АМАЛГАМА
АМАЛГАМА
Не ми поднасяй думите на глътки.
Ще се загубим в сивата тълпа.
Ръцете ни, сковани за прегръдка,
висят до нас - пречупени крила…
Бианка ГАБРОВСКА
Еднаквите ли сънища ни свързват -
запенени от страст един към друг?
Одързости ни земната повърхност,
съдбите ни нестиснала в юмрук.
Прозирни, дрехите ни се бунтуват,
ръцете - огнедишащи лами,
ежесекундно с порив да празнуват,
да драскат по стените с тебешир
послания крещящи, неприлични,
конфети да посипят из града.
Бъбриви - опашатите ти мигли,
на улици измислят имена:
онази, с плочките във златно жълто,
„Зехтин” кръщават със гаменски смях,
на тази със строежа се намръщват,
за тях е просто някакъв си „Прах”.
Антените ни със размах се сплитат,
шевици по носия от коноп.
Душата обща - алена кобила,
захвърлила юлара във галоп.
Изцвилва тази трескава частица
и пиленце излюпва ни за миг.
Постиламе му в пръстена паница,
закърмваме го с жито, с ечемик.
Тук светъл Божи промисъл разчитам:
Христовото сърце на честен кръст,
понесло всички мъки на плещите,
навярно ни посочило със пръст.
И разширило ни като вселени,
съ-битие, обречено на път.
Подобно шумни партизански песни,
с вързопа влюбен, тръгнали на гръб.
Ала едва преполовили вала,
надишали се с вятър и мъгла,
усуква ни позорната отмала
с онази намаляваща луна.
Стопена - искрометната копнежност
на шляещи се в девиантна сплав,
съборени от сила центробежна -
две факли, угасени под вода.
В пунктири на инертна ноосфера
е нищослучващото се от днес.
Прибързано привързване намерих
в неизбродимия световъртеж.
Плебейски труд замества апетита
за туфи разпилени на коси,
за устни, изгладнели да опитат
хъшлашката фриволност като стих.
За вихрено общение стръвнишко,
за срастване болезнено със друг,
за мед акациев и хедонизъм,
за алчни рани във разгулен скут.
За лаещи въздишки нелегални,
за розовото сладко на греха.
Сангрията на жежкото ти тяло
да влее в мен живителна искра.
Хербарият, във който се превърнах,
да стане на лудетина и пак
със теб да поиграем на безсмъртни,
в нощта ти да съм ве чен квартирант.
НАДРЕАЛНИ СВЕТОВЕ
В далечни изгубени степи аз скитам.
Не питам, какви безпокойни цветя
безименна скръб ще обкитят…
Николай ЛИЛИЕВ
Закърняха крилете ми - станаха плавници
и се гмурнах в безбрежни, бездънни води,
дето Яворов с другите вечни удавници,
ме завлече със стихове, сенки, с мечти…
А размирната скръб завещал ми е Лилиев -
похитен от отровните мисли, самин,
да ридая в тъмата на спомена, скитайки,
отминавайки двете любими очи…
Теменуги, прибулени в здрач и страдания,
сякаш Ясенов в мен, като в сън, посади.
За морета и вихъри, бурни сказания,
ми остави, а черната жажда гори…
ЛЕПРОЗОРИУМ
В студеното антените звънтят.
Над тях небето ниско е надвиснало.
И аз не спя, и те не ще заспят,
замаяни от новини и мисли…
Никола ВАПЦАРОВ
Небето е похлупено от облаци,
тъй както се захлупва тенджера с яхния.
Дойде нощта с железните си обръчи,
пристягайки света до кървава пихтия.
Клошарите, жумящи в мрачините си,
с уши бучащи под ракиените дрипи:
напъстрени от множество съсиреци,
нозете им - препятствия са да политнат.
Лъстивите чудовища - жените им,
пропъплили до скришния терен за продан,
приличащи на лодчици хартиени,
удавени съвсем от гладната угроза.
