ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ: НЕ ИСКАМ ДА ПРОМЕНЯМ ЖИВОТА СИ СЪС СТАРА ДАТА…

Интервю на Татяна Любенова с Георги Константинов

- Отново се връщате в Плевен? Интересно ли Ви е още такова завръщане?

- В Плевен винаги идвам с огромно желание, защото това е моят роден град. Тук написах и първите си стихове, оттук ги изпратих в “Родна реч” и в други издания, видях ги за първи път публикувани. Тук имах и имам много приятели, които всъщност ме увлякоха още повече в литературата. В плевенското читалище “Съгласие” се събираше литературният кръжок “Цветан Спасов”, където идваха такива големи поети като Иван Радоев, Климент Цачев, Вътьо Раковски, Найден Вълчев и други. А когато пък нашето поколение се появи – Калин Донков, аз, други, ние също усетихме благотворното влияние на този кръг, на тази творческа атмосфера, която съществуваше в Плевен в онези години. Мисля, че и сега не е загубена, но има едно общо отрезвяване в нашето общество – непоетично е, по-прагматично. И все пак има добри поети в Плевен.

- Това ли си мислехте като пътувахте насам?

- Като идвах насам си мислех за много неща. Мислех си, че и пролетта тук е по-хубава, по-щедра, по-ранна, едва ли не, в сравнение с по-високите места край София. Мислех си и за това, че доста разграден двор е станала цялата местност. На много места растат бурени, а не цветя. Но… това е животът. Аз се надявам, че ще преодолеем всичко. Мисля, че така е и в литературната нива. Ще растат и старите сортове, и новите кълнове ще се появят. Онова, което в момента представлява нашата литература, е една сложна картина, един пейзаж, в който се вписват и плевенските автори.

- Издадохте вече избрана лирика. “Лявата ръка на Бога”. Защо нарекохте книгата си така, или може би издателите Ви помогнаха в избора на заглавието? И още нещо, как се чувства един поет, когато вече направи избрано?

- Казано шеговито, аз се чувствам в напреднала младост. Трийсетина книги, очевидно трябва да има и избрано. Това томче съдържа около 250 стихотворения. Мисля, че са интересни, от различни години, от различни десетилетия дори. Вътре ще видите и стихове от първата ми стихосбирка “Една усмивка ми е столица”, и от най-популярната “Обичам те до тук”, от моите сатири, поеми, и непубликувани досега стихове. Най-новата ми книга е “Дърво и птица”, която е на български и английски. Тя беше представена в Холандия, в Маахстрийт. На втората Кръгла маса на европейската поезия, на която бях поканен поименно и бях щастлив там да говоря за българската поезия и да рецитирам своите стихове пред една висока публика.

- И защо “Лявата ръка на Бога”?

- Ключът се крие в самото стихотворение “Лявата ръка на Бога”, то е някъде в края на книгата. И аз няма да издавам тайната, за да си я купят читателите и да разберат защо така съм кръстил тази книга.

- Какво в днешното ни съвремие и действителност Ви провокира най-много?

- Според мен, интересно е, че доста хора в нашето общество искат да заживеят така, все едно, че са се родили преди пет или шест години. Неосъзнавайки, че в тях има много натрупвания – и духовни, пък и, бих казал, чисто биологически, през времената, в които те са съществували, в които са съществували техните родители. Мисля, че този жесток прагматизъм, на който сме подложени, и нашето желание изведнъж да станем прагматични, да станем хора, които мислят само за сделки и цифри, ще ни изиграе лоша шега. Ние сме славяни, ние сме хора с чувства. И то силно изразени, понякога с поетически настроения и мисля, че всъщност трябва да останем верни на себе си. Желанието да се променим изведнъж, бих казал, е много рисковано. Има опасност да станем антиподи на това, което сме. И… всъщност – нищо. Има неща, които човек трябва да коригира в себе си и всеки един от нас го прави, но нека не го правим по един полуартистичен и по-скоро самодеен начин. Да го правим така, както животът го изисква, постепенно, с всички естествени ходове, без огромни компромиси с вътрешната си душевност, без да ставаме хора, неприличащи на себе си.

- Българинът обича да си прави характеристика, да разсъждава върху характера си. Вие какво научихте за българския характер? Какво е нещото в него, което Ви прави горд, и какво Ви унижава в този характер?

- Първо, нека си кажем във времето, когато искаме да влезем в Европа, че ние отдавна сме в Европа, че ние не сме в края на Европа, а в нейното начало, че българският език е един от четирите езици, на които се е разпространявало християнското учение и християнската цивилизация в Европа. Не случайно Кирил и Методий са закрилници на Европа, провъзгласени от папа Йоан-Павел Втори за такива. Искам да кажа, че тая висока духовност, която България е пренесла през вековете, трябва да ни дава самочувствие. Уви, не ни дава. И българинът, до голяма степен, не мисли за голямото духовно дело на нашата нация, а понякога често мисли само за себе си. Понякога мисли само за проблемите, които свършват до неговата входна или изходна врата на дома, в който живее, за интересите си, за взаимоотношенията си с този или онзи… А в доста българи отсъства силно развито чувство за държавност. Не са малко европейските народи, в които това чувство е много силно развито, независимо, че имат по-малко данни – потенциални и други, от тези, които ние притежаваме. Ние имаме природна интелигентност и много таланти във всички области на живота. Има с какво да се гордеем в нашата културна история, а същевременно демонстрираме едно малко сепаративно, частично мислене, усещане на пространството, наречено България.

