СПОМЕНИ

електронна книга

Петър Йорданов - Тушо

Започвам спомените си от най-ранното ми детство, защото от тогава започна и формирането ми като бъдещ комунист.

След края на първата световна война се установихме на местожителство в град Петрич. Корена ми е от с. Мурарци - Кукушко, но през Балканската война родителите ми се преместват в Струмица, а от там - в Петрич. Това стана към края на 1918 година.

Едва четиригодишен, аз изпитах всички теглила и неволи на бежанския живот. Баща ми, който беше обущарски работник, започна работа, а майка ми отглеждаше тютюн на наета под наем нива и горе-долу осигуряваха препитанието на четиричленното ни семейство. Баща ми стана член на Българската Комунистическа Партия и с това се чувстваше много горд. Вземаше активно участие в борбите на Партията, което доведе до там, че неофициалните, но истински управници по това време в Петрич на няколко пъти го предупреждаваха да прекрати дейността си.

Но на върховистите се даде да изпълнят предупрежденията си едва след злокобната 1923 година и настъпилия след нея фашистки терор и мракобесие.

Застреляни из засада или избесени бяха най-добрите хора от града. Имаше моменти, когато на ден се бесеха 7-8 души и по още толкова биваха прострелвани по улиците или в домовете им. Баща ми също е бил в списъка на осъдените на смърт, но един братовчед на майка ми - районния войвода Гоце Гоглев, чрез нея предупреждава баща ми веднага да бяга някъде из вътрешността на страната, за да се спаси. Така и направил.

През пролетта на 1925 година получихме писмо от баща ми да заминем за Пловдив, където той ще ни чака на пловдивската жп гара. На бърза ръка опаковахме оскъдния си багаж и аз като най-голям (10-11 годишен) усърдно помагах на майка си, защото единственият, който можеше да чете и да пише, бях аз. Иначе майка ми беше много умна и разпоредителна, но неграмотна, при това и бременна с четвъртото си дете. Пристигнахме в Пловдив и от гарата с една конска каруца багажа и ние, петимата, заминахме за Асеновград.

В новото си местожителство само за една година сменихме 5-6 квартири, защото семейство с четири деца никой хазяин не искаше и то само за една стая, в която даже ни беше широко, защото нямахме нито мебели, нито кой знае колко багаж.

Баща ми започна работа като кърпач на обувки, а майка ми като тютюноработничка и едва изкарваха колкото за мизерната ни прехрана, поради което се налагаше, за да си купя някой учебник, трябваше да продавам сутрин преди училище гевреци и симиди, а след обяд - тиквени семки …

През 1928 година, веднага след разпущането ни от училище, аз започнах работа в тютюневия склад на Чапрашиков в Пловдив, но понеже нямах навършени и четиринадесет години, когато идваха на проверки органите на Инспекцията по труда, мене ме криеха между балите, защото даже и по фашистките закони използването на детски труд бе забранено, но аз трябваше да помагам в издръжката на семейството си, а работодателят имаше сметка, защото ми плащаше далеч под предвиденото, така че тази „контрабанда” беше изгодна и за двете страни…

Докато моите връстници и съученици щяха да продължат образованието си, аз макар и да имах огромно желание да уча, поради беднотията, трябваше да започна моята трудова биография.

И така, от най-ранна възраст аз влязох в редиците на работническата класа …

Това даде отражение и в моето съзнание, аз започнах да мисля и разсъждавам като трудещ се. Само след 3-4 години аз станах член на нелегалния Комсомол. За такъв бях приет в къщата на Пандо Симеонов от нашия съученик Пантелей Пачов, който върху червено парче плат кръстоса кама и револвер и ми каза да положа клетва, че ще работя и се боря за делото на комунизма. Положих я. Това беше през пролетта на 1932 година.

Започна вече и моята обществено-политическа дейност!

Бяхме обособени в ядка от трима души комсомолци - Гавраил Килев, Георги Дизов и аз. Килев и Дизов бяха малко по-възрастни от мен, но бяха прекрасни другари и хора, конспиратори и революционери! С тях сме окачвали червени знамена, пишели сме лозунги по стените по повод различни дати и годишнини. След известно време Килев замина при негов роднина в Африка, където след година или две научих, че е починал. Георги Дизов и досега си е жив и здрав в Асеновград. Окачвал съм знамена и писал съм лозунги и с други другари. Например с Атанас Арабаджиев - знамена на Св. Димитър и Св. Илия, с Пандо Симеонов - две знамена на електрически стълбове и лозунги на новият трафопост към гарата и др.

През пролетта на 1935 година другарят ми от детинство Атанас Арабаджиев ме покани на разходка в местността „Бадалема” и там ме запозна със Сашо Воденичаров (след време разбрах, че тогава той бил секретар на Райкома на Партията), с когото започнахме разговор от най-общ характер. По едно време Сашо се спря, обърна се с лице към мен и каза: „Слушай, Тушо! Досега ти беше член на Комсомола, но отсега нататък ще бъдеш член на Партията и ще ти възложим една-единствена задача, много специална и много конспиративна. Налага се да промениш начина на поведението си в обществото, да не се появяваш на публични места като комунист, даже и като човек с прогресивни разбирания. Даже напротив - ще трябва да си създадеш име на младеж бохем и любовчия, човек, който не се занимава с политика, а си гледа само китарата (тогава аз свирех на китара), гуляите и любовчилъка, пиенето и компаниите. Това има голямо значение, защото задачата, която отсега нататък ще изпълняваш, изисква по отношение на тебе да няма ни най-малко подозрение, че се занимаваш с политика, а камо ли с конспиративна дейност. Отсега нататък ти ще бъдеш техническо лице, куриер на Райкома с Окръжния комитет, ще пренасяш литература, директиви, оръжие и различни други материали, които ще съхраняваш в скривалище, докато ги раздадеш на съответните лица, с които ще те свърже Наско. Връзката с Пловдив ще ти даде пак той. Приемаш ли?”

