Владимир Янев

*

В своите „Видения” Карл Густав Юнг отбелязва: „Докато западният човек се старае да довърши света, придавайки му смисъл, ориенталецът се стреми към постигане на смисъла вътре в самия човек, освобождавайки се от света и съществуването… Западният човек е главно екстраверт, източният - интроверт. Първият проектира Смисъла и вярва, че той е в обектите; вторият вярва, че Смисълът е в самия него”.

И си мисля - западен ли съм, източен ли…

Май съм европеец, ама не чак дотам, както би казал Алеко.

По-скоро съм ориенталец. Смисълът е в интимното търсенето на човешкото.

Ориенталец като Блез Паскал, чиито мисли няма да се уморя да повтарям: „Аз осъждам и тези, които хвалят човека, и онези, които го порицават, както и хората, които се забавляват с него. Одобрявам само едно поведение: да търсиш, стенейки”.

*

Лудвиг е най-малкият от деветте деца в семейството на богатия индустриалец Витгенщайн. Тук благодарение на майката - известната пианистка Леополдин, музиката е издигната в култ. Във виенския дом често гостували Йоханес Брамс и Густав Малер.

Едно от децата - Паул Витгенщайн, е световноизвестен виртуоз. Мобилизирали го, снаряд откъснал дясната му ръка. След края на войната един французин, който бил от другата страна на фронта, написал за австриеца първия клавирен концерт, изпълняващ се с лява ръка.

Композиторът е Морис Равел.

За Паул Витгенщайн създават творби Рихард Щраус, Сергей Прокофиев, Сергей Борткевич, който е свързал живот и творчество с Виена, Ерих Корнголд, Франц Шмид, Юлиус Волфсон и редица други автори. Каква солидарност!

*

От поета Найден Вълчев научих за участието на баща му в „позиционната война” срещу англо-френците около Крушево. Една вечер от противниковите окопи се разнесла цигулковата мелодия на Sorento. Бащата подхванал същата мелодия на флейтата си. След този дует отсреща се чули възгласи: „Мерси, мон ами… Камарад!”

Подобни истории трябва да са надгробен камък на войната! Но не са…

*

Лудвиг Витгенщайн участва във военните действия на различни фронтове. Тук непрекъснато работи върху своя „Логико-философски трактат”. Дори когато попада в италиански плен. Книгата излиза след края на войната, научният свят ахва! Витгенщайн сметнал, че е разрешил всички философски проблеми и няма какво друго да прибави. Заработва като учител в австрийските села, след това става помощник-градинар.

*

Сестра му Маргарете (по мъж Стоунбъро) е изобразена в един от характерните женски портрети на Густав Климт. Тя решила да си построи дом. Философът (заедно с архитекта Паул Енгелман) го проектира в стила на виенския модерн. Сградата е без орнаменти, със строго, дори аскетично излъчване. За нея става дума в монологичната пиеса „Витгенщайн” на Вилхелм Пелерт. Тук героят размишлява: „Има различни видове къщи. Доста от къщите са много приветливи. Махат на преминаващите покрай тях и казват: „Погледни ме, погледни ме! Искам да видиш колко съм красива”. Е, моята къща, която строя за Маргарете, няма да е такава. Няма да маха!”

*

Предпочитам да махам приятелски на хора, къщи, природа. И те на мен.

*

Лудвиг получава голямо наследство, но парите не го интересуват - дарява ги анонимно на художника Густав Климт, на поетите Райнер Мария Рилке и Георг Тракл. По едно време решил да зарадва с присъствието си Кеймбридж. На гарата в Лондон го посрещнали мастити английски интелектуалци. По този повод икономистът Джон Мейнард Кейнс с ирония отбелязва: „Господ пристигна. Посрещнах го във влака от пет и четвърт”.

*

Назначили философа за преподавател в Тринити Колидж. Това не го удовлетворило и той запрашил към Съветския съюз, за да види как стоят работите там. В Ленинград и в Москва също му предложили да преподава, но Витгенщайн поискал да работи в завод. Изсмели му се, след триседмичен престой се завърнал в Кеймбридж. През по-голямата част живее в Норвегия, където работи върху нови философски изследвания. По време на Втората световна война напуска университета, за да стане санитар в Лондон и Нюкясъл. А по-голямата част от своите късни произведения Витгенщайн създава в западното крайбрежие на Ирландия.

Последните му думи преди да умре били: „Кажете им, че живях щастливо”.

Едва ли е така, но поне не се е самоубил като трима от братята си.

*

Лудвиг Витгенщайн живял странно. Странен е отговорът на въпроса за целите му във философията: „Да покажа на мухата пътя извън бутилката”. Странно е и изказването му, че вероятно е единственият философ в света, който никога не е чел Аристотел. Нещо подобно казва един приятел: „Това, което не зная, мога да го прочета в книгите. Но за да узная повече от писаното в тях, създавам своите книги”. Гордо, та чак гордичко, драги ми Нейчев!

*

Тежко е да изживяваш страданията на милионите, да съпоставяш своето съществуване с трагическата участ на пребивавалите в пространствата на злото. Тежко е да четеш книгата на Цветан Тодоров „На предела”. В нея се размишлява за перипетиите на човешкото в условията на лагерните адове в Германия и в СССР. Тук е цитиран учен, за когото преживяното във фашистките концлагери е „зов да потвърди идеите си чрез собствения живот, а не само да ги остави на книга”.

Това е австрийският невролог и психиатър Виктор Франкъл.

