ТРИ БЕЗ ПЕТ

Татяна Йотова

ТРИ БЕЗ ПЕТ

На този град всичко му беше наред -
фасади, фонтани, коли…
Единствен часовникът, спрял в три без пет,
не мръдваше спящи стрелки.

Изгряваше слънцето все в три без пет,
тогава се спускаше нощ
и пак в три без пет - по познатия ред -
добър живот сменяше лош.

От кулата мълком часовникът стар
следеше площадния шум…
А как му се пееше! Тихо макар…
Но! Можеше само на ум.

Коряха го всички: Защо ли е там,
когато е все три без пет?
И все им се виждаше гузен и сам,
ненужен, пък сложен отпред.

А той се усмихваше също мъдрец,
събрал вежди в строги стрелки,
пошушваше нещо на някой врабец,
дошъл в три без пет да поспи.

Часовникът тайничко беше узнал,
че времето има властта -
дали ще е три без пет, шест или два -
тече си, тече… Вечността.


СТИХ СРЕЩУ АПОКАЛИПСИС

Като звяр побеснял е светът
и безумци му дърпат конците,
тази нощ пак открили убити,
терористи посели пак смърт…

В новините разруха вали;
между кръв и събития черни
тук-таме нещо светло се мерне
и в страха като дъх се стопи.

Но, дочуваш ли, тупка сърце!
Жаден стих! Иска думата, бърза,
не желае да бъде завързан
и не може страхът да го спре.

Този стих от прегръдка дойде,
любовта ми го прати потребен,
той от моята болка ще гребне
и ще грейне отново небе!

Отначало бе плах, пък и виж:
даже малко се чувства виновен,
че дошъл ненавреме, отронен
между два атентата в Париж…

Не за стихове днес е! Върви! -
заповядвам му.
Той пак напира
и не дава светът да умира,
а пък аз се усмихнах дори…

После чудо - стихът се изля,
нароиха се още и още,
накачулиха дните и нощите,
нещо повече - песен узря…

Мое време, света вразуми,
осветли на слепците душите,
няма как да увяхнат мечтите,
щом един стих през тебе върви.


ВОДА И СОЛ

Душата ти - напукана земя -
един ли път възкръсвала е, мамо,
под стрехите на болна самота
задъхвала се в думи и измами.

Изгребвам с шепи твойта ранина,
с роса се ръся - кладенчова, жива,
а ти сълза в ръката на деня -
търкулваш се и в сухото попиваш.

Не помня, мамо, имаше ли миг
умората си в който да разкажеш…
децата чуват майчиния вик
едва когато глъхне сам паважът.

Душата ти - напукана земя -
сред хиляди вини ме благославя:
за мене - често лоша дъщеря -
вода и сол в пролуките оставя.


ПРЕГРЪДКАТА

Прегръдката, прегръдката без покрив
пред смаяния поглед на света…,
разтърсваща, магиена и мокра
и пълна с разточителна вина.

В прегръдката (така ли ми се стори?)
не се разбра кога се вдетиних:
ту аз рисувах образи без форми,
ту ти шептеше смешно стих след стих.

И дълго бях ти чаша тъмно вино,
отпиваше по струни - до звезди,
когато се опомни, уж отмина,
но върна се, докрая ме допи.

И сливат се бездетните години,
в които си ме чакал без следа,
в най-сладък миг от най-горчиво вино,
откраднато завинаги с дъжда.

В прегръдката без дъх, без сън, без покрив
витаят знаци с ярост на съдба,
макар че късно е да пуснем котва,
за още чаша имаме сърца.