Разбира се, че приех!

И така, вече бях член на Партията на Благоев и Димитров, на тази Партия, името на която Димитров, със своето героично държание на процеса в Лайпциг, прослави в цял свят.

След някой ден, с Атанас Арабаджиев отидохме в Пловдив. Там в една бозаджийница на „Джумаята” той ме запозна с един мургав другар - Иван Пайтов, като ми каза, че отсега нататък с него ще поддържам връзка и си отиде.

Останахме двамата с Пайтов и се уговорихме за начина, времето и мястото на срещите. Когато имаше да ми предава някакви материали, той щеше да ми пише открита пощенска картичка с открит текст като например: „На еди коя си дата, в еди колко си часът, отидохме еди къде си …” Това означаваше, че аз на тази дата в толкова часа трябва да съм у тях, в дома му, който беше в „Кючук-Париж” - сега кв. „Въстанически”. Картичката аз трябваше да получа най-малко един-два дни по-рано от кодираната в нея дата за срещата. Това от една страна беше хубаво, защото даваше възможност човек да се подготви навреме за срещата, но от друга страна криеше опасност от провал при внезапно изменила се обстановка. Така например през 1936 - 1937 год. получих картичка със следното съдържание: „В неделя, в пет часа сутринта тръгнахме на екскурзия до Руен. Прекарахме отлично!” Това значеше, че аз ще трябва в 5 часа сутринта в неделя да бъда у тях. Картичката получих в петък, а бяхме се уговорили нашата компания да идем действително на екскурзия. Ако ида в Пловдив с влака, обратният беше чак в 11 на обяд, а аз като млад човек също исках да отида с приятели и приятелки сред природата. Затова реших да отида с велосипед, за да мога веднага след като взема материалите, да се върна и да отида на екскурзията. Помолих приятеля си Иван Майов да ми даде велосипеда си още от събота, та в неделя да стана рано и да отида в Пловдив. Така и направих. В неделя сутринта към 5 часа аз пристигнах в Пловдив, покрай сточна гара се отправих към кв. „Кючук-Париж”, минах прелеза на цариградската ж.п. линия и навлязох в квартала.

Още при преминаването на прелеза направи ми впечатление, че в този работнически квартал, макар и вече разсъмнало, няма никакво движение на хора. Но не се замислих за причините. Завъртях педалите по-сербез и по единствената тогава павирана улица на квартала, покрай училището стигнах до къщата на Пайтов, която беше оградена с дъсчена ограда (тараби), бръкнах с ръката си отвътре и отворих вратата и вкарах велосипеда си вътре. Погледнах към стаичката им и вместо Иван, видях майка му да ми маха с ръка да вляза по-скоро вътре. Затворих външната врата и веднага влязох в стаята. Още с влизането ми, майката на Пайтов с разтревожен глас ми каза: „Защо идваш, бре, чедо, не видя ли, че кварталът е блокиран? Иван още снощи, когато му казаха за блокадата, скри твоите материали в кладенеца, а той отиде да спи в града, като каза, че ще гледа да те предупреди да не идваш”. Чак сега разбрах защо улиците на квартала бяха безлюдни. Имаше блокада. Но младостта е смела и самонадеяна, затова без каквото и да е колебание аз казах: “Лельо, дай ми материалите и веднага ще си тръгна”. Тя започна да ме разубеждава, че това е много опасно, че вече групи от войници, полицаи и цивилни агенти ходят от дом в дом, правят обиски и търсят нелегални другари, че мога да се натъкна на някоя такава група и залавянето ми е неизбежно.

Но, както казах, аз бях доста упорит младеж, та й казах: „Виждаш как съм облечен - също като полицейски инспектор, няма да ме заловят…”

Действително бях облечен с офицерски брич, обут с едни скърцащи ботуши, лъснати като лачени и отгоре с един син лоден - изобщо видът ми беше действително като на полицейски служител. А отгоре на това в устата си имах една английска лула, която допълваше полицейския ми вид. Не зная дали този ми вид я убеди, или младежкото ми упорства победи, но тя се съгласи и отиде на двора, изкара от кладенеца материалите и мокри-мокри ги донесе в стаята. Започнахме двамата да изцеждаме водата от материалите на масата по пластове от десетина-петнадесет листа, аз запретнах ризата си нагоре и почнахме да нареждаме - тя на гърба, а аз на гърдите - спуснах ризата си, затегнах я здраво с колана на панталоните, запалих лулата си и се сбогувах с тази всеотдайна труженичка на великото партийно дело. Излязох от двора им, качих се на велосипеда и поех по същия път към прелеза на ж.п. линията. Заоглеждах се по-внимателно из страничните улици и забелязах група от войници, полицаи и цивилни разузнавачи да излизат от една и да влизат в друга къща.

Ако кажа, че не се изплаших от това положение, ще излъжа, но най-важното, че запазих самообладание, което ми вдъхна кураж и започнах да играя роля на истински полицейски инспектор. Още повече, че знаех, че при такива големи блокади полицията прибягваше до помощта и на разузнавачи от други градове, и най-вече от столицата, което ми откриваше възможност да се представя именно за такъв и аз. Въртя аз педалите, лулата дими в устата ми, а по гърба ми лазят студени тръпки, резултат хем на студените и мокри материали, хем на голямото вътрешно напрежение. Като наближих прелеза, забелязах, че същият вече се охранява, от двете страни на бариерата - по един войник, а малко по-навътре един униформен полицай, който стоеше малко разкрачен и пушеше.

