КОЛЕДНО ЗАБАВЛЕНИЕ
Не го дочака, беше звъннал в ранни зори, а вече беше късен следобeд, небето продължаваше да избледнява, поръсено небрежно с белите кристали на снежинките, които все още лудуваха високо горе преди да се втурнат надолу и да прогонят безкрайната сивота на късния есенен ден.
Трябваше да се върне в службата си, за да завърши някакъв безсмислен отчет, да се обади на жена си, тя изискваше от него да й звъни винаги в четири следобед, някакъв неясен неин ритуал, който беше му натрапила, както и много други, за десет години светът му беше се променил до неузнаваемост, но светът е за това, да се променя, дори той да не виждаше никакъв смисъл, тъй като любовта му отдавна беше се залутала някъде в нейната си самота, а неговата имаше други измерения, равни на кратките му пътувания по служба и още по-редките самоволни бягства от семейното гнездо, без никакъв умисъл, ей така, за разнообразие, както казваше винаги.
Обаждането на Павлето беше добре дошло, жена му изпитваше към него най-приятелски чувства и му вярваше, а това означаваше, че вярва и на него, ако й съобщи, както възнамеряваше, че двамата заминават за родния град на Павлето, където са поканени да празнуват с още десетина дядо Мразовци, техни общи приятели от младостта, по мъжки, една отдавна планирана, но все още неосъществена забава заради самата забава.
Не бяха се виждали от години и бяха решили да се облекат като дядо Мразовци, за да разберат дали могат да се познаят по гласовете или по навиците, движенията, цвета на очите или някоя друга подробност, която би ги развеселила според очакванията.
Павлето обаче не се появи на срещата, макар и да имаше оправдаваща го причина, както предположи. За всеки случай му позвъни от службата. Нямало нищо тревожно, просто му се случило нещо и се уговориха да се чакат пред кафенето, където обикновено вечер пиеха по едно питие и се разделяха.
Небето започна да се разкъсва, когато напусна сградата, в която беше настанена службата му, първите снежинки бяха едри и се носеха хаотично, сякаш объркани от случващото се, улиците бързо побеляха, а откъм север задуха студен вятър, засили се, започна да се върти като обезумял и скоро няколко фунии заразпръскваха безброй снежинки, за по-малко от час се натрупаха десетина сантиметра, някъде дори се образуваха и преспи.
Павлето го чакаше пред кафенето, не му се влизало сам вътре, предполагал, че поне една от жените, с които е имал взаимоотношения, а те не бяха малко, поне така казваше, беше вътре и той подскачаше от крак на крак заради рязко увеличаващите се студени напори на вятъра.
- Можеше да влезеш - каза му Дани, - навън не е за срещи.
Павлето криво се усмихна.
- И вътре също, ако питаш мен! - натърти той и махна безнадеждно с ръка. Жените винаги бяха го притеснявали, харесваха го и мислеха, че си заслужава да пофлиртуват с него, беше известен в града, никой не знаеше каква е причината, но и никой не се интересуваше от нея.
Беше Павлето и толкова! Нещо като каменната композиция на един художник на гаровия площад, която никой не разбираше, но всеки се спираше край нея, взираше се известно време в натрупаните мраморни късове, и си тръгваше по-скоро доволен, отколкото объркан.
Влязоха в кафенето, просторната зала се пълнеше бързо, работното време на служителите и на дребните занаятчии беше свършило и повечето се отбиваха да пият по едно питие и да поговорят за нещо, което би ги заинтересувало.
- Значи ще отидем, нали? - попита Павлето.
Кимна утвърдително. Предвиждаха да останат в града на Павлето два дни и две нощи, очакваха да се срещнат с повечето от познатите си, бяха завършили един и същи университет, някои дори бяха се оженили за състудентки, така че темите нямаха край, а очакването вече ги притесняваше.