*

Още юноша, Франкъл кореспондира със Зигмунд Фройд, после общува с Алфред Адлер, за да положи началото на Третата виенска психологическа школа. Решава, че смисълът на живота му е да помага на другите да намерят своя смисъл. Ако личността не е нищо друго, освен комбинация от безусловни и условни реакции, ако усилията да бъдеш се основават единствено на самосъхранението, репродукцията и доминацията, с какво тогава се надскача тварното съществуване, къде е автентично човешкото?!

Това са въпроси, на които ученият търси отговори през целия си живот, залагайки своя живот - не с тръпката на хазартния играч, а с осмислената отговорност на битийното осъществяване. Във Виена той организира пунктове за безплатни консултации на хора с душевни проблеми, после оглавява женското отделение в огромната психиатрична болница „Ам Щайнхоф”.

През 1942 цялото му семейство е интернирано в еврейското гето в Терезиенщат, където умира бащата. Оттук започват перипетиите на лекаря в различни концлагери. Той се бори срещу собственото и чуждото отчаяние - животът се отстоява като благо и дълг в най-убийствените условия. Намира думи, малко, но необходими, за да внуши, че човек трябва да изнесе докрай собствената си екзистенция.

*

Ако не си Прометей, имаш камъка на Сизиф!

*

След края на войната Виктор Франкъл научава за смъртта на жена си и майка си, във виенския дом са настанени други хора. Никой не подозира за отчаянието му - прикрива го с непрестанна помощ за другите. Издава книга за преживяното в концлагерите с показателното заглавие „Въпреки всичко: Да на живота!”.

Мъжеството да бъдеш зависи от вярата в смисъла на съществуването. Често цитира Ницше:

Този, който знае защо живее, ще преодолее почти всяко как.

Незабравил преживяното, продължава да е терапевт на мъката и страданията.

*

Виктор Франкъл се установява в САЩ, където твърди, че не сексуалните неврози и чувството за малоценност терзаят модерния човек. Младото поколение изпитва мъчителното чувство за безсмисленост на съществуването, от което следва да се намери изход - непоносимо е да се живее в „екзистенциален вакуум”. Изкристализират идеите на логотерапията, насочена към ценностите, които не са прости наличности, а възможности за индивидуално избрано осъществяване.

Вярвайки в самонадмогването, той не акцентира върху неосъщественото, аморалното, болното. Личността е преди всичко дух и този дух е същественото, скрито зад очевидностите. Затова свободата е винаги налице - у всекиго присъства достатъчно свободна воля, която гарантира спасение от хаоса и безсмислието.

*

Дали Виктор Франкъл отрича логотерапевката, когато казва: „Там, където думите не стигат, всяка дума е излишна”?!

*

Влюбеният в Елада поет и преводач Жак Лакариер възкликва:

Всички ние сме внуци на Афродита.

Припомням си това, четейки доста старо описание на града на Афродита - Афродизиас. Сега е турско селище и се нарича Чейре. Вероятно става дума за някогашното му състояние, предполагам, че днес селото е станало подредена и скучна туристическа атракция.

Селяните използват мраморните саркофази, за да тъпчат там гроздето си за вино или за любимия си петмез. Коринтски капители и колони служат за подпора на хлътнали дървени порти или са вградени в стени на къщи. Други служат за масичка на картоиграчите на селския мегдан. Овце, кози, пилци и деца се разхождат сред падналите фрагменти и смокиновите дръвчета.

Посещавал съм много музеи, в които са съхранени антични останки, но Чейре ми изглежда по-интересно. Искам да съм дете и да бера смокини, изкачен на мраморен отломък с фрагмент от стихове за някой воин. Бих се чувствал радостен, ако в моя саркофаг тъпчат грозде за вино или за петмез. Особено за вино.

*

Митологията на елините подсказва много. Ето например една история, която обезпокоява:

Еос се влюбила в Титон, брата на Приам. Тя измолила от Зевс безсмъртие за човека, но забравила да му измоли и вечна младост. Красавецът Титон с всеки ден остарявал, докато накрая се превърнал в неподвижен старец.

Харесвал съм толкова произведения, които днес ми изглеждат остарели и неподвижни. Титонични произведения!

Безкрайната болест на титонизма…

*

Кафка също е чел митологията. Кафкиански.

На едно място той пише, че боговете, орелът, дори самият Прометей вече са изхабени от дълго играните роли. „На боговете им доскуча, на орела му доскуча: раната се затвори изморена”.

И все пак си струва да търсим трагическата си идентичност, дори да подозираме, че не притежаваме идентичност.

Да развреждаме раната, ако ще от нея да не изтича кръв, а иронична гной…

*

Томас Бернхард е австрийски белетрист и драматург. Демитологизатор и скандалджия, та дрънка. Това може да се види във всяка от преведените на български книги. Доста травмиращо е тяхното четене - Бернхард прекомерно се е насърбал с лютивата житейска попара.

Баща му зарязал бременната си жена още преди Томас да се появи на бял свят в Хеерлен, край холандския град Маастрихт. Изоставената жена завела сина си при своя баща в едно село близо до Залцбург. Дядото Йоханес Фраймбихлер бил известен по онова време писател. Той увлякъл момчето по музиката и пеенето. Но не съумял да го отвлече от налудничавото решение да напусне гимназията. Три години Томас работи в бакалница насред бедния и престъпен залцбургски квартал Шерцхаузерфелд. Това е нещо като слизане в ада.

По-късно следва драматургия и актьорско майсторство в залцбургския Моцартеум, където получава стипендия за Академията по музика и изобразително изкуство във Виена. Някъде тук пътищата му стръмно завиват - работи като шофьор, съдебен репортер, пребивава в Югославия и Сицилия, една година е библиотекар в Лондон, пътува из Полша… Публикува стихове, насочва се към белетристиката.