Решил вече да започна да играя ролята на инспектор, без да вадя лулата си от устата, аз започнах да въртя педалите по-бавно и със строг поглед да фиксирам полицая - т.е. как така бе приятел, ти си на пост, а пушиш. Изглежда, че хвана дикиш, както се казва, защото полицаят хвърли недопушената си цигара, закопча яката на куртката си и застана мирно, а като се изравних с него ми отдаде и чест. Аз само кимнах с глава, че приемам чинопочитанието му и продължих още по-бавно да въртя педалите и да приближавам бариерата, пред която стояха двамата войници, които като видяха, че полицаят ми отдаде чест, чинно ми вдигнаха бариерата и аз без да слизам от велосипеда стигнах отсрещната бариера, на която вече се бяха облегнали десетки работници и работнички, върнали се от смяна в предприятията в града. Слязох от велосипеда и помислих, че и тук ще ми вдигнат бариерата, за да мина, обаче никой не мръдна от бариерата, напротив - дойдоха още и се облегнаха на бариерата. Това хем ме ядоса, защото ме забавяха, а всеки миг за мен беше от действително „жизнено” значение, хем пък ми стана драго, че тази работническа класа не уважава полицаите.

Промуших се под бариерата, минах през навалицата (бяха се събрали повече от стотина-двеста души), качих се на колелото и завъртях мъжки педалите. Чак когато подминах днешния модерен надлез (а тогава обикновен прелез), изтощен от умора и напрежение, заедно с велосипеда се строполих до една крайпътна стара върба и си въздъхнах с облекчение. Искаше ми се да полежа така час-два, но първо - от студените и мокри материали покрай тялото ми взе да ме облива студена пот и второ - искаше ми се да стигна колкото се може по-скоро, та да настигна компанията си и да взема участие в екскурзията …

Оттогава датира и хроническият ми бронхит, който и сега се обажда.

Но важното е, че тогава се измъкнах, иначе може би не бих дочакал не само четиридесетилетието, но и първия ден на свободата!

Веднъж другарят Иван Пайтов се беше разболял и аз трябваше да отида в София и да получа материали и една циклостилна машинка. Заминах за София, отидох на посочения адрес (някъде около пл. „Ленин”) и след като се свързах с човека, който трябваше да ми предаде материалите и циклостила, влязох в една приличаща на чакалня за зъболекарски кабинет. Другарят ми предаде една голяма торба (струва ми се, че беше пригодена от калъфка за възглавница) и нещо като калъф за акордеон, ми каза, че това е „американка” - някакъв нов тип циклостилна машина. Преди още да се разделим, другарят ме посъветва - ако мога до Пловдив да се придвижа не с влака, а с някой автомобил, защото полицията напоследък правила много често обиски по влака, защото се внасяли контрабанда копринени ризи и връзки от Югославия и Румъния. Обещах му, но след като излязох вън, замислих се - кога и дали въобще ще мине автомобил за Пловдив, защото тогава не беше като сега - на всеки 2-3 минути от София за Пловдив минават коли. Помислих, помислих, па реших да пътувам с влака. Отидох на трамвайната спирка до църквата „Св. Неделя” и дочаках единицата за гарата. На задната платформа, която беше сравнително по-свободна, стоеше един униформен полицай. Тъй като и двете ми ръце бяха заети „с багаж” и то доста тежък, за да се кача помолих полицая да вземе „акордеона”. Той изглежда беше в много добро настроение, та още като го пое, възкликна: „Е-ех, майка му стара, да не бях зает щеше да ми изкараш едно „парче”, но на Халите ще слизам, на пост съм”. Нищо, рекох му, друг път, не едно, а две „парчета” ще ти изкарам (а на ум си помислих - да знаеш какъв акордеон нося, още по-весел щеше да стане, защото похвалите и повишението му бяха в кърпа вързани).

Пристигнах на гарата половин час преди тръгването на влака за Пловдив. Поогледах се за някой познат, не забелязах такъв и реших да вляза в първия вагон, който ми попадна. Вагонът беше почти празен, само на едно от средните купета, гледам, седнал бай Иван Каменаря, доближил почти до очите си една малка Библия и унесено чете. Допреди няколко години той беше наш човек, даже през 1931 година беше кандидат на Работническата партия за народен представител в един от асеновградските райони. Но след това той измени на идеите си. Нещо се разболял и когато бил в болницата в Пловдив, другарите му понеже не ходили всяка седмица на свиждане, той се обидил и разсърдил. А понеже жена му беше евангелистка и два пъти в седмицата ходеше заедно със свои „сестри”- евангелистки, с понудица и библейски псалми, види се че и идеологическата му закалка е била толкова - стана евангелист. Понеже очите му бяха много повредени (носеше 7 или 8 диоптри) и не можеше да върши друга работа, бяха му разрешили да упражнява амбулантна търговия, та може да беше дошъл в София да закупи стока за сергията си.

Минах покрай него, без да ме забележи и познае, сложих точно на него „багажа” си и отидох на срещуположния край на вагона - хем да наблюдавам „багажа”, хем да съм по-далечко, за да има време за измъкване при нужда. Седя и го гледам и в мен се надига някакво негодувание срещу изменничеството му. Даже по едно време ми мина и такава лукава мисъл: - Ех, мисля си, да могат да те хванат с твоята амбулантна стока, па да открият и „моята стока”, тогава няма да ти помогнат всичките твои светии и светци, а само ще ти утежнят положението, защото полицията ще помисли, че ти си си останал комунист, а евангелието и библията са само за параван … Но лукавата ми мисъл не се осъществи за щастие и както бай Иван със стоката си пристигна в Асеновград, така и аз доставих моята „стока” по предназначението си …

Куриерската работа и опасностите, на които тя ни излагаше, ни караше да бъдем много изобретателни по начините на пренасянето и съхранението на материалите. Когато материалът биваше само едно писмо например, използвал съм китарата си като тайник и съм залепвал писмото вътре в китарата, а когато материалите са били повече или по-обемисти сме използвали дамаджана с изрязано дъно, затапена с голяма коркова тапа на гърлото на дамаджаната отвътре, за да се получи пространство между нея и тапата на устието на дамаджаната, която напълвахме с вино или друга течност, а отвътре дамаджаната напълвахме с материалите и затваряхме с плетената част отдолу. Но и при този, иначе добре измислен начин, пак можеше да се получи гаф. Така например веднъж нося една дамаджана с материали, а само отгоре - гърлото на дамаджаната пълно с около една водна чаша вино. Тъкмо наближих пловдивската гара и смятах, че този път ще мине без „произшествие”, гледам една компания мои другари от Асеновград, между които и Дългия Делчо - мой добър приятел. Всички бяха наши хора, а някои като Делчо, знаех, че са и организирани, обаче без те да знаят, че и аз съм организиран и се занимавам с такава опасна работа.