Опита се да си спомни кой първи беше му се обадил, но не успя, а Павлето не обичаше да си спомня дори мигове отпреди минути, той вярваше, че времето винаги е утре, тъй като всеки миг, дори този, който започва, е вече изтекъл.
Историята с дядо Мразовците обаче му хареса. Щяха да бъдат напълно еднакви, поне в първите тридесетина минути, щяха да разговарят и да не се познаят, което му се стори вълнуващо. Дузина дядо Мразовци, които търсеха прилики със себе си в миналото. Не му изглеждаше невъзможно, по-скоро предизвикателно.
- Купи ли си костюм? - попита.
- Естествено! - възропта Павлето. - Веднага след като получих съобщението.
- Аз имам, наследствен - рече. - От баща ми, бил дежурен Дядо Мраз всяка година заради майка ми, учителка, както знаеш.
Павлето се засмя.
- Помня уроците й, особено с линеала, който използваше не по предназначение.
- Бяхме луди глави - съгласи се.
- Май и сега сме! - рече Павлето и се засмя. - Важното е, че на срещата няма да има снежанки и други подобни. - Достатъчно е, че ти си женен!
- А ти ще си останеш само със спомените - рече.
- Да - съгласи се Павлето, - при това най-хубавите, другите не помня.
Засмяха се. Приятелството им отдавна беше станало легендарно, всяка свободна минута прекарваха заедно, по време на празниците Павлето му гостуваше, а жена му се отнасяше към него като брат на съпруга си, с непозната, но искрена нежност.
Веднъж бяха говорили дали не е влюбена в него, но Павлето отсече, че би предпочел среща с петниста акула, отколкото с жена, та дори тя да е неговата, която обичаше без да осъзнава чувствата си.
- Значи утре тръгваме? - повтори той и се загледа след отминаващата сервитьорка, която поклащаше ханша си предизвикателно. Правеше го по навик, предпочиташе да се наслаждава отстрани, преките връзки го плашеха.
- Тръгваме! - рече. - И не искам да закъсняваш за автобуса!
- Не бих го направил за нищо на света! - прекръсти се нескопосано Павлето, беше атеист до мозъка на костите си, жестът само предизвика усмивките на околните, а и неговата, някак неясна, лишена от искреност.
Отстрани изглеждаха прекалено небрежни, за да предизвикват завист или пренебрежение, просто двама тридесетгодишни мъже, които си пият питиетата и разговарят с лекота без да обръщат внимание на случващото се около тях.
Хората в ресторанта бяха изненадани от нахлулите един подир друг Дядо Мразовци, всички напети, с едри рамене и весели усмивки, подвикващи си един на друг, отправяйки се към запазената за тях маса с дванайсет стола.
- Вас, аз съм до Стойнето! - обади се най-едрият, този, който носеше огромна картонена кутия.
- Павле, ти си до мен, а приятелят ти, този, с когото дойде, да седне от другата страна, мразя да седя с гръб към вратата! - прозвуча гласът на един от най-ниските, но също така набит, излъчващ сила. Това беше Каменния, него всички познаха още от пръв поглед, все още занимаващ се с бокс и появяващ се често по екраните на телевизорите.
Павлето се засмя.
- Може, и без това от училище мечтая да ти хвърля един бой.
Каменния разпери ръце.
- Нищо против, ще бъдеш първият, който ме е победил!
- Това ще се признае ли от боксовата асоциация?
- Не, но пък аз няма да го забравя!
Севдата се приближи със заети от няколко неголеми пакети ръце.
- Ти, Севда, нали не скри от жена си къде отиваш? - попита го развеселен Павлето.
Жената на мъжа се казваше Севда, заради нея бяха му лепнали този прякор, Севдата, та Севдата, но той не се сърдеше, приятелството изисква компромиси, какво значение как го наричаха, би се съгласил на всеки прякор, стига да се събират по-често, студентските години не се забравят лесно.
