КАПЧУЦИ

Силвия Йорданова

КАПЧУЦИ

Всяка вечер събирам в очите капчуци,
много късни въздишки - самотни отвътре.
И се стичат в душата ми с хиляди звуци,
без които не мога, без които съм мъртва.

Всяка вечер сънувам - капчуци по пътя,
че стигат до мене… Но изгубвам ги в края.
И реших, че е време да спра да те съдя,
щом така ти е писано - нека не зная…

Всяка вечер ги търся. Навярно съм луда.
Още себе си търся. И не че е грешно,
но не вярвам, че има животът заслуги,
че каквото си дал… не е просто човешко.


ПОСВЕТЕНО

Светът е дъно, а животът - бездна.
Захлупени под всичко, сякаш спим.
Забързани, изчезваме безследно -
под купища заблуди - черен дим.

Така ми се мълчи… Назад е спомен,
във който всеки делник е красив.
Напред мълчи денят, от скръб поломен,
с илюзията само че е жив.

Над мен е тихо. Вятърът немее.
По кръстовете пада тъжен креп…
От утре пак ще бързам да живея,
но дните ми ще спират все при теб…


ИЛЮЗИЯ

Не те познах. А исках да остана.
Да се разлeя в твоите мълчания.
Но ти не съществуваш. И те няма.
Развихрих само бури от желания.

Не ме позна. Повярва на мечта.
Сърцето ти измисли ме от чувства.
И ти, до днес си сам, ужасно сам -
гласът ти още в сънища дочувам.

Не сме оттук. А всъщност двама -
изчезнахме в света ни прецъфтяващ.
Не ме запомняй като своя дама.
Макар, че съществувам. Днес ме няма!


СЕЗОНИ

Ще дойде зимата. Ще ме обичаш -
в студените ми дни на януари.
Най-топло е, когато не отричаш,
че в тебе ще разцъфнат минзухари.

Ще дойде пролетта. Ще ме обичаш -
в зелената ми жажда за живот.
Най-топло е, когато не отричаш,
че в тебе ще осъмвам… със любов.

Ще дойде лятото. Ще ме обичаш -
с любимия ми слънчогледов цвят.
Най-топло е, когато не отричаш,
че с мене ще осъмнеш… по-богат.

Ще дойде есента. Ще ме обичаш -
в следобедното утро на ноември.
Най-топло е, когато не отричаш -
сърцето ти успя… да ме намери…


***
Нощем, когато не мога да спя,
облак от мисли в съня ми нахлува,
отварям очи и разбирам, сега,
че искам, че мога, че струвам.

Нощем, когато не мога да спя,
обличам аз белите дрехи,
рисувам живота си като цветна дъга
и върху черното слагам цветя.

Нощем, когато не мога да спя
и плача, а трябва, а трябва да спра,
от сълзите правя буйна река
и плувам, докато не се уморя.


НЕИЗБЕЖНО

Няма ме в тебе.
Във светлото сгуших се. Търсих се в него.
Надежда намерих. Открих се във истина.
Откъснах си цвете - последно към нищото.

Заслушах се в песен.
Най-нежната песен във мен прозвуча.
Не исках да чувам, да виждам отровата,
че пееха песни - фалшиви лица.

И после потръпнах…
И бе неизбежно: отворих очите си бавно.
Към теб променена, към себе си даже.
Не беше любов - не болеше…


ПРОШКА

Не зная за какво да продължавам,
да късам тишината с тежки думи.
А те, сгъстили шепота си, нямо
да се забиват в мен като куршуми.

Не можех и не исках да съборя,
миражите си в тази празна стая.
Наложи се с вихрушка да се боря,
а изходът… намерих го накрая.

Не знам защо години те измислях
и себе си забравях в тези нощи.
Душата си със спомени осмислях,
студът ми беше вечности на гости.

Аз знам, че ролята ми е задочна,
не ще се върне времето предишно.
Не бих могла да сложа в края точка,
преди да съм ти дала свойта прошка.