Кръстьо Станишев

I.
Пътеката към слънцето, което
почти залезе, вече се скъси.
Ще смогнеш да я извървиш, дордето
бледнеещ сърпът лунен окоси
последните лъчи. Недей веднага!
Отмервай крачки, потопен в нощта,
като слепец, потропващ със тояга
по плочник към зазидана врата.

II.
Полето е полегнало, почти
наведено, и сякаш, че поле не е,
а спънат бивол стар пред заколение…
В неживата природа виждаш ти
живота ­ бледен образ и подобие.
Във вече падащия мрак ако
дочуеш звън, не питай за кого бие
камбаната! Ти знаеш за кого.

III.
Под тъмнината, засводила
треви, дървета, самота,
къртицата на мисълта
заспива вече. Тъмна сила
превива ме. С чело смирено
докосвам камък, пръст и мрак.
И се отпускам уморено
в покой, подобно в саркофаг.