- Не, казах й, че ще бъда с един джендър, а тя само поклати глава, значи с Павлето, рече, и ми поръча да ти кажа, че те обича.
Павлето не се обиди, двамата си имаха свои начини да се шегуват.
- Аз също я обичам, дори я обичах преди ти да се появиш, но понякога истинската любов трудно се различава от неистинската, като твоята.
Другите вече бяха насядали около масата и разговаряха по съседски, шумът не стихваше, оркестърът „включи” на скорост, което ще рече, че загърмя, затрещя, грохотът се удвои и утрои, но никой не му обърна внимание, повечето не бяха се виждали от години и споделяха новините без да се съобразяват със случващото се около тях.
Павлето повика с жест сервитьорката и се разпореди да сервира, бяха направили предварително заявката си и след няколко минути масата беше отрупана със салати, бутилки и плата с мезета.
- Добре дошли, Дядо Мразовци! - вдигна чашата си Павлето и стана. - Първият ми тост е за идеята да се съберем, облечени с тези дрехи. Така всеки си подарява новогодишно настроение и дарява и нас с него. Пия за нас, дванайсетте Дядо Мразовци, да бъде весело, приятели!
Шумът заглуши отговорите на останалите, но нямаше значение, общото настроение клонеше към безконтролен смях, закачки и все по-широки усмивки, които превръщаха лицата на Дядо Мразовците в червени петна под белите коси и над непрекъснато придърпваните бради, които вече се оказваха пречка за поглъщане на храната.
Павлето, изпил две чаши от лютата ракия, внезапно стана, почука с лъжицата по празната си кристална чаша, огледа бавно един по един приятелите си, покашля се важно и обяви с леко прегракнал глас:
- Време е!
Дядо Мразовците се огледаха, нямаха представа за какво говореше той, бяха организирали срещата, за да се видят и поговорят, но не бяха предвиждали нищо специално.
- Време за какво? - сопна се Севдата, който не обичаше изненадите, беше инженер по професия, придържаше се към реда и дисциплината, в работата си следваше логиката на съответните действия, които извършваше и най-малкото отклонение го дразнеше.
Познаваше Павлето и знаеше, че този зевзек често измисляше неща, които можеха да го вбесят с лекомислието и безотговорността си.
Павлето се засмя.
- Не помниш, нали?
- Не помня! - сопна се отново Севдата.
Другите отново се спогледаха, не биха могли да помнят нещо, което не са обсъждали заедно, а дори и да са го направили, след толкова години спомените бяха избледнели, а за някои дори напълно забравени.
- Казвай, че вече ме изнервяш! - обади се и приятелят му, седящ срещу него и взиращ се в лицето му с вкаменяващ поглед.
Беше сигурен, че Павлето отново е направил нещо, което не би му харесало, а, вероятно едва ли ще бъде одобрено и от останалите.
Никой не беше обърнал внимание на подредената съседна маса с дванайсет стола, ресторантът беше голям, кому би хрумнало да се съмнява в нещо толкова характерно, маси, столове, прибори, вази с цветя и всичко останало, ресторант, както би казал всеки от тях, какво друго би трябвало да има, за да им направи впечатление?
Павлето погледна в празната си чаша и измърмори.
- Правилно, Павле, до тук беше, сам си си виновен!
Повдигна брадичка, усмихна се широко и посочи входната врата. Дядо Мразовците обърнаха глави и замряха. Една след друга влязоха съпругите им, вървяха усмихнати, разменяха реплики и не поглеждаха към тях.
Севдата изръмжа:
- Павле, това е последният миг в живота ти!
Павлето се засмя отново и остави празната чаша, кимна на няколкото сервитьора, които кой знае защо се навъртаха наоколо и те побързаха да преместят съседната маса до тяхната.
- Някога си обещахме, че на десетата година ще се съберем със съпругите си, за да се запознаем и да си поговорим като зрели хора - обяви Павлето и отново погледна със съжаление празната си чаша.
