Николай Николов

По силите ли е на дадена личност да повлияе на хода на историческото развитие? Или измененията са неизбежни и не зависят от човешката воля? Какво движи нашия свят: закономерността или случайността?

Тук не става дума за законите за общественото развитие. Те, също като природните, не се влияят от човешките щения. Въпреки това ние на няколко пъти сме опитвали да ги прескочим и сега плащаме за проявената самонадеяност…

Цената е висока, рискуваме отново да загубим държавата, ако не се опрем най-сетне на морала, историята и разума.

Как иначе ще развиваме производителните сили, ще градим нови производствени отношения, духовна култура и политическа демокрация?

Старите философи са се изказали отдавна по въпроса, остава ни само да се учим от тях и да вървим напред. Но пък сега е времето на невежеството, което отрича всичко обективно. Егоцентризмът препрограмира мозъците. И ей го на? - пред нас се пъчи човекът: преситен, не знаещ какво да прави със себе си и с преимуществата на технологичния век… Това създание се опива от своята самота и умее единствено да слугува.

Понякога в моменти на опасност пред народа се явяват личности, които го превеждат през изпитанията и битките. Делата на тези избраници са толкова ярки, че откриват нови пътища за развитие… Неизбежност ли е това, или удачно съвпадение?

Станът на историята потраква, сбирайки нишките на решения и последици. В шарките на тъканото платно се вплитат случки, които неочаквано свързват съдби на хора и държави.

На 25 септемри 1066 година на бойното поле при Стамфорд Бридж стрела пронизва гърлото на Харалд III, по прозвище Суровия.

В хрониките го наричат още Страшния и Бурята на севера. Командването на норвежките и фландърските отряди е поето от граф Тостиг Годуинсън, който е по съвместителство брат на англосаксонския крал Харалд Втори и подбудител на похода срещу него. И той пада убит.

Преди това отхвърля предложението на височайшия си роднина да се предаде и да запази своите богатства и благородническа титла.

Ожесточената битка се запомнила и с подвига на скандинавеца, защитавал сам подстъпите към моста над река Деруент, докато неговите изненадани от английската атака другари организирали кръгова отбрана на другия бряг.

Разказват, че под брадвата на храбреца падат четиридесет воини. Други допълват, че там се е бил не обикновен човек, а берсерк. В края на краищата го промушват с пика.

Малцина от нашествениците оцеляват. От четиристотинте кораба, акостирали край Йорк, у дома сред мрачните фиорди се връщат двадесет и четири.

Олаф, синът на Суровия, полага клетва за вечен мир пред победилия Харалд Втори Годуинсън и е пуснат да си ходи.

Двама претенденти за трона са мъртви. Редът на титуляра идва след три седмици, когато е битката при Хейстингс.

Армията на Харалд Втори е обезкръвена и уморена след дългия преход до новото бойно поле, допуска редица тактически грешки и въпреки проявеното упорство, не устоява пред норманите. Кралят е убит. Неговите лордове приемат властта на Уилям Завоевателя.

В резултат древната англосаксонска държава е унищожена. На нейното място израства централизирана феодална монархия със силна кралска власт, основана на рицарската култура и васално-ленната система.

Саксите губят правата и земите си, някои от тях бягат във Византия и постъпват на служба в императорската гвардия. Външната политика е преориентирана от Скандинавия към Западна Европа.

Норманският диалект на френския става официален език, измествайки за повече от два века староанглийския. Вероятно по тази причина в съвременния английски произнасяш едно, а пишеш друго. Развитието на страната получава импулс, благодарение на който тя бързо се превръща във влиятелен фактор за съдбините на континента.

Но това е друга история.

Бъдещият норвежки крал Харалд Трети от дете е бил с буен нрав. На петнадесет години се сражава на страната на своя полубрат Олаф Втори срещу метежниците. В битката момчето е ранено, а кралят загива.

Между другото, Олаф Втори, по прякор Дебелия, е покръстил норвежците. След смъртта му тръгват слухове, че неговата кръв е лечебна и той бива обявен за светец.