*

Идва признанието - издават и награждават неговите книги, поставят пиесите му, снимат филми по тях. Но Бернхард така и не се нагажда към литературно-театралните игрички. Продължава да дразни и шокира с твърдения за „този тотално измамен австрийски народ, чийто разсъдък през последните столетия беше изпит по най-безсрамен начин от католицизма, от националсоциализма и от псевдосоциализма”. Все пак се ядва! Ами това: „Да си австриец днес е смъртно наказание и всички австрийци са осъдени на това смъртно наказание. Всичко австрийско е безхарактерно”?! Да не говорим пък за изказването на писателя, че през 1988 в Австрия имало повече националсоциалисти отколкото през 1938 година, когато се гласува за така наречения „аншлус”. Тогава 99,73 % от австрийците дали положителен вот за присъединяване към фашистка Германия.

От Бернхард си изпащат не само сънародниците му - неговият тотален нихилизъм е насочен към разрушаване на общоприетите ценности. Създаденото от безпощадния автор припомня оглушителните нападки на Ницше, терзанията на Достоевски, парадоксите на Уайлд, кафкианската безизходност, абсурдите на Бекет и Йонеско. Едва ли присъдите на австриеца могат да бъдат смекчени от обяснения, че „мизантропията му е породена от разобличаването на еснафската повърхностност, на всеобхватната бездуховност, на света като „сговор на глупци”. Не помагат и определенията като „екзистенциален клоун”, „зловещ пророк”, „иронично обсебен архангел”. И ако самопризнанието на Бернхард „В началото се боях от живота, после го намразих” може да се отнесе към субективното, то малко в повече идва обобщението: „Всичко човешко е кичозно, тук няма никакво съмнение. Дори високото и най-високото изкуство са такива”.

*

Как да „оправдаем” Томас Бернхард?

Много е талантлив - ето как!

А когато някой е толкова талантлив, измъква не само от себе си, а и от самите нас неща, които не са за приказване. И ги приказва храбро, за да не се намъкваме подло-подло в спокойните си хралупи. Не че пак не ще се вмъкнем, но поне хралупите няма да ни изглеждат толкова уютни. И вероятно ще престанем да се харесваме с тъпотата на чалга певици.

Четенето на Томас Бернхард е увлекателно, отчайващо и… необходимо. Понаучаваш едно-друго. Например, че „адът не предстои, адът се е случил”. Апропо, нашият мил и драг писател Христо Карастоянов твърди нещо подобно: „Адът не е място, а време”. По-оптимистично ли е?!

*

В австрийската столица лесно може да се намери близкото до двореца Хофбург кафене „Брьойнерхоф”. Светло и тихо, то е предпочитано от Томас Бернхард. Това не му е попречило да оплюе кафенето в повестта „Племенникът на Витгенщайн”. Тук на видно място е поставена увеличена снимка на писателя. Вглъбен в себе си, с отсъстващо изражение, той е пред табличка с кафе и чаша вода. Пълна илюстрация на казаното от Алфред Полгар: кафенетата са за тези, които се нуждаят от общество, тъй като търсят уединение! Попитах келнера дали е познавал Томас Бернхард. Не! И за съжаление нямал време да го прочете.

*

Във „Фарсалия” древноримският поет Лукан възхвалява единствения симпатичен герой на поемата така:

Когато боговете се отвърнаха от Помпей,

Катон застана до него.

Достойно е да избереш губещата страна. Заради облагата, която е висше благо - благото да си мъж!

*

Петроний недолюбва Лукан и го пародира в „Сатирикон”.

Изследователите твърдят, че закърнялата традиция на героическия епос „Фарсалия” е осмяна чрез образа на бълващия стихове Евмолп. Така да е. Но за мен един от вълнуващите епизоди в световната литература е този:

Дочуваме необичайно врещене, което идваше някъде изпод каютата на капитана и наподобяваше стон на животно, което иска да излезе. И следвайки звука, намираме Евмолп, който седеше и изпълваше със стихове огромен пергамент. Удивени, че и пред лицето на смъртта му се ще да пише стихове, ние го измъкваме въпреки крясъците му и го уговаряме да дойде на себе си. А той, изпаднал в гняв, че са му попречили, извика:

- Оставете ме да си довърша изречението! Краят на поемата ми не е в ред!

Евмолп е Дон Кихот преди да стане Алонсо Кихана Добрия.

Не, той е Санчо Панса, прописал стихове.

*

Знаех за Петроний още от четения през детството роман на Сенкевич „Камо грядеши”. (А как се възхищавахме от „Кръстоносци” на този вълнуващ писател. Кой ли не е искал да е Збишко от Богданец!)

Петроний е представен от поляка като светски мъж. От „Камо грядеши” помня най-честото определение за римлянина - „арбитрум елеганторум”. Трагична е съдбата му - с неговата смърт си отива истински благородният Рим.

Ала едва след филма „Сатирикон” на Фелини потърсих книгата на Петроний и се изумих. За мен главният й герой Енколпий е древният предшественик на Холдън Колфийлд и Ханс Шнир. Умирам от яд, че доста части от „Сатирикон” са безвъзвратно изгубени.

*

В „Сатирикон” става дума и за вечерята у богаташа Трималхион. Отвратителен, гнусен, потресаващ с парвенющината си разкош! Тоя идиот поръчал да изпишат върху гробницата, която предварително си построил: „Издигна се от малко, остави тридесет милиона сестерции и никога през живота си не е слушал философ.”