Още щом ме видя, Делчо извика: „О-о, Туше, къде с тази дамаджана, от Пловдив ли носиш вино в Асеновград, я дай да го опитам” - и посегна към дамаджаната в ръцете ми. Ами сега, какво да правя, като знаех какво гърло има Делчо и че една водна чаша вино ще го глътне изведнъж и след това ще се чуди защо дамаджаната не пуща вино. Почти жив провал. Поднесох дамаджаната до устата му и казах: „Пийни малко само, за да го опиташ, защото виното е кисело, а ти каквото гърло имаш ще преполовиш дамаджаната и после аз ще се червя пред този, на когото нося виното”. Делчо като че ли разбра номера и взе да плюе, казвайки: „Тюю, действително кисел буламач”…

Куриерската ми работа продължи повече от осем години - до отиването ми в балкана като партизанин през 1943 година. Но и през този период съм участвал в партийни акции, при които е било възможно предпазването ми от разконспириране.

В началото на 1941 година монархо-фашисткото правителство на Филов привърза България за колесницата на хитлерофашистка Германия. През март същата година в нашата страна дойдоха „съюзнически” войски на фашисткия вермахт. Нашето монархо-фашистко правителство взе специални мерки срещу народното негодувание, породено от присъединяването на България към оста Рим - Берлин - Токио.

Разбира се, начело на народното негодувание беха комунистите, Партията. Затова и монархо-фашисткото правителство взе специални мерки, като създаде - по подобие на немските концентрационни лагери, първите два такива лагера в нашата страна - “Гонда-вода”, за мъже и “Св. Никола” за жени. В тези асеновградски концентрационни лагери бяха задържани много изтъкнати партийни функционери и функционерки като Тодор Павлов, Йонко Панов, прогресивни писатели и журналисти и др. Сред жените - Йорданка Николова /Чанкова/, Катя Аврамова, Лиляна Димитрова и др.

Веднага след вероломното нападение на фашистка Германия над Съветския съюз и нашата Партия възприе курс на въоръжена всенародна борба за освобождението ни от монархо-фашисткото иго.

Във връзка с това ЦК на БКП нареди на асеновградската районна партийна организация да организира нападение на лагерите и да освободи задържаните За тази цел - като пълномощник на ЦК в Асеновград пристигна другаря Иван Масларов, който отседна на квартира у нас. Организирано беше едновременното нападение и на двата лагера. Партийната организация прие това решение на ЦК с радост и организира две групи. Аз бях включен в групата, определена да нападне лагера “Св. Никола”. За съжаление този опит пропадна, още с пристигането на хората на определеното място - на десния бряг на река Чая, под тепавицата зад “Асенова Крепост”. Наредено ми беше аз да не се показвам много-много пред хората, особено пред такива, които ме познаваха, с оглед да не бъда разконспириран, поради което бях залегнал в едни млади чинарчета. “Бай Михал” - Иван Недялков, тъкмо беше започнал да раздава оръжието и да обяснява значението, което ще има освобождаването на концлагеристите, когато постът, който беше при моста на тепавицата, дотича при нас с викове: “Другари, предателство, обкръжени сме…” Настъпи известна паника, но скоро положението беше овладяно и ръководството на акцията нареди - тези които не са заподозрени като комунисти да дадат оръжието си на тези, които ще останат и по-различни пътища да се приберат в града, а останалите с оръжието организирано да се изтеглят в балкана.

Аз, като незаподозрян, дадох оръжието си на Ефтим Кълвачев и веднага поех по най-прекия път към града,за да предупредя др. Масларов, който беше у нас, за случилото се и да вземе мерки за своята безопасност.

И тъй като смятах, че действително сме обкръжени, познавайки местността много добре, аз поех през едни къпинаци, промъкнах се през “Кору-Дере”, което всъщност беше най-опасното място при случай на блокада, а от там по едни много стръмни скали се закатерих към местността “Анатемата” и от там вече щях да заобиколя града и от северната страна (обратната на тази, където стана произшествието) да отида у дома и да предупредя представителя на ЦК.

С изранени ръце и крака, тъй като само с тях беше възможно да се пълзи по стръмната скала, вече с последни сили бях наближил края на скалата, когато някой ми извика: “Стой - ще стрелям, горе ръцете!” Аз, както казах, пълзях само с ръцете и краката си и ако вдигнех ръцете си горе, това означаваше сигурна смърт, защото веднага щях да се отправя към дъното на отвесната скала. Затова, без да мърдам, аз се взрях в тъмнината по посока на гласа и забелязах нещо бяло: като куртка на полицейска лятна униформа. Рекох си - край, ще скачам от скалата. Но за всеки случай, без да мърдам, постоях още малко и след по-продължително взиране забелязах, че това не е полицейска куртка, а лятна бяла риза с къс ръкав. Веднага ми мина през ума,че това може да е наш другар, който като мене гледа да се добере до града, защото ако беше полицай отдавна да бе стрелял по мене. Затова с не много силен глас извиках “Другарю, помогни ми, че падам от скалата”, тъй като чувствах вече, че пръстите и на ръцете и на краката ми започват да стават безчувствени. Човекът се приближи, надвеси се над скалата и ми подаде ръка, с цел да ме изтегли горе, но ръцете ни не можаха да се достигнат и той ми подаде работното си палто, което беше съблякъл, хванах се с последни усилия за него и той ме изтегли горе. Още щом стъпих на хоризонтална земя, аз се тръшнах и легнах, а другарят седна до мене и рече: „Тушо, ти ли си бе? Къде си бил по това време по тези места?” Оказа се, че това е Атанас Шигарминов. Аз му отговорих, че където е бил той, и аз съм бил там. Видимо той ми нямаше доверие, защото не бяхме близки другари, а

