ЗЕМЯ

Людмил Стоянов

Земята на мойте бащи;
безродна, убита, окаяна.
Над нея е божият щит,
а те са навярно в рая.
Пред Твоя сияен престол
чакат те радост и милост.
Но не питай, о, Боже: защо?
Защо са тъй бледни и хилави?

Виж земята им - камък и камък,
посивял като старческа длан:
на нейното каменно рамо
лежи безучастна мъгла.
Като страшно разтворена челюст -
скалистият гребен неумолим:
вечно, вечно на кротката вечер
тя звездните ръфа поли!

Там са нивите, ниската ръж,
кукуруза покрай къпини.
Пустош нашир и надлъж -
ехо, ни птица в пустинята.
А над тях като облак дъждоен -
безкрайната тъмна гора,
гдето сенки блуждаят лъжовни
и дърво на дървото е брат.

Само камък и слънце и сън!
Прекосява зеления гущер.
Тук-там дънер, опушен от гръм,
и край него пътя се спуща.
Той се спуща край синя вода
и върби, на вдовици подобни.
За широкия селски мегдан
минаващ през селските гробища.

И високо на хълма - в лъчи -
крило върху мъртви и живи,
старата църква разкрива
своя спомен незаличим.
Там си чакал, от снежния свод
да изгрей Витлеемското чудо
и бленувал си вечен живот
от живота конечен пробуден.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 2, бр. 45, 20.10. 1929 г.