Трималхион е древният предшественик на мутренските богатунгели.

*

Мъдрите и изискани наставления към твореца в романа на Петроний:

Ако е млад,

нека дълго се учи от Омир;

нека да схване Сократ,

за да бъде свободен и мъдър;

нека чете Демостен,

за да види как думите святкат -

после с латинската реч

нека вкуси и нещо различно,

после нека се смесят

и мисъл, и мирис, и ритъм,

после нека звъни,

нека мигом от форума словото литне,

нека по бързи и тайни русла криволичи,

нека и пир, и страшна война,

нека доблест и слава

в него трептят,

нека в него гърми Цицеронова сила -

ето така:

и плавно тогава от чистия извор

нежните музи сами

ще опръскат стиха ти.

Това със святкащите думи, криволичещи по бързите и тайни русла, за опръскването на стиха от музите - колко е вярно и красиво.

*

В „Метаморфози” на Апулей, издавана у нас под името „Златното магаре”, Луций се превръща в магаре. Оттам започват приключенията му. В края на романа героят среща процесия в чест на богинята Изида, сдъвква розите от венеца на нейния жрец и отново е човек. Ала колко неща е научил за магариите на хората!

Интересното е, че Апулей действително бил жрец на Изида. Неговите читатели вярвали, че писателят разказва реално случила му се история, че бил магаре.

Инкарнация!?

Това напомня реакцията на един читател на Толстоевия „Холстомер”. Той възкликнал пред писателя: „Лев Николаевич, не е възможно никога да не сте били кон!”

*

Не помня откъде съм взел това римско предупреждение:

Ако сториш нещо прекрасно с мъчителен труд - мъката ще си отиде, прекрасното ще остане.

Ако извършиш нещо презряно с наслада - насладата ще си отиде, презряното ще остане.

Пиша мъчително… Мъката не си отива, не съм уверен, че трудът ми е необходим. Но ако съм създал неща, достойни за презрение, поне не съм ги вършил с наслада.

*

Нямаш надежда? От това положение Сенека е намерил изход.

В трагедията му неговата Медея казва, че когато нямаме надежда, не трябва да се отчайваме от нищо.

И Едип на Сенека си го бива. Той пък твърди, че можеш да отнемеш живота на човека, но не и смъртта.

Утеших ли ви, приятели?!

*

„Скромната разновидност на щастието - литературата”, отбелязва Борхес. Хорхе Луис няма смелостта да каже, че тя е самото щастие. И смисълът! Гордостта ти в края на краищата…

Гордост без самооблъщение - без!

И без възвишени приказки за служене на народ, на човечество…

*

Като става дума за човечеството, спомням си анекдота, разказан от Хосе Ортега-и-Гасет. На прием хора от различни националности поздравяват Виктор Юго.

- Пред вас е представителят на Англия!

- О, Англия! Шекспир! - възклицава поетът.

- Представителят на Испания!

- Испания! Ах, Сервантес!

- Представителят на Германия!

- О, Гьоте!

Дотук добре, но…

- Представителят на Месопотамия!

- Месопотамия ли? Месопотамия…

Маститият очевидно е затруднен, но намира изход:

- Ах, Месопотамия! Човечеството!

И Хосе, заедно с Ортегите и Гасетите, отбелязва:

Споменах този епизод с цел да заявя, без тържествеността на Виктор Юго, че аз никога не съм писал, нито пък говорил за Месопотамия и никога не съм се обръщал към човечеството.

Прав е другарят дон Хосе, ще кажем!

На месопотамците да говорят месопотамци, а ти се откажи да апелираш към човечеството.

*

Джулиан Барнс:

Да обичаш човечеството е все едно да обичаш дъждовните капки или Млечния път. Твърдите, че вие обичате човечеството? Не е ли това твърде лесен начин да погалите самолюбието си, да спечелите всеобщо одобрение и да добиете увереност, че сте на прав път?

Така си е. Аман от биещи се по гърдите народо и човеколюбци!

Я по-добре обикни неколцината до теб, онова краставо коте под келявия храст, сивичкия ден обикни… Тогава ще те видим колко струваш! И не провесвай толчави джуки, когато трябва да си вършиш работата, а не да хуманистичиш, драги ми спасителю на човечеството! Последното ще се оправи и без твоите показни чувства.

*

Юнг разказва за бушмена, който в момент на ярост от неуспешен риболов задушил любимия си единствен син. След това бил обхванат от велика скръб и закрещял. Навярно така са „изкарвали плача на песен”.

В нас крещи бушменът и това е прекрасно.

Но бушменът все пак е убил - да не забравяме.

И България вечно скърби за убитите. Майка Бушмения.

*

В есето си за Иван Рилски класикът на българската историческа проза Стоян Загорчинов внушава, че да живееш като исихаст и безмълвник не означава да си асоциален. И размишлява: „Мистикът - християнският мистик - си остава човек в оня съществен белег, който ни отделя от животното - той живее в обществото, със света в неговата цялост, а не с единичното и отделното и стои буден. Според израза на времето „мистикът е оня, който бди, докато другите спят”.

Това е дейно бдение - с очевидна социално-нравствена насоченост! Точно нея Загорчинов разкрива като основополагаща, ведно с хуманистичния смисъл на духовното бдение, когато развива идеята си, че подвижниците „са си позволявали да казват горчиви думи на силните на деня или просто да забравят за тяхното съществуване”. Изреченото от рилския светец - „Не пожелавайте да бъдете известни на царете земни, нито да им се надявате!”, представя и художествено-нравствените убеждения на писателя.