Жените се настаниха шумно и весело помахаха с ръце на своите Дядо Мразовци, които дори не дишаха, взрени в красиво облечените си съпруги. Севдата, с втренчен поглед изръмжа яростно:
- Павле, няма да те убия само ако ми разясниш една дребна подробност, иначе с тебе е свършено!
Павлето разпери ръце, продължавайки да се усмихва.
- Бяхме си обещали и ето, че днес, на десетата годишнина от нашето запознанство, сме тук всички заедно.
Севдата обаче започна бавно да се изправя, Павлето вдигна ръка, за да го успокои.
- Дванайсетата жена е съпругата ми, това искаш да знаеш, нали?
Сега пък останалите мъже обърнаха изненадани погледи към него. Не знаеха, че е женен, всъщност, повечето се досетиха, че никога не са го питали защо винаги е сам, бяха приели, че това е негов избор и въпреки че понякога се шегуваха с него, че никоя жена не би го приела заради характера му, според тях твърде мекушав, не прекаляваха с укорите си.
Каменния се изправи до Павлето и сухо изрече:
- Да се разместим, искам жена ми да седи до мен, а не този плужек!
Настъпи кратка суматоха, сервитьорите очевидно бяха инструктирани предварително, защото помогнаха при преподреждането, весело усмихвайки се. Жената, която седна на стола до Павлето, любопитно го огледа.
- Ужасен Дядо Мраз си!
Павлето кимна, съгласявайки се.
- Иначе нямаше да е весело, сега имаме дванайсет Дядо Мразовци и дванайсет Снежанки, годишнина е все пак, знаеш ли колко усилия ми струваше да организирам тази щуротия?
- Знам - кимна жена му. - Летях цели единайсет часа, за да пристигна навреме.
Севдата, седнал до съпругата си отсреща, отново изръмжа:
- Павле, да знаеш, че не ти се е разминало, за сега те спаси само жена ти, такъв номер ни извъртя, че цял живот ще те гледам с бялото на очите си!
Останалите мъже бяха се успокоили и разговаряха тихо със съпругите си. Стойнето шепнеше нещо в ухото на жена си и се смееше искрено. Очевидно не беше недоволен, брадата му се тресеше от смеха и скоро всички го последваха.
Севда прегърна мъжа си и намигна на останалите.
- Жени, харесвам своя Дядо Мраз, да знаете и не мислете, че ще ми го отнемете!
- И ние го харесваме! - подвикна съпругата на Павлето и смехът се разля като вълна, понесе се из целия ресторант, а сигурно и извън него, защото външната врата се отвори и нахлу тълпа от млади хора, покрити с мокър сняг.
Преди полунощ вече бяха танцували по няколко пъти, повечето от брадите бяха изчезнали заедно с червените шапки, както и с червените кожуси, жените, свалили саката си, изглеждаха по-млади, а лицата на мъжете, зачервени от алкохола, сияеха.
Павлето шепнеше нещо в ухото на съпругата си, която флиртуваше с Каменния, чиято жена й беше приятелка от детските години.
- Ще отсъствам още две години - обясняваше му тя, - но като се върна, не съм сигурна при кого ще остана, при този шегобиец до мен или при теб, и без това жена ти каза, че си й омръзнал.
Каменния изви вежди, но се престори, че не го интересува мнението й.
- Ние се виждаме само в леглото - отвърна, - така че едва ли бихме си омръзнали.
Жена му кимна.
- Истината и само истината!
Тя беше съдия в градския съд и често използваше служебната терминология, с което предизвикваше смеха на околните.
Павлето подхвърли закачливо.
- Не го е осъдила до сега само защото предпочита него пред всеки един от нас!
- Откъде знаеш? - дяволито се засмя собствената му съпруга.
