ВЪРНИ СЕ, КАТО МОЖЕШ
Стоя на гарата и пуша цигара със зачервени очи. Аз не пуша, нямам работа на гарата и очите ми не са зачервени от дима. Снощи плаках и те сънувах, а когато те сънувам идвам на гарата и си представям, че те чакам. Така и не се научих да пуша, нямам представа защо ги взех тия цигари. Лъжа. Взех ги, защото ти пушиш такива. Трябва им още малко, още съвсем мъничко, за да имитират идеално вкуса на твоите целувки. Дръпвам отново от цигарата.
Връщам времето назад до първата ни среща. Аз съм забързана първокурсничка, която се мъчи да балансира термос с кафе, ръчна чанта, голям куфар и малък сак върху него. На куфара му е счупено едното колело и постоянно залита наляво. Студено ми е. Косата ми се изхлузва от ластика и пада върху очите ми. Изпускам термоса и той пада върху краката на непознат. Псувам. Ритам сака. Непознатият ми подава полупразния термос. Пак псувам - този път по адрес на производителите на термоси. Непознатият предлага да ме черпи кафе. Махам косата от лицето си и чак тогава забелязвам колко сини са очите му. Поглеждам към огромния часовник - ако приема поканата, ще си изпусна влака и ще трябва да вися на гарата до вечерта. Приемам.
Непознатият има плътен глас, трапчинки и белег на лявата вежда. Има също отличен вкус за кафе и се справя с моя и неговия сак. На гарата чака родителите си от Италия, аз се прибирам в София след празниците. Говорим цял ден. Непознатият се превръща в „ти”. Изпращаш ме на влака. Чудя се дали да те целуна. Чудиш се същото. Целуваме се по бузата. И още веднъж. Залепвам се за прозореца. Ти ми махаш от перона и секунди, след като влакът тръгва, викаш „Върни се, като можеш”. Някакъв непознат ми е искал приятелство във фейсбук, аз веднага познавам моя непознат. Пишем си. Пишем си много. Говорим. „Възможно ли е да ти липсва някой, когото си виждал само веднъж?”. Глупав въпрос. Питай ме още нещо.
Връщам се. Посрещаш ме с лице на заминаващ. Родителите ти се развеждат, трябва да заминеш при тях, имаме само три дни. Разхождаме се край реката. Целуваме се на пейките. Не искам да избързваме, но не искам и да изпуснем мига. Правим си собствен миг в една хотелска стая през последната ти вечер. Тежко ми е да те изпращам. Това по-добре да спре дотук. Разделяме се на гарата. Целуваш ме по бузата. Дежа ву. На следващият ден плача, защото имахме само три дни. Спирам, чак когато осъзнавам, че други си нямат и толкова. Пиша ти съобщение: „Върни се, като можеш”.
Животът продължава. Бързо. Завършвам бакалавър. Започвам работа в една рекламна агенция. Срещам Павел. Запознавам се с начините за приготвяне на домашни сладки. Павел ме запознава с родителите си. Започвам да плача нощем. Сънувам кошмари. В кошмарите ми има въпроси. Един от тях е дали съм щастлива, а следващият - защо. Два месеца плача всяка вечер като по часовник. Един ден се събуждам и не ми се плаче вече. Вместо „Добро утро!”, казвам на шефа си, че напускам. Павел ме пита какво ще правя. Неговите въпроси не ме плашат. Давам му отговори. В един от отговорите него го няма. Връщам се вкъщи.
Връщаш се. Струва ми се съвсем естествено. Пием кафе, без никой от нас да е предложил. Последните месеци съм повече себе си. Пиша. Намерих смелост и се записах на един творчески курс в Англия. Поздравяваш ме. Чакам автобуса за София, чакаш този за село. Псувам гарите. Не искам да си изпусна автобуса, не искам да изпуснеш и своя. Твърде важни са. Ти слагаш край на душевните ми терзания с една целувка по бузата и „Върни се, като можеш”.
Връщам се. Питам те дали си имаш някоя. Ти мълчиш. Докато аз съм откривала света, ти си открил Надя. Мълча. Прибирам се в родния град. Започвам работа в местния вестник. Пия кафе от онзи термос. Животът е хубав. На теб ти се ражда дете. Връщате се в Италия. Идваш да ми кажеш. Усмихвам се, един дявол знае защо. Казвам нещо дружелюбно. Псувам наум. Целувам те по бузата - храни се добре, грижи се за малката, обличай се топло и… се върни, като можеш.
Връщаш се. С малката. Без Надя. Оправяш документите за развод. Оправям бъркотията от поредната си връзка… и няколко статии. Никой от нас не предлага, но сядаме да пием кафе. Добре, че навремето не успя да продадеш къщата на баща си, сега имате къде да останете. Оставате. Каниш ме да ви дойда на гости. Започвам да идвам все по-често. Малката ме нарича „мамо”. Аз се разплаквам. Един непознат ми казва, че прилича на мен. Благодаря му. После пак плача. Всяка сутрин отивам на работа, вечер се връщам при вас. Изпращаш ме с „Върни се, като можеш”.
Връщам се. Ти си опаковал багажа. Крещя. Вече не издържам. Мразя те. Макар баща ти да е починал. Макар майка ти да има нужда от теб. Всичко ми звучи като оправдание. Всеки път някой от нас заминава. Пак крещя. Обещаваш да се върнеш. Казвам ти да не го правиш. Целуваш ме. Мразя те още повече. Казваш, че ме обичаш. Удрям те. Псувам съдбата, псувам себе си, псувам теб. Сърцето ми е като стария часовник на гарата. Преброих десет години разминавания. Уморена съм. Пускам те.
Ето ме тук. Пристрастих се към гарата. Идвам да пуша и да пия студено кафе от счупения термос. Разбирам те. Не съм ти простила. Но те разбирам. Поглеждам за последно нашите призраци - всеки момент ще се сблъскат и всичко ще започне отначало. Преди да си тръгна, изваждам телефона си, пиша нещо и излизам от гарата. На 875 километра, ти получаваш съобщение с текст: „Върни се, като можеш”.
Връщаш се.