НЕ СЪМ ГОГА
Лежах в тъмното. Изведнъж се чу силно почукване. Не съм вкъщи, тъмно е. Няма да ви отварям, не ви дължа нищо. Не съм викал никого. Кой е той?.. А той чука отново, настоятелно и силно. Значи има някакви права?…
Смята, че може да влезе. А аз не искам!.. Ще отида до вратата и ще кажа: „Махайте се, не искам”. А той ще каже… Не, няма да стана, няма да стана.
Но нещо вече е загубено, нарушено. Мислех, че съм изчезнал в тъмното, в одеялото, като в пашкул, ще лежа тихо, докато не стана друг и поискам да измъкна краката си от плен… Събуждането е като раждането и също отнема време…
А той пак чука. Чука, сякаш знае, че се крия тук. Все още лежа, но вече съм изправен и напрегнат - и одеялото вече не ми е приятел, не е другар. Гражданино, какво искаш от мен?
Днес не дължа нищо на никого. Няма да запаля лампата. Не се надявам на съвест, а търпението му може да се изчерпи. Или съм толково отчаяно необходим?… Толкова по-зле за него. Той чука като лице по време на работа…
Късно е за служба. Но аз вече загубих всичко, лежа ядосан и търпя това нахалство. Хайде, разбий вратата, тогава поне всичко ще е ясно.
И изведнъж тишина… Тръгна ли си?.. Тихо, с крака в чехлите, ставам и се промъквам до вратата. Не, диша, стои, пукат пясъчни зърна под подметките - мигат… Да се маха.
Той сякаш разбра - слезе по стълбите, мина малко, спря, замръзна… не, отново се качва…
Странно е, че времето минава, а ние все по-малко очакваме добро - от писма, обаждания, неочаквани гости. Подготвяме се за неприятности и никога не сме готови…
В крайна сметка, каквото стане. Кашлям глухо, влача крака - “Кой е там?..” и в отговор чувам радостен глас:
- Гога ли е? Пусни ме! Да не си умрял?…
О, колко хубаво!
- Не съм Гога! Гога живее над мен.