- От опит - отвърна важно Павлето, - опитах се да я поканя на среща, но тя ме предупреди, че може да задейства еди кой си член от Наказателния кодекс, не го запомних, за приканване към блудство и така нататък.
- Добър опит - кимна жената на Каменния и отпи от виното. - Наистина веднъж ме покани на обяд, видяхме се случайно, но през цялото време говорехме за жена му.
- Това е невъзможно! - обади се въпросната жена, смеейки се. - Той дори не ме познава добре, оженихме се в Щатите, бяхме само една нощ заедно и той трябваше да се върне, а аз останах, трябваше да довърша работата си.
Севдата едва не се задави.
- Значи само една нощ, а?
Съпругата му Севда сложи ръка на устата му, но казаното вече беше чуто от всички около масата.
- Той е глупак! - рече тя и не му позволи да продължи.
Съпругата на Павлето се засмя.
- Но само каква нощ?!
Смехът заглуши дори гърмящия оркестър.
Севда се наведе към съпруга си и прошепна в ухото му:
- Чу ли?
Облакът от прииждащите вълни от смях отново разтърси пространството в ресторанта. Жените и мъжете зашушукаха помежду си, а Павлето прегърна съпругата си и я целуна нежно, усмихвайки се.
- Каква нощ, а?
Каменния само изръмжа, а Севдата изпи на един дъх течността от чашата си, прегърна жена си, звучно я целуна и повтори патетично:
- Каква нощ, а?
Снегът продължаваше да вали, но пътят от ресторанта до хотела беше повече от приятен, бялата пелена под краката им продължаваше да поскърцва, жените висяха на ръцете на съпрузите си, страхувайки се от подхлъзване, а мъжете често се преструваха, че самите те могат във всяка една от следващите крачки да паднат, предизвиквайки писъци и луд смях.
Хотелът се показа иззад ъгъла огромен, целият облят от светлините на външните декоративни прожектори, повечето от прозорците бяха тъмни, но празничния дух не изчезваше, безбройните светлини на предновогодишната украса искряха и превръщаха снежинките в летящи хаотично пеперуди.
- Хей, някой иска ли да се по въргаля в снега? - подвикна Павлето.
- Само с жена ти! - чу се гласът на Каменния, но смехът на останалите заглуши отговора на Павлето.
Утрото искреше от белотата на падналия сняг все още чист и недокоснат от следите на птици, животни и хора, градът все още спеше, когато Павлето и съпругата му напуснаха хотела и наеха кола под наем.
И двамата изглеждаха твърде заети със себе си, защото не забелязаха Каменния, който пушеше на една от терасите докато съпругата му спеше в леглото.
Той познаваше добре Павлето и знаеше, че двамата имат само няколко дена преди съпругата му да замине отново за дълго, работата й го изискваше, поне още известно време преди да се върне за дълго.
В новия свят границите вече не бяха пречка за никого, но разстоянията, независимо от съвременния транспорт, можеха да разрушат всеки брак, дори най-добрия. Надяваше се, че техният няма да го сполети подобна съдба и се радваше за приятеля си.
Погледна през стъклото на вратата към леглото. Полуголата му жена лежеше по гръб, тялото й изглеждаше все така съвършено, живо, привлекателно и любвеобилно.
Беше подкрепил Павлето тъкмо заради тази нощ на безкрайно спокойствие и взаимност, в къщи децата непрекъснато се въртяха около тях, не оставаха сами дори в спалнята, не им се сърдеше, но понякога мислеше, че му липсват часовете на усамотение и взаимността от първите години на съвместният им живот.
Тази нощ бяха се върнали години назад, за да събудят първичните си чувства, онази липсваща им откровеност, която винаги беше го привличала повече от всичко на света.
Не би се разсърдил на Павлето, че тайно напускат хотела, той имаше право да остане насаме със съпругата си, нямаха все още деца и можеха и трябваше да се забавляват.
