ТЕЧЕ РЕКАТА

Найден Вълчев

ТЕЧЕ РЕКАТА

Тече реката и отива
покрай зеления си бряг,
към свойто сливане с морето.
Към свойта смърт. Но няма как.

Че инак как и тя ще влее
в рева на морската вълна
и свойте капки сладководни,
и свойте струни светлина?

Тече животът и изтича
през своя къс и дълъг бяг
към сливането си с простора.
Към свойта смърт. Но няма как.

И колко мъдро е, че дава
на бъдещите времена
две тихи крачки към доброто,
две думи звездна светлина.


ЕСЕН

Бе предната неделя
Далеч от есента,
а днес мъгли се стелят
по голите места
и кленът се разделя
със своите листа.

На дълъг път поели
потъват в утринта
към южните предели
уплашени ята
и кленът се разделя
със своите листа.


ОДА

Поетът? Той навсякъде поет е:
зазидай го зад зид от тъмнина,
духни свещичката му ­ ще му свети
фенерът на среднощната луна.


НЕЖНА ГИЛОТИНА

Очаквах иначе да бъде,
но твойто „Не” като присъда
прониза вечерта. И тя ­
подобно жрица оскърбена,
подобно брулнат лист от клена,
към самотата отлетя.


ДЪБЧЕ

Навярно от жълъд
изпуснат от птица
пред мойта врата
във топлата заран
нечакано дъбче
разпери листа.

Три пролети няма,
а гледай го него
след всеки април
как дига коронка
и сипе и ръси
зелен хлорофил.

Чаталесто, яко,
под ранния птичи
звънлив чурулик
със клонка ми маха
и нещо ми казва
на дъбчи език…

Расти ми, о, дъбче,
и в жлътнала жега
и в бял снеговей -
със корен в земята
и с връх към небето
расти и ми пей.


ЧУДЕСИИ

До вчера гола бе гората,
но вейна топлият южняк,
реката чу, че птиче пее
и млад април нетърпеливо
развя зеления си флаг.

Наднича слънцето и сварва
във утринната ведрина
прозрачна, още не успяла
да се търкулне зад скалата
до снощи златната луна.

С невидимо, но звънко ку-ку
ме среща целият предел,
че аз при тези чудесии
нали съм с моето бастунче
току дошел, току дошел.

И двата щъркели дошли са.
И трепка сливовият цвят…
Ела със мен, да му поседнем,
по чаша пролет да изпием
от този вечен божи свят.


ВЕЧЕРЯ В ДРАГАЛЕВЦИ

Лято е
и юни е,
и спряха дъждовете,
и - млади гъби от гората.
Манатарки.
Жар.
- Подай ми маслото.
Цвърчи тиганът и се смее.
Щипка сол,
със мярка - чер пипер
и от лехата бухнал копър.
Клъц, клъц, клъц…
И мракът мълком се присламчва.
Във чашите е паднала луната -
и тя пристъпва да вечеря.
Ми нека й е сладко.
Както и на всички ни.
Сполай ти, лято.


ВИОЛА

Видях я на концерта в сряда.
Виолата й ме плени
и като беден грешник страда
душата ми от сума дни.

Дочаках другите концерти
и бяха нейните сола
въздушен шепот, вик зачеркнат
и лудо литнали крила.

На следващия път, си казах,
ще я пресрещна със цветя,
ще й призная без боязън,
че аз съм неин и че тя…

На следващия път, обаче
ми казаха - момче, грешиш,
сега… виолата й плаче
във Рим ли там, или в Париж…

… Пропадна цялата идея
като петаче от сребро
и се разминахме със нея
подобно лентите в метро.


МОМЧЕ НА ПРОЗОРЕЦА

Малка къща - с много труд строена,
стряха за семейство, за живот,
тиха нощем, звучна денем,
грее тя под утринния свод.

Тътне и бумти градът - така е,
делникът си делнично тече,
а във ъгловата светла стая
до прозореца стои момче.

Русо, кротко, с ясен поглед,
вгледано насреща, чак отвъд
комините додето могат
мисли на момче да долетят.

А до него - татковата гордост,
двете снимки върху скрина стар:
фронтовата - на шинела орден,
другата - „Най-знатният леяр”.

Гледа ги момчето, диша нямо,
мига, до прозореца стои…
Колко нещо е видял баща му,
колко му на него предстои.


ТРАНС

Душата ми сънува стихове -
тревожна, много тъжна, саможива.
Пияна в свойте нощни страхове
и трезва в утринта. Но не щастлива.

Че как! Вън сто емисии гърмят
кого убили, кой убил, къде ли
избухнал взрив и черен е денят
от кръв и смърт по всички паралели.

Че как! Виж - джобът му пращи,
лъщи на яхтата си богаташът,
а хилядите майки и бащи
от гладните си делници се плашат.

И будя се. И в изгревния час
изправям четчицата своя слаба
да зографисвам в чер иконостас
светулките, жътварите и хляба.


ПИЯН ОКТОМВРИ

О, здрач, помогни ми да сложа на листа
със лека ръка
стрехата под хълма, земята до нея,
добрата река.

Два гълъба плясват внезапно и литват
със млади криле
към вече прибраното хлътнало долу
просторно поле.

Октомври е топъл и ласкав, и дъхав
и сяда до мен -
при речния ромон, до младото вино
и златния ден.

А той - русовеждест, засмян и разгърден
и трезвен пияч
ми казва - наздраве! и вижда през мене
във мекия здрач

почти като френски поети пияни
се люшкат пеша
реката, земята, писалката моя
и мойта душа…