”. Библиотека „Стършел”, С., 1988