обикновени познати колеги - тютюноработници, а може би и моето поведение ме беше действително добре законспирирало, защото веднага след това започна направо да ме лъже - “Аз пък търся  избягалата ми коза, но не можах да я намеря” и пр. Аз на шега му казах - “Хайде да си тръгвам, защото аз намерих своята коза”, с което исках да го успокоя, че не се излага на никакъв риск от моя страна, но той все пак каза: „Аз ще хвана през “Анатемата”, а ти поизбиколи откъм „Св. Тодор”, а ако стане въпрос нито сме се виждали, нито се познаваме”. Успокоих го и се разделихме

Аз, с възможно най-голямата бързина се отправих за дома и предупредих др. Масларов за случилото се. Като ме видя такъв изподраскан и окървавен, той ме посъветва да се измия, да се намажа с ракия или друго дезинфекционно средство и да си легна и почина. Изпълних съвета му и си легнах и веднага заспах. Когато се събудих, другарят Иван Масларов се беше преместил вече в друга квартира.

А какво в действителност се беше случило?

Едно младо момче, което било поставено на пост при моста на тепавицата, забелязало в тъмнината, че някакъв полицай се приближава към моста, и според него залегнал за стрелба, затова той стрелял и веднага изтичал при нас, за да ни предупреди за “предателството и обкръжението”. Другарите Лазар Пачов и Делчо Камушев веднага прекосили реката, за да пресекат пътя на полицая, но не го достигнали и само видели пред тях по шосето, че същият с разкопчана амуниция и спукана гума на колелото, със всички сили бяга към града.

След това се установи, че полицаят се връщал от Бачково, но гумата на велосипеда му се спукала и той решил да се отбие на полянката до моста и да я оправи, а за да не му пречи при работата амуницията, той я свалил и седнал. Това именно нашият пост помислил за залягане за стрелба.

Организиран бе втори опит за освобождение на лагерниците през август същата година. Сега бях определен във групата, която трябваше да нападне лагера „Гонда-вода”, Имайки опита от първата неуспешна акция, си приготвих от един черен дамски чорап маска, подобна на тези, които носят куклуксклановците при своите мръсни церемонии и се отправих на  определеното сборно място, зад манастира “Св. Петка”. В тази акция взеха участие и другари не само от Асеновград и района, но и такива от Пловдив, Батак и др.

След като се събраха всички, ръководството на акцията начело със Сашо Воденичаров /тогава районен секретар/ и Пантелей Пачов, се разпореди да бъде раздадено оръжието и да поемем към връх Безово, откъдето другата вечер щяхме да извършим нападението на лагера. Когато стигнахме до разклона на пътя за село Добростан и за лагера, ръководството даде почивка, като през това време изпрати група младежи да напълнят няколко манерки с вода, защото на вр. Безово нямаше такава. Близко до храсталака, където бях залегнал на завет, се събра ръководството и взеха да обсъждат някои  въпроси. По едно време се дочуха гласове по пътя откъм лагера. Аз се обърнах към най-близко стоящия до мен член на ръководството Атанас Арабаджиев и го попитах дали са чули гласове. Отговориха ми, че са чули, но това били гласовете на младежите, които изпратихме за вода. Казах, че това не са младежки гласове, па и нашите момчета не биха разговаряли така високо. Не ми отговориха и продължиха да се съвещават. След малко дадоха нареждане в колона по един да тръгваме към върха.

Не бяхме изминали стотина-двеста метра, когато откъм началото на колоната, се дочуха викове: “Стой, ще стрелям!” и веднага последваха няколко изстрела, както от едната посока, така и от другата. Каква се бе случило? Нашият авангарден патрул, движейки се напред към вр. Безово, близко до разклона на пътя за върха и за лагера, забелязал група хора и понеже вече били близко и не са могли да се скрият и да предупредят колоната, решили да ги пленят. А това са били двама полицаи от лагера и един цивилен, който им носел продукти и пощата за лагера. Още като чули вика “Стой, ще стрелям!” - те се отдръпнали встрани от пътя и залегнали. Нашият патрул, ръководен от Лазар Пачов, веднага открили стрелба. Онези отговорили на стрелбата и след малко затихнали. Патрулът се завърна при ръководството и то веднага се разпореди - групата да се изтегли навътре в балкана, тъй като лагерът се намираше по въздушна линия на не повече от два километра, а там имаше цяла рота полицаи, модерно въоръжени - с автомати и картечници, с които нашата група от 50-60 човека, недобре въоръжена, не би могла се сражава. Ръководството също така разпореди, тези които не са известни като комунисти и не ги застрашава арест, веднага да предадат оръжието си на тези, които ще останат и веднага да слезнат в града или селата и да се заемат с ежедневната си работа, тъй като имаше полицейско нареждане до работодателите ежедневно да докладват в полицията за тези, които отсъстват от работа без тяхно разрешение.

Предадох оръжието си /една пушка/ на Атанас Арабаджиев, който щеше да остане с групата за балкана, поогледах се от коя посока да хващам и реших - ще мина между селата Червен и Мулдава, от там през “Ганьовата кория”, ще изляза под циганския квартал и от там през реката, по пловдивското шосе и към дома, където пристигнах преди изгрев слънце. Веднага съблякох изподраните си от шубраци и къпини дрехи, измих кървавите драскотини по тялото си, намазах ги с ракия за дезинфекция, а същевременно и за заблуждение, че цяла нощ съм пил и още мириша на ракия, набързо закусих и се отправих на работа в тютюневия склад “Асенова крепост”, където работех.

