ГЛЕДАЧКА

Момчил Драганов

- Здравей, Дора. Какво става с теб?

Госпожа Дарина Ангелинова имаше впечатляващ талант, който бе намерен от нея, докато тя се изгубваше в средата на своите петдесет години - гледане на кафе. Беше единствената в града, разполагаща с подобна дарба и определено знаеше как умело да я използва. Естествено, мъжете се отдръпваха недоверчиво от жената, а младите хора приемаха с насмешка предсказанията, но най-верните почитатели, нейните приятелки, я обожоваха и приемаха за закон всяка дума, излязла от устата на вече навършилата шейсет и една, дама.

Госпожа Ангелинова беше омъжена, а именно нейният съпруг бе отговорен за откритието й. Той прекарваше често следобедите в кафенетата в компанията на още няколко мъже, играейки карти и отнемайки живота на поне една кутия цигари, оставяйки госпожа Ангелинова сама в дома им да скучае. Е, не след дълго жената опита да си намери занимание и благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата успя да си спечели репутацията на гледачка по домовете, приемаща за заплащане вместо пари, кафе и много приятни разговори, изпълващи въздуха със завист.

- Ох, направо не питай, лельо Дарче!

Дора, от своя страна, вдовица, която за разлика от повечето хора, попаднали в подобна ситуация, обичаше цветовете. Няколко дни след погребението боядиса косата си в онова синьо, което всяко момченце определяше като любим цвят. Харесваше се в слънчево жълто или пък пурпурно лилаво. Обувките задължително трябваше да са някой нюанс на червеното, за предпочитане керемидово. Тази жажда за пъстрота в живота на Дора, останалите считаха не само за ненужна, но и с таен, подъл подтекст, криещ нужда от внимание. Макар да нямаха роднинска връзка с гледачката, Дора се обръщаше по този начин към нея, мислейки си, че така стават по-близки.

- Защо? - любопитството на госпожа Ангелинова бе важна част от провеждането на сеанса.

- Изключително самотно ми е. Само стоя вкъщи и се боя да излизам навън!

Госпожа Ангелинова поклати глава одобрително, имайки предвид: „Не се страхувай. Разбирам те.” , събу обувките си и се настани в хола, а Дора отиде в кухнята, за да приготви кафето.

- Много ми допадат дребните промени в интериора, които правиш! - провикна се гостенката, визирайки килима и кестенявото на цвят кресло, на което се бе настанила удобно.

- Все подаръци от сина ми! - чу се горделив отговор, предизвикал леко скърцане със зъби от страна на госпожа Ангелинова, защото със съпруга й така и не се решиха да имат деца. - Дойде преди два дни със снахата и внучетата. Спретна ми апартамента, донесе ми няколко нови мебели, например, и в спалнята ми, на нощното шкафче, в момента стои нова лампа. Много е хубава!

Госпожа Ангелинова се изправи и отиде в спалнята. Увери се - това несъмнено бе една хубава лампа.

- Само дето малко блести повече, отколкото трябва - довърши след кратка пауза Дора. - Та ми се напрягат очите. Ама какво пък! Затова са ми скъпи очилата, че всичко да виждам, независимо от светлината и разстоянието.

- Разбра ли? - госпожа Ангелинова реши да смени темата и влезе в кухнята, гледайки съсредочено домакинята.

- Какво да съм разбрала? - въпросът бе провокиран, а не необходим.

- Мила се мести в старчески дом. Именно детето й, малкият Андрей, ако се сещаш, той я е вкарал там - независимо от минорния тон на гласа, вътрешно гледачката се смееше дяволито.

- О, лельо Дарче, Кирил никога не би ми го причинил.

- Не бих била толкова сигурна на твое място.

- Сигурно е ужасно.

- Естествено. Добре, че аз никога нямах деца. В началото ги правиш хора, после те порастват и бягат от теб, а накрая неблагодарниците те тикват в старчески дом.

