Димитър Бабев

Из „Мизийски балади”

Най-после спряха конници в отмора
след дълъг път от снежния Урал;
до тях неизброима чет стада и хора
простряха шатри край Дунава бял.

- О, Исперих, да знаеш как боли
тук спомена за родните огнища!
И морни, морни твойте са орли,
а тебе още нищо не насища.

А той - ни знак за отказ - истукан! -
закрил очи под мургави ресници,
като на сън съглежда: океан

от ниви златни там отвъд шуми…
Тогаз посочи царствено с десница
и викна: българи, ей златните земи!

1931