- Защо българинът е толкова краен? Ние сме малка земя, която е дала изключително много таланти. А в същото време имаме ужасна склонност да рушим всичко, което сме направили. Всичко се разрушава до дъно, за да се започне пак от нулата. Как си обяснявате Вие този синдром в българина?

- Мисля, че причината е в кръстопътното място, на което живеем. Винаги се е случвало да видим построеното разрушено, да започваме отново, да пренапишем историята от бяла страница и т.н. А всъщност няма нищо по-полезно за една нация от еволюцията, от положителните промени, които се натрупват през десетилетията и през вековете. Тогава се градят високи стойности – не само икономически, а и в манталитета на нацията, в душата на народа. И мисля, че това ще го осъзнаем. Ние считаме, че сме нация на 13 века, но не е точно така. На 13 века сме, но всеки век е отделен за себе си. Започвали сме почти всеки век отначало. Да не говорим за турското робство. Фактически ние имаме нормална държава от век и нещо. И в него се случиха толкова трагични неща. Две-три национални катастрофи, толкова събития, че непрекъснато си казваме: а, сега трябва да започнем отначало. Ние имаме много неща, които миналото би могло да ни даде и да бъдат основа за бъдещето, а не да започваме винаги от днешния ден.

- Вие страхувате ли се, че нашата нация може да изчезне? Сега много хора говорят, че нещата, които се извършват, едва ли не под диктовка отвън, са с цел нашата държава да се превърне в една територия, което де факто означава изличаване на нацията. Тук етносите са много. Какво мислите Вие по този въпрос?

- Това са тежки въпроси. И специално този въпрос винаги ме е тревожил. Аз вече казах някои причини за вътрешните ни комплекси и разрушителния синдром, които ни дърпат надолу, назад, към разрушението. Но има и някакви външни причини. Те са в Балканския мащаб. Вижте, няма гърци, които да се българеят, сърби, които да се българеят, турци, които да се българеят, но има българи, които се гърчеят – Паисий още е писал за тях, има българи, които се сърбеят, които се турчеят. Да не говоря повече. Има нещо, което бих го нарекъл прекалена отвореност към съседите и към света. Това е колкото положителен факт, толкова и отрицателен. И аз мисля, че не случайно още Добри Войников е усетил “криворазбраната цивилизация” на българина. Непрекъснато искаш да приличаш на другите. А да приличаш на себе си е много по-важно, в този случай.

- Нека се върнем към Вас, към Вашата поезия. Вие продуктивен поет ли сте?

- Да, мисля, че не е толкова страшно един поет да напише 20-30 стихотворения на година. Вярно, че имам доста поетически книги, но те са тънички, те не са като “Война и мир”, да речем – томове. “Лявата ръка на Бога” е 250-300 страници, не е много, но… там е целият мой живот, и то този живот, който аз съм искал да живея, а не точно, който съм живял. Защото, това е поезията, успореден на реалността живот, но все пак минал през твоето въображение. Не се считам за толкова продуктивен поет, но мисля, че съм почти всеки ден поет.

- Сигурно е чудесно всеки ден да пишеш. Исках да Ви попитам имате ли поетични мълчания. И ако ги имате, те измъчват ли Ви или Ви носят нещо друго?

- Някои класици казват, нито ден без ред. Но аз не всеки ден пиша. Всеки ден обаче се чувствам поет, това е вече нещо друго. Достатъчно е да имаш очи на човек, който вижда интересните неща, драматичните неща в живота, дори смешните неща. И имам памет за творчество. Андерсен казва на едно място: поетът е човек, който запомня своите чувства. Аз бих казал: и който ги осмисля. Мъча се да правя това.

- Има ли нещо, което сте загубили от Вашата творческа същност и към което искате сега да се върнете?

- Много хора казват: ех, защо не съм сега на млади години. Но аз не искам да изживея втори път живота си. Не знам какъв ще бъде този живот, който тепърва ще го изживявам. Ценя живота си, ценя творчеството си, което съм написал през тези години, независимо че има и падения, има и високи точки. Считам, че това е моят живот, той ми е даден от природата, от съдбата и в края на краищата по-скоро трябва да гледам напред, отколкото да искам да си променям живота със стара дата. Ако имам нови изисквания към себе си, нека да ги имам в бъдещите дни.

- В края на нашия разговор ще Ви попитам: когато си правите самооценка, какво си мислите? Каква е тя?

- Знаете ли, нека други да я направят тази оценка. За себе си мисля, че онова, което написах през годините, е необходимо на хората. Била тя интимната лирика – “Обичам те до тук”, толкова хиляди бройки излезе тази книга и много хора протегнаха ръка към нея. Или да кажем сатирата, или пък детските книги – като “Туфо, рижия пират”. Неотдавна имах срещи с деца и разбрах, че моят литературен герой живее сред тях. Дано моите книги ме надживеят.

юни 2000 г., Плевен