- Сякаш те прокуждат от града и приятелите. Много се боя от това. Сега разговарям понякога по телефона, идват ми гости поне веднъж седмично, ама щом ме изпратят на такова непознато място… Не знам… Ще полудея! - очите на госпожа Ангелинова продължаваха да наблюдават Дора, следейки внимателно всяко движение. - А, Мила?

- А, Мила!

- Дали ще се справи?

- Няма съмнение. Мила винаги си е падала приказлива…

- Там не познава никого!

- Все ще намери начин да се оправи. Ами ти, затворена в апартамента, казваш? - госпожа Ангелинова гледаше към Дора, както змия, която дебне следващата си жертва.

- Да, последните месеци животът ми минава само тук. Все едно съм в клетка. Кафето е готово! - последното накара гледачката да преглътне, казвайки си: „Време е за шоу.” - Не те попитах какво го искаш, защото имам само един вид.

Двете бързо и нетърпеливо изпиха кафето, без изобщо да чакат да се преместят в хола. Веднага го погълнаха, сякаш се състезаваха помежду си, тръпнеха във вълнение от кулминацията на днешното събиране. Щом на дъното остана само утайката, Дора направи гримаса, създадена именно от напитката, която, не бива да се заблуждаваме, бе с твърде малко захар и изпълнена с прекалено много горчивина. След няколко секунди, Дора се върна в реалността и с лукава усмивка подаде чашата си на госпожа Ангелинова.

- Трябва ми и чинийката. - заръча гостенката. - Ето, виждаш ли това жълто петънце долу - посочи с кокалестия си пръст точно по средата на чинийката.

- Да, да - поклати глава доволно Дора.

- Това показва какъв приветлив човек си, който е готов да приема гости по всяко време. Обаче забележи как е точно по средата точицата, а около нея е кръгът, където да поставиш чашката. Означава, че ти не обичаш да гостуваш и си седиш само в своята собствена конфортна зона.

- Къщата ми! - възкликна шокирано домакинята.

- Точно така.

- Ама аз си мисля, че това петънце е от по-рано.

- Не, не - възпротиви се госпожа Ангелинова. - Ако беше, аз щях да го усетя. Току-що се е появило. Сега, дай чашката.

С бавни треперения и изумление, обрисувало цялото й лице, Дора остави малката порцеланова чаша в ръцете на госпожа Ангелинова. Гадателката издаде замислен звук, който предизвика веднага тревога в клиентката.

- Нещо лошо ли има? - притеснено, с очи, готови всеки момент да изскочат от орбитите си, прошепна Дора.

- Приближи се, за да ти покажа - отвърна мистериозно жената, а Дора веднага се прилепи към нея. - Само каква картинка се е получило! Наскоро си имала гости. Получила си все хубави подаръци от тях, както си личи.

- Синът ми!

- Чувстваш страшна самота, ала не бива да се притесняваш. Ще отмине.

- Как?

- Предстои ти задълбочаване на отношенията с приятелка.

- Коя?

- Аз!

-Ти?

- Аз! Очевидно, за да може да си щастлива, кафето разкрива, че се нуждаеш от хора около теб. Именно аз съм един такъв човек, чиито следобеди са вечно свободни, освен ако не броим дните, когато съм поканена да гледам на кафе у някого.

Госпожа Ангелинова се усмихна и се изправи, намеквайки: „Работата ми е свършена. До скоро.”

Дора обаче беше на друго мнение. Издаде очевидната си изненада от цялостното представление. Макар приятелки, досега не бе ставала свидетел на „магията” на своята гостенка. Изпита силно желание да я накара да остане.

- Накъде тръгна? - тези две думи се оказаха напълно достатъчни да спрат госпожа Ангелинова.

- Ами предполагам, няма какво повече да правя тук. - още в гласа на жената си личеше радостта, че Дора освен интерес, вече изпитваше и страхопочитание.

- Бива ли такова нещо? Връщай се веднага да си поприказваме, да видим кога ще е следващото ти гостуване… Имаме цял следобед за сладки приказки.

Госпожа Ангелинова въздъхна дълбоко. Поредният доволен клиент.