*

Загорчинов отбелязва, че „интелектът понякога прилича на Нарцис и обича да се оглежда в себе си, но само когато се изразходва за цел, лежаща вън от него, може да покаже своята мощ и творческа оригиналност”. Това не е ефектна фраза, а откровение, съотнесено към определен тип творческо поведение.

Затова у хората и у творците писателят търси и цени преди всичко онова индивидуално, което е един вид сложно завръщане, приобщаване към исторически формирала се, променяща се, но мощно привличаща общност. Въвличането на човека в битието е в осъзнатата отговорност пред другите и за другите, която се приема като същност на екзистенцията със своего рода религиозен екстаз. Корените на подобен екстаз са в душата на твореца и той вижда исторически даденото като своя духовна „дължимост” - да го открои, да го умножи чрез себе си.

*

Пастернак казва, че поезията е навсякъде. Тя е и в тревата, трябва само да се наведеш, за да я вдигнеш оттам.

Какво усилие на духа - да се наведеш, за да се възправиш!

Да се извисиш и така да постигнеш извисяването на треви, хора, звезди…

*

Препрочитам мемоарната книга на Пабло Неруда „Изповядвам, че живях” и до днес. А мощните, изпълнени с неистовата радост и мъка стихове на чилиеца ме карат да се гордея с поезията.

Неруда припомня как в Мадрид пристигнал Мигел Ернандес - „толкова селянин, че от него се излъчваше лъх на земя”. Решили да помогнат на поета от затънтената Ориула. Попитали го на каква служба би искал да го назначат, а той „с блеснали очи, като човек открил разрешение на своя жизнен проблем”, отвърнал:

- Не може ли да ми намерите стадо кози някъде тук, наблизо край Мадрид.

Чета стиховете на Мигел Ернандес и виждам свличането на пъстрата козя лавина от хълмовете на Неделино. И си припомням екстазите на Владимир Нарбут, описан в „Елмазен мой венец” под името Хромия:

Благословен бъди от мен, април  -

на небесата младото козле.

*

Литературата не е „конструкция и игра”, както твърди Ейхенбаум! Ами ако действително е това?! Ако е така в действителност…

Добре - игра и конструкция е! Но за тези, които са извън нея. Които я наблюдават хладнокръвно.

А иначе?

Иначе го е казал Витезслав Незвал:

Кой може да каже кой с кого си играе -

слънчевото зайче с котето,

или котето със слънчевото зайче?

Ако изчезне този мираж,

какво ще остане от тебе, Поезийо…

*

Майката на Ахил не искала да го пусне в Троя. Преоблекла сина си в женски дрехи, скрила го сред девойките на остров Скирос.

Ранният Вапцаров (какъвто го знаем от ръкописното му наследство) е под влияние на символистите. Времето, подобно на Одисей, му предлага да избере: накити или оръжие (Ахил така се издава пред многомъдрия - взема меча.)

Вапцаров пренебрегва дрънкулките и избира борбата. Не просто като социален акт, а като съвършено различна поетика.

*

За да угодят на бог Хронос литературните историци изваждат писателите поред и един от друг. Като матрьошки.

Изкушавам се да виждам изследователя в ролята на илюзионист. Сваля си официалния цилиндър и издърпва за ушите храбрия заек, победил набедените лъвове.

Виждам и нещо друго - заекът да изскача не от обработените литературни стърнища, а от храстите, които никой не поглежда.

*

Сред информационния потоп се ражда информационната носталгия.Да знаем малко, но твърдо да му вярваме. Догмата е винаги свързана с мечтата за обозримост.

*

Розанов сравнява вестника с алкохола - „Печална водка. Проклета водка. Дошли сто гада и ми нагадиха мозъка”. Днес сто по сто гадове разливат бездарните си ментета по медиите.

*

Опитите за индивидуално спасение, когато светът е застрашен, ми напомнят разказа на Кафка за къртицата. Смъртно уплашена, тя копае такива лабиринти и неоткриваеми изходи, че сама се обърква в тях. А страхът и ужасът ? растат ли, растат. Тя става жертва на едноличната си защита.

*

Сервантес навярно е обичал рицарските романи, за да напише „Дон Кихот”. Героят му е неуспял Амадис Галски и в това е прекрасното, новото - рицар, който не успява, побеждава. Истинските победи са в неуспеха.

*

Иво Андрич: „Най-голям ефект в поезията се постига, когато поетът успее да изненада читателя с нещо познато”. Едва ли е точно така, защото „ерестта на простотата”, за която говори късният Пастернак и до която достига не без творческото му влияние късният Фурнаджиев, е отричана и успоредявана от редица различни и значително по-усложнени поетики. Но това, за което става дума в твърдението на Андрич постигат Вазов, Далчев, Багряна, Вапцаров, Валери Петров, Петър Алипиев, Петя Дубарова… „Списъкът”, разбира се, е отворен - и не съм довидял, и имам още малко време, за да видя поети, изненадващи с познатото.

Едиповият комплекс на критиката - страст към родилата я литература, ненавист към самозваните литературни бащи.

*

Иля Еренбург негодува заради отношението ни към книгите като към проститутки - ползваме ги само за една нощ. Валентин Асмус твърди, че най-добрият пръв прочит е вторият.

Две неща, които се вършат със страст, но бавно: четенето и любенето.

*

Аз съм читателят - пешката на литературната дъска. Писателят разчита да навляза в дълбините на красивата мъдра игра.