Върна се в стаята и дълго стоя до леглото, загледан в тялото на спящата си съпруга.
За миг или за няколко мига - мразеше изтичащото време - реши, че би трябвало по-често да се забавляват въпреки задълженията си на родители.
Бяха млади и стари едновременно, младостта им бълбукаше във вените, а предусещането за старостта му напомняше, че все някога ще престане да се възхищава от тялото на съпругата си, както и от своето, в сърцето му ще се настани хладината на навика, а сексът ще бъде последното нещо, което ще желае.
Седнал на леглото до спящата си съпруга, той нямаше как да знае, че и останалите десет вече бивши Дядо Мразовци, лежаха с отворени широко очи, всеки потънал в размислите за живота си и за отвратителното статукво на всекидневието, което им налагаше собственото си виждане за живота, лишено от дързост и приключения.
Само Севдата, предизвикан от собствените си мисли, припълзя до жена си, спяща гола, обгърна я с нетърпение и още преди тя да се събуди напълно потъна в нея, за да възвърне спомените от първите им години преди раждането на детето им, след което изведнъж, сякаш някой беше прекъснал свързващата ги връзка, и двамата бяха забравили, че са жена и мъж,
Господи, мислеше в момента, та те дори не бяха се целували от години? След миг всички мисли изчезнаха от главата му, усетил жадната прегръдка на жена си.
Нямаше нищо неестествено да се видят единайсет Дядо Мразовци със съпругите си в пътуващия обратно автобус. Шофьорът дори се пошегува, че съжалява за оставения в гардероба костюм, би било интересно да шофира като Дядо Мраз.
Обади се само Каменния, той се обърна, седеше на първата седалка, огледа всички и спокойно обясни, че всъщност са дванайсет, но един от тях е трябвало до изпълни желанието на жена си да полудуват в този снежен ден, можели да си го позволят, не били се виждали от миналата зима и имали право на усамотение, дума, която предизвика закачливия смях на мъжете и разтегнатите устни на съпругите им.
Севда, облегнала се на рамото на мъжа си, отбеляза достатъчно високо, за да я чуят всички:
- Догодина аз ще организирам новогодишното забавление!
Севдата се взря в очите й, в тях искряха безброй снежинки, повече приличащи на искри от току що разпален огън, същите, които беше видял рано сутринта, докато се любеха.
Не каза нищо, нямаше нищо против отново да се забавляват, не би искал да живее само защото е жив, предпочиташе да е жив, за да изживее онези неизвестни мигове, които го превръщат в част от нещо различно от скучното всекидневие, разкривайки нови страни от характера на жена си, която се оказа различна от тази, която познаваше, твърде различна, за да я изгуби отново.
Стойнето беше пъхнал ръката си под полата на жена си, а Вас целуваше своята по врата, а тя смутено се оглеждаше, но никой не им обръщаше внимание.
Шофьорът продължаваше да поглежда в отгледалото за обратно виждане и се подсмиваше. Вече беше взел решение вечерта да се облече като Дядо Мраз и да напомни на съпругата си, че са женени вече от двадесет години, а като че ли са забравили кои са и защо са заедно.
Мъжът не трябва да забравя задълженията си, а жената, - че е жена, независимо от колко години са заедно.
Погледна отново в огледалото и видя, че повечето от двойките са се усамотили в най-пренаселения автобус в този свят, изглеждаха като че ли са сами и около тях няма никой и нищо, което да ги обезпокои.
Не знаеше дали това е любовта, но в едно беше сигурен, всички тези жени и мъже бяха преживели нещо, което беше ги променило, какво, не знаеше, но кой знае защо почувства, че им завижда.
Обърна лице към пътя пред себе си и също потъна в най-чувствената тишина, която можеше да съществува в най-шумния и най-предизвикателния свят във вселената, събран в един люлеещ се по неравностите автобус, почти пълен с облечени в червените си дрехи Дядо Мразовци.