През средновековието търговията с мощи е било доходоносно занимание.

Младият Харалд е принуден да се крие, докато оздравее, а после бяга в Швеция. Оттам заминава за Киевска Рус, където служи на Светослав Мъдри. Съпредводител е на похода срещу поляците.

По-късно с дружината си се присъединява към Варяжката стража на византийския император. Воюва в Мала Азия, Сирия и Сицилия. Участва в преврата срещу Михаил V Калафат.

През 1041 година отрядът на Харалд изиграва решаваща роля при потушаването на въстанието на Петър Втори Делян. Според някои летописци норвежецът убива нашия цар. Към списъка с прозвищата му е добавено и това на «Разорителят на българите».

Тогавашната ни престолнина Преспа е опустошена.

Суровия се връща в Норвегия и отвоюва короната.

Безбройни походи и схватки, пресметливост, жажда за богатства и слава, гордост, борба за живот и самодоказване - чак до онзи септемврийски ден на 1066 година… Заслужен край за неспокойния дух.

Смъртта на Харалд Трети бележи края на епохата на викингите. След продължили два века и половина разбойнически набези и опити да се укрепят на завладените земи чак до Африка и Северна Америка викингите се връщат у дома.

Те вече са създали собствени държави, самоопределили са се като норвежци, шведи и датчани. Настъпва ново време.

Християнството е прието, бондовете, търговците и занаятчиите печелят от труда си… Всички са заинтересувани да живеят в мир и според закона. Желанието им е разбираемо предвид недалечното бурно минало… Дотогава в Норвегия не са имали монарх, починал от естествена смърт.

Оцелелият в битката при Стамфорд Бридж син на Харалд Суровия е коронясан и става Олаф III Тихия.

Той е бил първият норвежки крал, владеещ писмо и четмо. При управлението му икономиката процъфтява, църквата укрепва своето влияние, градовете растат и богатеят, властта е на почит.

А през 1070 година по негова заповед е основан Берген, който бързо се превръща в крупен търговски център.

У нас до въстанието на Асен и Петър остават 115 лета. Поробеният народ изнемогва. Грабят го и унищожават византийци и всякакви пришълци. Българската Патриаршия е низвергната в архиепископия, управлявана от ромеи. Част от аристократите ни приемат новата власт. Господарите - българоубийци им даруват нови титли и ги изселват в Мала Азия.

Всъщност, едва ли за обикновения човек е имало значение дали ще го обират родни гърчеещи се боляри, или чуждоземци, защото и едните, и другите са били алчи и безжалостни.

Имало ли е момент, когато нашите прадеди са се чувствали горди стопани на родната земя?

Мнозина властимащи са почитали обичаите на враговете, женели са се за техните дъщери, не са се гнусели да продават държавата. И след кратките моменти на възход фракцията на предателите винаги е взимала реванш.

Да си спомним, че цар Петър Втори Делян е излязъл на своя последен бой сляп - зрението му е отнето от изменника Алусиан.

Попаднали в сянката на Византийската империя, ние напояваме обилно с кръвта си плодородната земя, ала не успяваме да израснем.

Тук почти никога нищо не е зависело от нас.

Вярно, след 681 година сменяме религията, развиваме съвременна култура, приютяваме учениците на Кирил и Методий, които католиците са измъчвали и прокудили без дрехи посред суровата зима.

Но не съумяваме да опазим духа на народността, който сближава човеците и ги прави съпричастни към интересите на обществото и държавата. Вместо да се радваме на плодовете на своя труд, ние сме били принудени да оцеляваме сред вилнеещото беззаконие.

А сетне нахлуват турските пълчища и историята отново спира.

Понякога в трудни моменти провидението ни подхвърля възможности за измъкване…

Но вероятно бройката на тези козове е ограничена… Дали вече не сме ги прахосали всичките, щом се клатушкаме като слепци обратно към мрачното минало?