Достигна ли до осмия хоризонтал, ме чака чудно преображение - награда за търпението и храбростта. Заради това мое преображение писателят е пожертвал редица други фигури.

*

Дали се намират и днес последователи на Теокрит, който се отказал от поезията, защото не можел както искал, а не искал, както можел?!

*

Доста критици четат не с очите, а с ушите си. За тях е по-важно да предадат какво са чули, а не какво са чели.

*

Ха, ха - Константин Гълъбов: „Критикът е налъм, който не става еш на никой писател”.

*

В един от броевете на „Златорог” е цитирано болезненото откровение на френския критик Пол Суде: „Критикът е мразен от три групи писатели: от тези, които е отрекъл; от тези, за които не се е произнесъл; от тези, за които е писал положително - или защото не е бил достатъчно хвалебствен, или защото е оценил положително и други автори”. Извеждането на този цитат е самозащитна реакция на Владимир Василев, дълго време мразен и от четвърта група: от отрицателите, които не са го чели.

*

Пол Валери: „Накъде отива критиката? Надявам се - към своята гибел!”.

А самият поет е прекрасен тълкувател.

Очевидно има предвид скудоумната, злостна и пошла критика.

*

Симеон Султанов нарече Иван Мешеков „български идалго със счупено копие”. Но за разлика от героя на Сервантес и в края на живота си критикът не склони глава пред самонадеяните бакалаври, пред бръснарите на общественото мнение, не им поиска прошка и не пожела да го помнят като примирения Алонсо Кихано Добрия.

Остана рицар докрай!

Рицар на литературата - тази страстно обичана Дулцинея, нехайна към истинските си поклонници, но спасявана единствено от тях.

*

Обладаният от своята истина Мешеков няма често жигосваната от него „огъвна психика”. Не е чудно, че дори очевидните му достойнства са се възприемали като слабости.

И все пак е поразително колко дълго българската интелигенция не открива качествата на тълкувателя - сигурен вкус и ориентация към талантливото и перспективното; методология, водеща до проницателни характеристики и постановки; отличителен и функционален стил. Прав е Светлозар Игов, когато твърди, че създаденото от интерпретатора на литературната ни класика е „необходима школа за съвременната ни критика”.

*

Писаното от Мешеков се разпростира извън ограничените представи за литературната критика.

Колко струва само изповедното есе „Ляво поколение”! Драматизмът на този документ за духовните движения на българската интелигенция стимулира автори като Иван Хаджийски и Емилиян Станев в самобитните им търсения.

Ами студията „Греховната и свята песен на Елисавета Багряна”?! Това не е просто утвърждаване на голяма поетеса, а на националния и универсалния тип на жената, на освободения човек - греховен и свят.

*

Ето как начева книгата на Мешеков за Ботев: „Ако истината на камъка е искрата му”, както казва Карлайл, истината на българския възроден народ е поезията на Ботев”. А студията за Лилиев завършва така: „Ако Славейков е орачът и сеячът на плодно семе на нивата на нашата поезия, ако Яворов е първата пролетна буря, „дъждът в пламналите угари”, Николай Лилиев е първата небесна дъга”.

Тези красиви фрази са израз на „осъзнат възторг от изкуството”. Липсва ли възторгът, няма го съзнанието за умно, красиво, нужно.

*

Твърде често млади хора и стари некадърници обявяват с апломб, че не обичат и не четат литературната критика. Те не съзнават, че нейните образци са философия на литературата. А още елинският оратор Горгий казва, че пренебрегващите философията приличат на женихите на Пенелопа, които се стремят към нея, а спят с робините й.

Нечетящите дори и до робините не могат да се докопат. Те спят със себе си, със заспалите и предизвикващи сън мижави свои думички.

Вечен им сън!

*

Като литературен критик Тодор Павлов почти няма точно попадение. Хвали бездарните, критикува талантливите. Дори и сред „своите” писатели провежда безупречно принципите си: анатемосва „четворката” от „Нов път”, нахвърля се срещу Христо Радевски и хората около „Кормило”, за „Снаха” казва, че е кулашки роман. Сравнява Венко Марковски с Ботев. Отрича Владимир Василев, Иван Мешеков, Димитър Михалчев. „Назначава” Димитър Полянов за „народен поет”.

Но дали случаят с Тодор Павлов е просто литературен куриоз? Неговите провали не могат да се обяснят само с липса на разбиране и вкус - чак пък толкова?! - а най-вече с определянето на оценките съобразно идеологията и политическия момент.

*

Разговор с един химик за флогистона. Според някогашните представи, това било нещо като течност, съдържаща се във веществата и отделяща се във вид на огън при горенето.

За флогистона имало множество теории, но необходимостта от тях отпаднала - разбрало се, че той чисто и просто не съществувал. Колко флогистон теоретици познавам!

*

Изискването за безукорно прекрасния герой и невъзможността то да бъде художествено удовлетворено…

На колко писатели това е яло главата! Дори на слепия аед. Да, Ахил е победоносно прекрасен, но Хектор предизвиква любовта ни.

По-късно Вергилий избягва „грешката” на Омир и рутулът не е по-симпатичен от победилия го Еней. Вероятно защото троянецът казва през сълзи на сина си, че той може да научи от своя баща какво е мъжество и геройство, но какво е щастието, щял да узнае от други.

*

В осма песен на „Одисея” Омир хитроумно отбелязва, че боговете тъкат човешките нещастия, за да има за какво да пеят поколенията. Щом е така, няма защо да се безпокоим за бъдещето на литературата ни: изтъканото за 13 века в България ще стигне на писателите поне за още толкова време. Пък и ние, без да сме богове, тъчем ли, тъчем нещастия…

*

Тежка участ - чета безкрайно дълъг роман. И си припомням казаното от спартанския цар Клеомен I пред някакви велеречиви пратеници:

- Забравих началото на вашата реч, поради което не можах да разбера средата й. Що се отнася до нейния край - не съм съгласен!