Когато пристигнах там, заварих множество работници и работнички пред вратите на склада, които коментираха нещо много разпалено и не много високо, доближих до една група от нашия салон - /тонгаджийския/ и един от колегите - Дино от Горно-Воден - поверително ми съобщи: “А, бре, Туше, знаеш ли, че тази вечер са убили един полицай към “Гонда Вода”? Отговорих му, че нищо не знам, защото цяла нощ сме пили, та главата ми още се върти. Той се засмя и подхвърли, че още мириша “на бъчва”. Удари последният звънец и всички влязохме при работните си места. Тъй като работех наблизо до двамата братя Пачови, поогледах се дали са до тонгаджийските си сандъци, нямаше ги и двамата. След обедната почивка също не дойдоха. След някой ден, научих от Любен Райчев /”Червения Любчо”/, с когото се засякохме в едни градини под циганската махала, когато бягахме след неуспешната акция от “Гонда-вода”, в която и той беше участвал, че бил убит полицаят Соколов /или нещо подобно на това име/, че същият бил един от добрите полицаи, че с другарите Тодор Павлов, Йонко Панов и др., чрез него са подържали връзка с външния свят и пр., докато другият, мръсника, полицай се измъкнал невредим.

Един-два дена след акцията Лазар Пачов дойде па работа, докато Пантелей Пачов изобщо не дойде. След някой ден Лазар беше арестуван - тогава се говореше, че един от участниците в акцията - работник във Волтовата фабрика в  Пловдив, не издържал ли, или бил провокатор, но провалът започна. Но тава е въпрос, който следва да изяснят другарите, които тогава бяха ръководители.

Аз зная само това, че и двамата братя Пантелей и Лазар Пачови, прекрасни комунисти и революционери, беха осъдени на смърт и обесени на 3 октомври в пловдивския затвор. Не помогнаха молбите на съкрушената майка до Борис III, да бъде заменена смъртната им присъда, а се разпореди да бъдат обесени точно на 3.Х. т.е. в деня на неговото “възшествие” на престола…

И по двата опита за нападение на лагерите, се правеха различни коментари, даваха се различни оценки. Но лично аз смятам, че макар и неуспешни, и двата опита бяха една сурова проверка на комунистите от Асеновград и района, че са беззаветно предани на Партията и народа и са готови по призива на Партията да изпълнят всякакви задачи…

Това, струва ми се, бяха първите масови въоръжени акции в нашата страна, извършени веднага след вероломното нападение на хитлеристките войски над Съветския Съюз.

Мнозина от участниците в нападенията минаха в нелегалност и положиха основите на партизанското движение в Асеновградско.

Между първите бяха другарите:

Георги Згрипаров - “бай Петко”

Ангел Иванов - “Енчо”

Генко Гюлев - “Драгин”

Георги Петков - “Ношко”

Стоил Вангелов - “Пламен” и други другари, имената на които съм забравил.

През пролетта на 1943 г. беше създадена първата партизанска чета в Асеновградско, но в резултат на предателство тя била разпръсната, а ръководителят й Сашо Воденичаров бил заловен и осъден на затвор /не зная на колко години/ от фашистката власт, а ръководството на четата го осъдило на смърт, за това че се предал жив.

По това време бях мобилизиран като войник и изпратен в Беломорието - гр. Зиляхово, където научих и за станалото.

В края на лятото същата година, в 21-ви полк, в който служех като телефонист, се проведоха спортни състезания - скачане на дължина и на височина. Като награда бе обявено - 15 дни отпуска. Макар че не бях някакъв изявен спортист, заради отпуската се амбицирах и скочих най-високо.

На другия ден построиха ротата и зачакахме зам-командира кап. Тороманов - един пияница и долнопробен тип. Чаках с нетърпение да обявят наградите, но вместо това, порядъчно пийнал, капитанът след като ни поздрави, ни в клин ни в ръкав, заяви: “Никакви отпуски, докато не изпием по една каска кръв от тези руси дупета”. (Наскоро англо-американците бяха извършили десант на остров Сицилия, а се говореше, че наскоро ще има такъв и в Гърция, която беше окупирана от немците).

Разбрах, че отпуска няма да има. Тогава реших сам да си дам такава. До самата телефонна беше канцеларията на полка, където писар беше един запасняк от Пловдив - казваше се Гагов, но другите му имена не зная, с когото се бяхме сприятелили, а той съхраняваше и попълваше безплатните войнишки билети /пасата/.

Престорих се, че съм навехнал крака си, а цигарите ни свършиха, та помолих Гагов да изтича до лавката и ми купи цигари, а аз през това време ще пазя канцеларията.

Докато се върне той, подпечатах три билети и ги сложих в джоба си. След това отидох при фелдфебела и го излъгах, че командирът на полка ми е наредил да се върна в ротата още утре сутринта.

Понеже той много се ядосваше на нас, “щабните плъхове”, иронично ми каза: “Понеже досега си ходил без снаряжение, сега ще ти дам пълно такова”. Отидохме в склада на ротата и той взе да търси дълга манлихера, но там имаше само къси /карабини/, даде ми една, напълни ми торбата с патрони, даде ми две бомби, шинел, одеяло и всичко полагащо се за пълно бойно снаряжение.

Като се свечери, казах на другия телефонист - Георги, от с. Цалапица, Пловдивско, че ме пращат в ротата. Той беше добър момък и понеже на най-големият му брат синът избягал при партизаните в Средногорието, Георги често повтаряше - “Абе, какво добро момче беше!”, на което аз му казвах, че именно понеже е бил добър, затова е избягал при партизаните и тук станахме още по-близки. Но въпреки това, и на него не смеех да кажа за намерението си да бягам, та и него излъгах, като му казах да вземе моята смяна до полунощ, а аз ще взема неговата след полунощ, защото трябва да уреждам още редица въпроси. Георги се съгласи. След като се постъмни хубаво, нарамих раницата с патроните и бомбите /другото, като шинел, одеяло и пр. оставих, че уж ще се върна да взема и него/ и поех към гара Порна, която отстоеше от Зиляхово на 7-8 км. Качих се на първия влак за София, където пристигнах към обяд, а вечерта си бях в Асеновград.

