Мадлен Аспарухова

„Никой не може да притежава дъждовния следобед” - тази мисъл мина през ума на Мадлен, докато пълнеше бурканите с прясно сладко от сливи и ръката й застина във въздуха. Нямаше логика да си припомня точно този цитат, защото нито валеше, нито беше следобед, но това изречение застина в ума й. Навън, през големите прозорци на витрината, можеше да види Михаил и Ивайлоа да се гонят из двора. Синът й си бе сложил някакво мръсно одеяло на главата и издаваше страшни звуци, а край тях скачаше и кучето им - чистокръвният лабрадор Тоби. В другия край на двора, мъжът й подклаждаше огъня на казана в очакване на новата партида зимнина. Той забеляза погледа й и й помаха. Мадлен опита да продължи работа, но част от сладкото попадна върху ръката й и тя извика от болка.

„Никой не може да притежава дъждовния следобед” рецитира си тя, докато държеше ръката си под студената вода. Кой беше казал това? Дали не беше от онази феминистка книга, която си беше купила преди година, но така и не прочете? А може би това бяха просто думи, които съзнанието й бе решило да подреди на случаен принцип? Каквато и да беше причината, тя сложи капачка на поредния буркан и вместо това сложи джезвето за кафе. Постави двете чаши - нейната зелена и черната на съпруга й, сложи на себе си точно 1 и 1/2 лъжица кафе, в кафето на съпруга си добави захар и малко сметана. Отвори една от скърцащите врати на кухненските шкафове, извади отворена кутия бисквити, добави и останалите домашни масленки, които приготвяше почти всяка събота и неделя, взе подноса и се запъти към двора.

„Никой не може да притежава дъждовния следобед” - тази мисъл я разсейваше и тя трябваше да внимава къде стъпва, тъй като настилката в двора се бе пропукала от една зима, в която хвърлиха твърде много сол. Ивайло се изненада, когато я видя с подноса - не беше в неин стил да си дава почивка, преди да са свършили работата.

- Стана ли време за кафе?

- Не, но реших, че можем да отдъхнем за малко.

Той хвърли едно дърво в огъня, намести капака на казана и я последва до пластмасовата масичка с няколко стола, на която вече няколко лета пиеха следобедното си кафе.

- Трябва да оправя онази дупка в оградата, Тоби постоянно минава при комшиите…

- И аз трябва да напълня и последните буркани, но нещо не ме слушат ръцете…

- Нали не се притесняваш за утре…

„Не искам да се притесняваш” - така й беше казал, когато преди 15 години се пребиха с колелото и тя си скъса новата рокля, така й беше казал няколко години по-късно, когато отмъкнаха колата на баща му и спукаха гума, когато се готвеха да кажат на нейните родители за тайната им сватба, когато забременя с Михаил, а сетне - когато чакаше първите си изследвания…

- Не, не, била съм сто пъти на изследвания - тя му се усмихна.

Това бе и лъжа, и истина. Наистина не се страхуваше от изследванията, защото през последните 5 години бе свикнала с тях, но от резултатите - от тях се страхуваше и то много. Може би нещо в сънищата й напоследък й подсказваше, че този път нещата няма да са наред и трябва да се подготви за най-лошото. Може би беше просто отговор на подсъзнанието й към всички неща, които ги сполетяха в последната година - катастрофата, спонтанният аборт, съдебното дело за наследство от брата на Ивайло, който искаше да им вземе къщата, неотдавнашната поява на познатите симптоми… И всички емоции, които преминаха през нея като бързи влакове за никъде - гневът, разочарованието, болката, безнадеждността, страхът, омразата, гневът… Имаше чувството, че ако се замисли за всички неща, за които трябва да се притеснява, за всички неща, които бяха извън нейния контрол, ще се побърка, затова правеше каквото може, пък дори това понякога да бе само сладко от сливи.

- Какво?

- Сладкото ще стане чудно, казвам - повтори Ивайло.

- А, да, да, ще е хубаво. После можем да направим и рачел, като малка го обичах.

Мадлен си спомни как баба й правеше филии с рачел. Препичаше ги на стара печка, тогава нямаше тостери, и ги намазваше с пръст, а нейните ръце винаги ухаеха на манджа и на билки. „Искаш ли баба да ти намаже филийка?” - питаше тя, когато малката отказваше да си изяде обяда… Дали тези в земята ни гледаха отгоре? Дали живеем достойно за техния взор?

- Аз също. Мислех да заведа децата в гората на разходка, да съберем малко диви круши.

- Ще им хареса.

Нямаше нужда от повече приказки. Размениха си по една усмивка - от онези усмивки, които се случват повече в очите, отколкото на устните и се върнаха към кафето си. Мадлен отпи за пореден път, пое си въздух и си позволи да се огледа наоколо. Беше валяло и миризмата на дъжд и мокра почва се сливаше с тази на кафето. Комшиите чистеха градината си, закъснели лястовици се редяха в очакване на своя ред да потеглят, дървата стояха прилежно наредени, вишната губеше листата си, а в казана се вареше сладко от сливи.

Има нещо странно и в същото време велико в човешката психика. Мадлен можеше да изреди в хронологичен ред всичките им проблеми, всички неща, които могат да се объркат и тези, които вече са се объркали. И да, повечето от тези неща бяха страшни, опасни и, вероятно, нямаше да се решат. Но ако спрем и се огледаме, ако наистина за миг стъпим встрани от ежедневието, което ни върти като центрофуга, ще установим с усмивка, че всъщност доста често мързеливият следобед с чаша кафе е по-могъщ и по-значим от всичките ни проблеми взети заедно.

„Никой не може да притежава дъждовния следобед”… Мадлен не знаеше защо точно в този ден умът й реши да се фокусира върху тези думи нито кой е авторът им, но бе убедена в едно - който и да е той, с каквото й цел да ги е написал, то ужасно е грешал, защото дъждовни или слънчеви, понякога следобедите са всичко, което имаме.