Димитър Златев

Оригинален роман за Руско-турската освободителна война /1877-1878/

С духовно удоволствие прочетох поредния роман на писателя Иван Енчев „Злато и чакъл” /Изд. „Българска книжница”, С., 2012/, посветен на Руско-турската война през 1877-1878 година, и съвсем спонтанно си рекох: „Който го може - го може!”

Чел съм и други български романи за Освободителната война - „Крепости”, „Ескадронът”, „Пътят към София” от Стефан Дичев, но в тях българите се изявяват само като посрещачи или разузнавачи.

А тук се открива нова сюжетна ниша: непосредственото им участие в бойни отряди и чети; показани са и проявите на местното турско население.

Повествованието започва като идилия на селския живот, всичко изведнъж се променя във вихрушката на войната. В това отношение романът е не само оригинален, а и приносен в тематичното разнообразие на нашата романистика.

Текстът е много четивен, увлекателен и още веднъж доказва майсторството на автора като разказвач, който е навлязъл сериозно в творческото поприще.

Понякога се удивявам на белетристичните находки на Иван Енчев като сцени и диалози; на вътрешните съмнения и раздвоения на героите. Особена художествена сполука са образите на баба Рашка, на търговеца Данко Джелепа, на руския капитан д-р Егоров, на стария отец Иван и др. Убедително е представено отношението на местното българско население към войната и русите-освободители.

Достоверно изглеждат всички описани епизоди с участието на руските бойни части в сраженията край гр. Елена и Златарица. Ала съответната глава за решителния бой при хребета Попово бърдо за преграждане на турското настъпление към Търново и Плевен ми звучи малко като сводка от военен доклад. Добре би било този епизод да е още по-белетризиран: чрез съдбата на отделни герои - руснаци и българи.

Усеща се, че авторът има отрицателно отношение към местните турски цивилни отряди, другаде някои писатели ги рисуват само като жалки бегълци. Но мисля, че е прекалено с акцентуването им като „разбойници”.

Погледнато обективно, те действат като патриоти, защитници на своя роден дом и държава.

Младият турчин Ибрям Чакъра, главатар на една въоръжена група от местни турци, е силен, хищен, но и по своему патриот и мъж на честта.

Според мене има известен пропуск в изграждането му: няма ги личните му терзания, че не е посегнал на Диляна; а при срещата с баща й Данко Джелепа, без продължителен драматичен спор, само след няколко остри реплики, вади пищова си и се гръмва.

Струва ми се, че Иван Енчев се е сепнал от неочакваната си психологическа находка при образа на Ибрям Чакъра и сам се е лишил от възможността за създаване на по-ярък драматичен герой, какъвто няма в нашата литература. Така би показал и Омировска неутралност, и уважение към врага.

Премного място след това се отделя на коментарите в Джелеповото кафене за гибелта на размирния турчин.

Сполучлива е съпоставката на Ибрям Чакъра и руския капитан Егоров от военния лазарет, при когото работи като санитарка Диляна Данкова. Офицерът е представен като старателен лекар, но е брутален мъж с господарски манталитет. /Някои догматици може би ще упрекнат писателя, че кепази освободителите/.

Селяните са изненадани от съвсем краткия престой на генерал Радецки в Златарица и недоволни от неговата заповед за бързо изнасяне на военния резерв към Търново и връх Шипка. Мисля, че отзвукът на Шипченската епопея трябваше още по-убедително да раздвижи вълненията на българите - като слух или легенда.

Интересно е изведена любовната интрига между водача на местна българска чета Дамян Попчето и двете девойки Диляна и Райна. Чрез нея се показва, че след грозните удари на войната чистата любов тържествува.

Оригинален е похватът на лирическите пейзажни отстъпления, които дообогатяват атмосферата на сюжетното действие. Чрез някои от тях се внушава присъда над войната дори и когато тя е освободителна.

Както в другите свои романи Иван Енчев и тук обсипва читателя с изобретателни и точни сравнения, често преминаващи в богати метафори.

Толкова са много те из целия текст, че на места оставят впечатление за маниерност. /Пръчицата на бедняка Цанко Щърка, с която шиба своята дръглива кобилка, е „жилава като косъм от опашката на хубав жребец”/.

Повествованието сполучливо предава делничното битие на предбалканското селище Златарица, тънките сметки на възрастните селяни при сватосването на младите и голямото стълкновение на войната за Освобождението на Еленския край.

Метафоричното заглавие „Злато и чакъл” е дълбоко осмислено чрез внушението на автора за непрестанната борба между добро и зло в душата на всеки човек.

Освен моралните си послания, романът на Иван Енчев е още един сполучлив творчески принос за пресъздаване на някои по-малко известни събития от нашата родна история.

2012