Но вкъщи нова беда! Няколко дни преди това, от лагера в с. Динево, Хасковско, избягали група задържани, между които и другарите Васил Балевски и Ангел Цанев и се добрали до Асеновград. Балевски се укрил в дома на жена си, която е асеновградчанка, а Цанев се укрил у нас, като смятал да излекува цирея на крака си и да се придвижи към София. Като влязох вкъщи, майка ми се зарадва и извика на Цанев: “Излез, Илия, това е най-големият ми син - Тушо”. Илия /псевдоним на Цанев/ излезе от примитивното ни скривалище и ръкувайки се с мене каза: “Ние с майка ти помислихме, че идва полицай, когато чухме да се тропа с тези ботуши.”

Засмяхме се, но аз добавих, че „засега няма опасност, но след ден-два полицията ще дойде да търси мен и ще попадне на тебе, защото аз избягах от фашистката казарма и сигурно ще ме търсят.”

Той се замисли и каза: “Ти си прав - ще дойдат да търсят тебе, а ще открият мене. Но с този цирей не зная какво да правя - да можех да се придвижа до София, там все ще се справя някак”.

Казах му, че у мен имам още два войнишки билети, ще облече моите войнишка  дрехи, а аз ще се облека цивилен, но не познавам добре София, та до там аз ще водя, но в София той ще ме води и мен…

Пристигнахме до гара Подуяне, слязохме и той ме поведе из непознати за мен улици. Влязохме в един голям двор, заграден с големи постройки, влязохме, той съблече войнишките дрехи, облякох ги аз и се сбогувахме. На другата вечер си бях у дома.

Следващият ден, чрез др. Петър Каров, получих връзка вечерта към девет и половина да бъда в къщата на брат му Васил Каров. На уреченото време, екипиран с войнишката униформа и една винтяга от гумирана мушама, пристигнах във Васил Каров, където вече беше и другарят Васил Балевски и след малко пристигна Анастас Беждремов /Клим/, който щеше да ни заведе до отряда, който се оказа, че се намира на един-два часа път от града, в местността „Липока”, между “Анатемата” и „Св. Петка”. Посрещна ни командирът на отряда “Демостен”- Ат. Арабаджиев, който освободи “Клим” и лично ни заведе до бивака. Преди нас бяха отишли и двете сестри Караманеви - Стойка и Добра. Със нас двамата - Балевски и аз - станахме 15 човека. Командирът ни представи другите, разбира се с псевдонимите, а на мен даде името “Сотир”, на Балевски “Здравко”.

И така, вече нямахме лични имена, а само псевдонимите: -”Демостен”, “бай Михал”, “бай Петко”, “Енчо”, “Драгин”, “Ношко”, “Пламен”, а двете сестри Караманеви бяха станали “Вера” и “Теменужка”, Илия Михайлов беше станал” Йосиф”, Васил Гюлев - “Любен” и т.н.

И така започна партизанският ми живот. От монархо-фашистката армия се прехвърлих в народната партизанска армия, която тогава се наричаше НОВА /народоосвободителна въстаническа армия/, която впоследствие, след 9.IX.44 г. стана основа на днешната Народна армия.

Преди да стана партизанин, бях слушал, че в Балкана има цели пещери-скривалища с оръжие, боеприпаси, храни и пр. Сега видях, че на моята карабина другарите се възхищават като на модерно и страшно оръжие, да не говорим пък за парабелума, който брат ми “Бранко” беше задигнал от казармата в Битоля, където служеше като войник. По този начин минавах за един много добре въоръжен партизанин.

След известно време, при нас в отряда, който носеше вече името “Г. Бенковски” дойдоха още нови другари: Стефан Вангелов - “Павел”, Иван Джумриев - “бай Спас”, Петър Каров - “Бойчо”, по-младият ми брат Димитър Йорданов - “Бранко”, Аспарух Пехливанов - “Кирчо”, а след известно време се завърнаха от политическа работа по селата и другарите “Драгин”, “Любен” и Иван Спасов - “Васката”.

Така че отрядът бързо нарастваше. Но и полицията взе да вилнее и да върши систематически арести и инквизиции на наши другари. Особена настървеност проявяваше полицейският  началник Иван Димитров, като всички изменници на народа и той се отличаваше с голямо старание пред господарите си. Син на тютюнопроизводители от Дупнишко /Ст. Димитровско/, храненик на Рилския манастир, който го издържа да завърши гимназия, а след това и Школата за запасни офицери и Полицейското училище, той стана най-ревностният защитник на монархо-фашисткия режим в Асеновградско. Иначе минаваше за културтрегер, откъдето водеше началото си и нашето познанство.

Аз бях един от добрите самодейци и при едно представление на пиесата “Манчова размирица”, през време на антракта излязох да изпуша една цигара и там началникът на ДС Димитър Ушев - бивш наш момък, но сега и той ренегат, ме запозна с Димитров, с когото при среща на улицата се поздравявахме учтиво, което аз правех с голямо старание, защото то помагаше за законспирирането ми.

