АЛФРЕД ДЬО ВИНИ
Романтизмът дойде като нов мироглед и ново усещане; светът и животът се разкриха в тяхната свобода и освободената личност потърси в правата на сърцето пътя за бурно проявление и творческа изживелица.
Каноните на класика за сдържаност, разум и мярка отстъпиха през дръзновението на новия човек, който от личността направи култ и й позволи да гледа всичко през призмата на сърцето. Романтизмът бе религията на елегията на живия човек: жаден за живот, за радост, а любов, за свобода.
Затова класичната мяра и благоразумието често биваха съвсем забравяни; не - съзнателно дори потъпквани. Да разказваш за себе си стана мода. Всичко бе изложено на показ: огорченията, изневярата, бурния възторг, любовните припадъци, сбъднатите и несбъднати срещи.
Това бе някакъв бяс и упоение, които в страшните изповеди на Русо, в неговия гений и наивност, намираха кърма и поощрение.
Но трудно е в тоя нов поток да бъдеш от първите, които той увлича. Защото, ако си наивен и възторжен - ще прескочиш мярка и ще загубиш. А ако има в тебе усет за тая мярка и ако миналото не съвсем е обезценено за сърцето ти и налага сдържаност, ще останеш неразбран.
Такъв е случаят с Алфред дьо Вини: съвременник и в същото време предтеча на Ламартина, на Юго, на Мюсе - трите божества на романтичната поезия, които плениха тълпата и оставиха в сянка творецът на „Елоа”, на „Мойсей”, „Домът на овчаря”, „Смъртта на вълка”, „Яростта на Самсона”, „Долорида”, „Съдби”.
Като се прибави още и вродената гордост на Вини и неговия песимизъм, ще разберем защо възторгът от него са споделяли само малкият кръг на големите поети, и защо четящият свят е останал хладен към поезията му.
Мюсе се е вдъхновявал от „Долорида”, за да напише своя „Дон Паец”, а Юго е използвал „Мойсей”, „Рогът”, „Симита”, „Снегът” за своята „Легенда на вековете”. В „Грехопадението на един ангел” на Ламартина има образите и вдъхновението на „Елоа”. Впрочем, и Мюсе, и Ламартин, и Юго са открито изразявали своя възторг от Вини: една от най-хубавите работи, писани за него, е от самия Юго.
Казано е за Вини, че той е единственият мислител сред романтистите-поети. Това е вярно и тъкмо тука, може би, е причината за усамотението на неговите поеми, сред карнавала на романтичните велеречия, където фразата водеше тона на вдъхновението.
И затова в стиха на Вини поличава известна задръжка и бавност, които не му позволяват да се разискри, въпреки неговата голяма грижа за стил и изкуство. Не е ли това юздата на класичната поезия, с която Вини не можа да скъса окончателно?
Горд аристократ и самотен, Вини се бои да покаже в поемите си конкретните поводи за своите вдъхновения и ги забуля от идеи, дадени в символи. А тогава беше на мода да пишеш любовните си писма открито и да не щадиш тайната на сърцето си, а да я излагаш на показ.
Метресите и приятелките на романтиците се знаеха от всички, защото самите стихове на тия поети бяха техните портрети. За Вини нищо не знае публиката и затова той остава в забрава. Гордостта не му позволява разкриване - това той върши само в своя дневник - и той се затваря в кулата на усамотението.
За това усамотение пеят неговите поеми: самота на душата на гения („Мойсей”), самота в личността („Елоа”), в бедата („Смъртта на вълка”), в щастието („Домът на овчаря”), в любовта („Яростта на Самсона”). една проста, но велика идея води каданса на тия поеми и кара повече да се мисли, отколкото да се затрогва.
Болезнената чувствителност и песимизмът, обаче, на Вини, не го правят човеконенавистник - тука той е родствен с всички поети-романтици, които имаха милост към човека, разбираха неговите слабости и нищети.
Неговият песизмизъм го прави примирен и стоик: „J’aime la majeste des souffrances humaines” - ето моралът на това гордо и самотно сърце.
Когато романтизмът изгряваше, Вини остана неразбран от хора на почитателите. Едва към края на живота си той вижда, че удря и неговият час на популярна слава.
Днес той ни е по-скъп от мнозина, които в слоята слава навремето си затулиха името на Алфред дьо Вини.
Такава е съдбата на предтечите: те остават неразбрани за съвременниците, а оплождат делото на тия, които идват след тях.
Денят за предтечите изгрява след тяхната смърт.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 2, бр. 67, 22 март 1930 г.