*

Слабият писател се стреми да изкаже мислите си така, както го правят добрите писатели. Ако се придържа органично към свой собствен изказ, той не би станал нещо кой знае какво, но би бил по-интересен.

*

Стихотворение на Атанас Далчев:

Човек бе сътворен от кал, но

днес от желязо е света.

Тежко на мекия! За малко

щях да умра от доброта.

Сега, уста безмълвни сключил,

свил гневно на юмрук ръце,

живея и усърдно уча

на зло беззлобното сърце.

Далчев е успял да научи много, но не е научил „на зло беззлобното сърце”. Затова думите на Геров към него - „Блазе ти, че със никакво събитие не си се омърсил” - са справедливо признание.

*

Критикът винаги е подозиран, отричан, заплашван. Това влиза в занаята - той няма защо да се жалва. И все пак колко ужасно е четиристишното проклятие на Андрей Германов:

Нямаш вече думата ти. Ти обиди един поет.

Това никой не ще ти прости. Ти обиди един поет.

Все едно, че дете си обидил. И на гроба ти черен

няма цвете да разцъфти. Ти обиди един поет.

Не искам да обиждам поетите.

Но и не искам цветя от стихотворци, обиждащи поезията.

*

Първан Стефанов:

Ще тръпна да не ми се случи

нечестен хляб да ти подам.

И се взирам с тревога в хляба, събрал семейството - ами ако е отровен? Слава богу - живи са!

Но този страх, този страх…

*

Според Албер Камю човекът е същество, бунтуващо се срещу всяка обществена система. Защо? Защото никоя система не гарантира най-важното - индивидуалното щастие.

И писателят казва в писмото си до анонимния германски приятел - „героизмът е малко нещо, щастието е по-трудно”.

*

Думите са страшно нещо. Както казва Камю, те „носят следите от кръвта, която са принудили да се пролее”.

Екзистенциалистът трагизира! Но едва ли ще е лошо, ако си казваш: „Не съм достатъчно даровит, за да бъда жесток!”

Ето случай, при който слабостта може да е израз и на някаква сила. Но у нас всички се смятат за даровити.

*

Пенчо Славейков: „Художникът, както мислителят, няма защо да се бърка в ония борби на живота, които не са по натурата и призванието му. Не той е материал за тия борби, а те, самите борби, са материал за него”.

Становището на Славейков е оспоримо. Оспорима е и поправката във финала на „Микел Анжело”. През 1895 стиховете са:

В борба роден, води ги на борба,

Мойсее, говори!

А през 1907 стихотворението завършва така:

Идеята на времето пренес

ти във вечността…

Мойсее, говори!

Всеки художник решава сам коя година на изкуството е днес.

Но и всеки читател има право на въпроси към избора на художника.

*

Перифразирам Атанас Далчев: Политиката е шумната смърт на поета.

*

Джулиан Барнс е написал „Папагалът на Флобер”. Многократно съм я чел - радостно и огорчавайки се. Тук има такива размишления: „Някои критици възприемат покровителствен тон към предмета на своите занимания. Държат се тъй сякаш Флобер (или Милтън, или Уърдзуърт) е някоя тяхна стара леля, прикована към люлеещия се стол и лъхаща на гранясала помада, досадна родственица, която си живее само с миналото и от години повтаря едни и същи неща. Разбира се, домът си е неин и настанилите се там не плащат наем, но дори и така, тя вече си е… хм, изпяла си е песента”.

Все по-често ми се случва да казвам на „покровителствени” писачи, че талантливите писатели не са старите им лели.

*

Вече на преклонна възраст, Солон се обявил срещу властващия тиранин.

- Но на какво можеш да разчиташ? - попитали го разтревожените от безразсъдството му приятели.

- На старостта - горчиво се усмихнал мъдрецът.

А ние сме безумно млади! И страхливи.

*

Доста наши писатели са като гайдата - надути веднъж, изпускат цял живот едни и същи звуци. Поради това никой не играе по гайдата им.

*

Всяко време ще тълкува по своему стиха на Константин Павлов: „Ужасът си смени характера”.

Това е перифраза на народната мъдрост за вълка и козината, но още по-ужасна. Прави бяха, когато забраняваха Константин Павлов - той конспирира срещу властта. Срещу всяка власт, срещу нас конспирира.

В „Алхимици” много ясно се вижда какъв кон/спиратор е.

*

С дадаистичен замах Константин Павлов дарява на четящите странната дума „персифедрон”. За първи път я употребява в „Алхимици”, среща се и на няколко места в стихотворенията му. Когато запитах поета къде да търсим персифедрон, той отвърна: „Не и в аптеките. Персифедронът не лекува и не успокоява”.

*

Първан Стефанов написа за Сезан, че създал гениалните си картини „напук на равнодушната провинция, удобно настанена във Париж”. Тези стихове биха се харесали на френския художник.

*

Критикът е писател със смирена гордост. Смятате, че в това няма красота ли? Питате каква е ползата?! Отговарям чрез Андрей Германов:

Във летен пек и повей зимен

като солта във хляба стой.

За капка щастие петимен

като солта във хляба стой.

Присъствай във живота тъй

както солта присъства в хляба -

невидим, предан и безимен,

като солта във хляба стой.

