ТАЙНАТА НА ДЯДО

Татяна Йотова

Детството - оня къс небе, който те отлепя от земята, разказва ти света на крилете и пак те връща на твърдо, за да знаеш кой си, откъде идеш и къде отиваш.

Така дядо Димитър и баба Марийка разбираха света и го даваха на нас, внуците, за да опазим нашите клони от Дървото на живота. Дървото, чиито корени лазят от Ени махле край Лозенград през бежанските дядови драматични пътеки до бургаското село (вече град) Българово. Баба - винаги с плитки от бяла, рядка косица, дядо - набит мъж, чието най-ярко впечатление създаваха смешните рунтави вежди, щръкнали по всички посоки на света. Струваха ми се пътища за навсякъде и често, заспивайки, тръгвах по тях и скитах къде ли не.

- Чедо, ела да ти намажа лютеница! - викваше ни баба с братовчедите и след миг порязницата с уханен вкус и дебел слой най-неповторима пиперено-доматено-патладжанена сладория украсяваше детските ми приключения.

- Чедо, иди за хляб! Ей ти кожените чанти! - мехлемовите гласове на баба и дядо къкреха в сърцето ми. Аз умирах от щастие да чакам хляба да излезе от фурната с дългата опашка от хора, която, кой знае защо, свършваше бързо, да слушам гласовете на селяните с бръчки по челата и с кал под ноктите. А мирисът на хляба, като на слънце печен, замъгляваше съзнанието и запечатваше завинаги в паметта ми пътя от черната фурна до небесата на белия дядов двор. Нищо, че половината хляб си беше отишъл или го донасях разсъблечен - без кора.

- Чедо… Какво направихме! Как тъй те удари тоя мотор… - вайкаха се в болничната стая баба и дядо над резултата от вироглавата ми природа. Слушах ги и не ме беше страх нито от гипсирания крак, нито от мозъчното сътресение, което, докторът каза, се получило, нито от конците на черепа ми. Дядо допълни:

- Чедо, донесох ти нова нощничка и тази чашка.

Не забравям никога тези вещи, паметта ми ги иска и търси и до днес като спасение от беда.

В рехавото крехко непоклатимо щастие се лутат още много мигове, започващи с „Чедо”.

- Чедо, ей ти бунелка, свила съм гушки - така баба и дядо наричаха вилицата и сармите с лозови листа.

- Чедо, спинкай, спинкай… Ей тука гледай ковьорчето! - И аз потъвах в езерцето с патета, воденица и планини.

- Чедо, съмна, отиваме на лозята да връзваме, обличай се, че ще помагаш, и има катми. - И баба сгъваше винаги на три одеялата и чаршафите, прилежно приглаждайки ги в единствения гардероб с две крила, забраждаше се и тръгвахме с камиона към другия ни дом - полето.

… Баба тихо си угасна, накачулена по гърба с вендузи. Светица кротка, трудолюбива и мила. Летата вече нямаха вкуса на вълшебство. Дядо, пастирът на ятото внучета, сянката на усилния пек, огнището на мразовитите дни, самотуваше. Поживя при леля в големия град, но очите му при кратките срещи бяха пълни със сълзи.

- Ще си ида на село, чедо, Не мога в града, деца! Ще гледам доматите, смокинята, някое пиленце… - промълвяше дядо, а рунтавите вежди над очите му вече не ми изглеждаха така смешни и на всички посоки.

В по-малкия град, където учех вече в прогимназия, дядо ни навестяваше.

- Добър ден, чедо! - отваряхме със сестра ми при краткото звънене и ни прегръщаше гласът на дядо, минорен, бавен, - нося ви домати, смокини и яйца, вземете.

Отваряхме онази черна кожена чанта с лудия мирис на хляба от фурната. Отварях я като реликва, като безценно съкровище. Сякаш отварях Времето, а то се смееше, смееше, тичаше, пак се смееше…

- Дядо, какви домати! Все такъв майстор си си! Колкото нашите четири юмрука е един домат.

И доматите се търкулваха от къщата-чанта като пендари върху масата. В тях беше целият дядо - с рошавите вежди и с безумната си любов.

- Но, дядо, защо плачеш? - недоумявах аз мъката му, след като е с най-любимите си същества.

- А, нищо, чедо, нищо. Харно, сега ще изтрия водата, сигур от пътя съм се припотил… - скриваше той вълнението си.

Така се повтаряше дядовият плач месеци, додето един ден очите му с рошавите вежди завинаги си прибраха усмивката и сълзите. Тогава някак си моите рукнаха. Заместиха дядо. Не защото нямаше домати и смокини, не защото миризливата хлябена чанта не се мяркаше под звънеца. Бях осиротяла с един дядо, с една епоха, с цял един свят в живота ми.

Но все още не разбирах защо плачеше дядо. Навярно пазеше някаква тайна, която искаше, но не успя да каже…

Времето е безкомпромисен учител със самата уредба на живота.

Полека-лека, не е сигурно, но започна да се прояснява защо плачеше дядо. Кога и как разбрах ли? Когато започнах да нося плодове и зеленчуци на моите внуци. Е, не бяха дядовите домати, но любовта в даването беше неговата - огромна, безпаметна, всеопрощаваща.

- Благодарим ти, бабо! Чудесни плодове ни носиш и зеленчуци! Какъв аромат! На домашна градина. Благодарим ти! А, тук имаш капчици под очите, да не би да плачеш?…

И защо ли ми рукнаха живени вече, познати думи:

- Не, не, припотила съм се от пътя нещо, сега ще ги попия, чедо…

В мен говореше дядо. Най-после ми каза тайната си! Безгласно. Безтелесно. Неизбежна тайна. Тя не се обяснява, не се разкрива, не се разказва, не я крадеш като при баяне, няма за нея думи. Трябва да я живееш!

Сега аз съм пазачът на тайната. Дано я предам непокътната. Дано не скъсам крехката нишка от детството, по която текат сетивата, човечността, крилете, отговорността… Дали някога някое внуче ще се запита:

- Защо ли плачеше баба?!…

Вие питате ли?