Ламтежите разблудни са се ширнали -
бардаците пренесли са се в манастири,
где дяволите в черно - афоресани,
за мъжеложство химнословят без да мигнат.
А юношите - като че каторжници,
вериги влачат от невежество блажено,
подритвайки бездомен там във подлеза,
белязали живота си, едва наченат.
Казиното измести всички храмове,
до болест подчиняващо и то миряни.
Рулетките - насъщните са хлябове,
изгубеното с кръстни мъки - сякаш рани.
През раните съглеждам пепелищата,
от дъжд кармичен, незаглъхнал, разрушени.
Подирили безумен ред в чистилища -
шофьори, чакащи на спирката помели.
Накуцвайки, душите дезертирали,
корубите - тела помамени, самотни,
поели по прокажена еклиптика,
обрекли се на всепоглъщащия огън.
Сред утеснението, до антените,
с безсъница свирепа в цвят на алабастър,
тежат и новини на раменете ми:
„градчето се оказва лобното ни място!”
Мъстителен, синът убил е майка си,
да взима пенсията, крил трупа в дома си.
От миризма съседите проплакали,
а той - невъзмутим, ненавистен - признал си.
Вандали са посегнали на статуя
и без бастуна си Славейков е останал.
С ръцете, сключени в молитва бронзова,
осъмнал поруган, но гений, до баща си.
Отворени дюкяни на омразата -
наръсени градинки с кучешка отрова.
Язвителен, шифонът на фонтаните,
на подбив взема ме с жестоко резоньорство.
Небето мъдро си прехапва устните,
кохорта от димящи капки патрулира.
Дойде денят, наякнал за възмездие,
почти невинни срещне ли, да ги клонира…
НОЩ
Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт…
Христо СМИРНЕНСКИ
Ръждивочервената нощ си изува обувките -
островърхите,
със високите токчета.
Обезсилена
и злочеста
от скитане,
масажираща язвите,
гнойните,
върху босите си
стъпала,
до раздвижване в кръвта им,
шумолящата.
Нощ - отдадена
на своите мълчания,
по небцето й полепнали,
помътняващи;
на сълзите метеори
(упоритите до смърт,
каталясали);
на цъфтящото какао
от косите си -
до душата самодивска чак…
Морска лястовица
върху кално дъно сякаш -
тънка мантия надиплила,
и обнизала с мъниста,
карнавални спомени
избродирала,
тя отлага изгрева
с колосалните му блянове,
за подарък към ония
грешни влюбени,
на които все не им достига,
все разтеглят я
до безкрайност
и се крият във черупката й
с пепеляви полутонове:
прелюбодейци,
безконечно закъснели
за горещите си ледове
и виновни
за половинките им
пред закона.
Без да мисли за прическата си,
за грима вечерен,
ни за имиджа,
освежава се във градските фонтани,
в тяхната коприна водна,
и изпъчила гърдите остри
с голи, изкрещени пламъци,
си проправя път през сенките
с лакти.
Там край хоремага,
до вертепа,
сред тълпите на щастливите,
оптимистите
и пияните,
тя тътрузи дяволската си опашка
тъй кокетна,
към отчаяните
и към болните,
най-самотните,
къмто робите:
потенциалните самоубийци -
да размести пластовете,
да ги изповяда,
да ги вземе във обятията си
със ласкателства.
Ала измамно-притегателна,
егоистка -
моли да ги задържи за себе си
и отказва на деня да му ги върне -
като ценни накити
пъстроцветни.
А накрая,
е запушила ушите си
за убийството:
песента
на петлите първи,
я разтваря цяла в нищото -
до обезплътяване.
Но възкръсване
след броени часове
предстои,
изпълзявайки
в миг
от гръмовното си капище -
залеза
(електричния гирлянд),
галопираща
и събрала смелост,
в траурния здрач,
теква
като лава,
по изронените пътища
на Гаврошовци,
на сакати,
куртизанки,
и бездомници.
Ръждивочервената нощ…