Критикът е поостарелият крал, който няма да се ядоса, ако дъщеря му каже, че го обича колкото солта. Но повечето критици не искат да са солта, а мерудията във всяка манджа.

*

Скромността на нашата дарба задължава да сме нескромни при оценката на действително даровитите.

Обратното напомня поведението на остаряла „звезда” от махленския футбол. Гледа мач - нервира се, псува… Дори головете на своя отбор възприема като лична обида.

*

Срещам закметувал пловдивски стихотворец.

- Не си, не си Ибик! - поздравявам го.

- Какво, какво?

- Предложили на поета Ибик да стане тиран на своя град Регий, а той отвърнал: „Предпочитам да съм роб на поезията, а не господар на роби”.

- Това вие, критиците, какво ли няма да измислите!

Такива мухабети си въртим в нашия уютен градец, в който всеки познава всеки.

*

За Добромир Тонев…

Добродетелната сестра не е доплела ризата от коприва на лебеда - крилото му блъска, блъска, блъска по древните хълмове, без да може да се откъсне от тях. До кръв блъска крилото, разлетяват се бели пера…

А хората се радват на редкия за Пловдив сняг.

*

Може би най-мъжкият начин да надмогнеш поражението е да го изживяваш като победа.

Това ми казват стиховете на Александър Бандеров. С тях се живее трудно.

*

Стиховете на Петър Анастасов, Йордан Велчев, Иван Странджев създават някакъв странен уют. Те са и тъжни, и гневни, но преди всичко красиви. Упойващо красиви.

Николай Заяков е написал:

Поетът блести като граф.

Граф може да има не само в Ясна поляна, а и в Брестник.

*

Йордан Велчев: „Човекът има нужда от надежда - нима е много да му подадем ръка”; „Подай ръка - човекът има смисъл, ако е някому необходим”; „Аз от ръката ти във моята ръка не срещнах нищо по-човешко”. Още: „И в него - аз. С една подадена, но непосрещната ръка”; „за безумния на трапеца - навреме една ръка”; „тишината ти скромна благославям с ръка”…

Това е поезия на протегнатата ръка.

Духовната близост се осъществява ритуално поетически - чрез символиката и реалността на древния жест, удостоверяващ миролюбието и добротата. Нежността черпи основания за вяра от връзката си с действителните човешки стойности - там, където „усмивката е жест на съпротива”. Където се пита и отговаря така:

Нима от утре, свил юмрук,

за мъст отново ще гориш от жажда?

Кому е нужно, щом ще я заплаща

невинната сълза на друг.

Спомен за Достоевски ли е това?!

Или предупреждение, че злото тлее в нас…

*

Попитали Сократ какво мисли за съчинението на Хераклит Тъмния, а той отговорил, че това, което е разбрал е прекрасно. Надявал се, че и това, което не разбрал, е такова.

А тъй като в добрата поезия винаги има нещо тъмно и неясно, нека приемем, че и то е прекрасно.

*

Отношението към класиците у пишещите за тях?

Едни ги сиропират, други ги спиртосват.

*

Херцен: „В своето преклонение пред всяка сила Боткин е постоянен като слънчоглед”. Колко слънчогледови ниви от властопреклонници има у нас…

*

Винаги ме е удивлявало образното: „По-скоро камила ще премине през иглено ухо, отколкото богатият да влезе в царството небесно”.

Каква е логическата връзка между камилата и иглата? Никаква, а евангелското слово я установява! Великолепна илюстрация за изненадите на метафоричния пренос-превоз…

Да, но учени хора настояват - в случая сме изправени пред грешка на преводачите. Отбелязаното на старогръцки като „камилон” (корабно въже) било сметнато за камила и така се стигнало до абсурден от разумна гледна точка израз. А други учени хора настояват, че в Ерусалим имало широки порти за камилските кервани, които се обмитявали, и тесни врати за хора без животни с товари, наричани Иглени уши. (Между другото - самото наименование на тези врати също е метафорично.)

Какво се оказва? Може би и преводачите от староеврейски на старогръцки са сгрешили?

Не се бъркам в преводите. Но ето какво е поезията: отдалечаване от познатото и понятното, отклонение от обичайното словопротичане! След като езикът твърди това за камилата и игленото ухо, не е трудно да си представим появата на лудия Дали с неговите горящи жирафи и течащите часовници, лудия Шьонберг с атоналността му, лудия Хлебников… Те превеждат погрешно диктовките на реалното. И създават недиктувана реалност.

*

В една закътана бакалничка продаваха стари книги. Купих си оттам биографиите на художници и музиканти, купих си Платон, Аристотел, Плутарх, Петроний, Прокопий… Книгите са подпечатани - „Д-р Германов Николай. Пловдив - 49391.” И всички са четени - личи по дискретните подчертавания и бележки.

Жестоко е, но бих се чувствал неудобно, ако докторът е жив. Не искам да е като дядо Мабьоф на Виктор Юго, продаващ от немай къде книгите си. По-лесно ми е да си представя мила родственица, решила, че книгите само събират прах.

*

Пловдивският дядо Мабьоф се казваше Герасимов. Бивш учител по латински в Първа мъжка гимназия, той нямаше пари и продаваше книги от библиотеката си. Купувах от него и се чувствах престъпник. Успокояваше ме само това, че го виждах и да купува книги в „руската”. Герасимов умря при опит да спаси горящата си библиотека.

Ако мога да си избирам смърт - тази да е! Но при условие, че книгите ще бъдат спасени.

*

Как съм, какво правя ли?

И аз като някогашния комически поет Алексид - през свободното си време умирам…