Даже при една стачка в малкия тютюнев склад на Дуров в Асеновград, по повод на това, че имаше постановление от 1.XI. да се мине на седем часов работен ден при запазване на надниците, което решение на тогавашното правителство не беше продиктувано от грижа за работниците, а понеже денят намалява, рано се стъмва, а това пречи при правилната сортировка на тютюневите листа, от там и на качеството. Та при тази стачка бяхме арестувани десетина-петнадесет работници, а един македонстващ легионер посочил мене за инициатор. След като постояхме 1-2 часа затворени в конюшнята, дойде един полицай и извика моето име - но само Петър Трайков. Качихме се в управлението и полицаят почука на вратата на началника и след като получи утвърдителен отговор, разтвори вратата и ме избута пред себе си. Димитров остана изненадан и рече: “Прощавай, Тушо, но сега съм малко зает”. Аз с радост бях готов да се върна и да “почакам” не малко, а въобще да не чакам, но полицаят рече: “Господин началник, това е Трайков, когото искахте да ви доведа”! Тогава Димитров освободи полицая и ме покани да седна, казвайки ми: “Абе, Тушо, да не би ти да си болшевик? Защо организирахте тази стачка?” Отговорих, че „ако да се бориш за хляба си значи си болшевик, тогава наричайте ме такъв, но след като правителството дава право за седем часа през този период да се получава същата заплата, а тютюнотърговецът не признава това, Вие ако сте - какво ще правите? Прочетете постановлението и сам ще се уверите че не лъжа.” Димитров поиска да му донесат постановлението и след като го прочете, рече: „Прави сте”. Поиска да го свържат по телефона с Дуров и му каза: “Слушайте, господин Дуров, Вие защо не изпълнявате постановлението?” Онзи изглежда му отговори сопнато, че това не е негова работа, защото Димитров също сопнато му каза, че „законите са еднакви - и за работници, и за работодатели” и му затвори телефона. След това се обърна към мен и ми каза: - Прав си, Тушо. Извика полицая и му нареди да бъдем веднага освободени. Но това беше до 1941 година, когато класовите противоречия се изостриха и придобиха непримирим характер. През периода на съпротивата и въоръжената борба той до такава степен се беше озверил, че при най-малкият сигнал за забелязани нелегални, сам сядаше в мотоцикъла с лека картечница в коша и поемаше към местопроизшествието. За тази му усърдност, щабът на отряда го предупредил вече два пъти, че ще бъде наказан, ако не се вразуми. Но той не си взел бележка от тези писма и продължаваше да вилнее из околията. Тогава щабът му праща трето писмо, с което го уведомява, че е осъден на смърт… Присъдата му беше изпълнена от партизанина “Богдан” - Христо Миланов, точно в центъра на града, когато той си взимал билети за гостуващ театър. Това, ако не се лъжа, бе извършено на 6 октомври 1943 година.

По това време вече отрядът се беше преместил зад “Червената скала” - едно дере в местността “Въшлива вода” /или “Сливов дол/. Но тъкмо щяхме да започнем да строим землянка за зимуването ни, когато един дървар от с. Бачково попадна на нас. Нямаше как, задържахме го, разпитахме го защо е дошъл чак тук в гората, а той ни каза, че е дошъл чак тук, защото горският по-рядко идва насам, а пък той сече незаконно… Той ни съобщи, че полицейският началник Димитров е убит “насред Асеновград”, та сега горският няма да е толкова старателен. Освободихме го, но макар, че ни направи впечатление на добър човек, все пак ръководството реши да сменим мястото за лагер доста далеч от тук…

Генко Гюлев - “Драгин”, който много често слизаше в полето по селата за политическа работа, организиране на връзки и продоволствие, пак щеше да слиза. Този път той пожелал да го придружавам аз, тъй като по партизанските закони сам партизанин се движеше рядко.

На разсъмване пристигнахме в с. Богданица и отседнахме за денуване в къщата на един наш другар, осъден на затвор, но другарката му достойно го заместваше. Вечерта, след като ни даде храна за из път и по десетина хубави ябълки, нарамихме раниците и “Драгин” ме поведе към с. Ахматово, където имал близък другар. Двете села са много близко и за по-малко от час пристигнахме. Като наближихме крайните къщи, “Драгин” ни каза да почакам тук в тъмното. а той ще отиде да уреди работата, по която бяхме дошли в селото. Но само след десетина минути той се върна и ми каза: “Давай, “Сотире”, бързо да се махаме от тук, защото къщата в която отидох - мъжът бил арестуван, а жената се оказала малодушна и от страх може да направи някоя беля!”

Веднага потеглихме на изток от Ахматово, през едни малки, но кални деренца, излязохме на баира и оттам се шмугнахме в една гора -”кория”, която според “Драгин” след като преминехме, щяхме да се озовем в с. Дълбок извор. Седнахме малко да си починем, през което време “Драгин” взе да си оправя  връзките на обувките си, а аз седнах на един пън и запалих последната си цигара, като смачках кутията и я хвърлих. Мъглата стана още по-гъста и влажна, просто мокреше като роса, затова станахме и тръгнахме. За мен местността беше непозната, но “Драгин” бе от този край и познаваше добре местността, обаче в такава мъглива вечер, още повече в такава млада дъбова горичка, и той се обърка. След като бяхме вървели повече от два часа, ние все се въртяхме из горичката. Даже по едно време забелязах пъна, на който почивах и смачканата до него празна кутия. Казах на “Драгин” това и той рече, че „сега е вече след полунощ, по шосето няма хора - давай да излезем на него и по него ще стигнем селото много по-бързо и лесно”. Когато стигнахме Дълбок извор, от края на селото се спусна една глутница кучета към нас с такъв лай, че ще събудят и мъртвите. Опитахме да ги прогоним с камъни, но всичко беше замръзнало и не се отлепваше нито един. Тогава по тях почнахме да хвърляме ябълки. Прогонихме кучетата и влязохме в селото, точно сега там е стопанският двор на ТКЗС-то. Много прозорци по улиците, по които минахме, светеха, изглежда ранобудни тютюнопроизводители “лепезираха” тютюн, Наложи се за по-пряко да прегазим малката рекичка, която минава през селото, но все пак се измокрихме до кръста и докато стигнем до къщата на братя Узунови, наши ятаци, намокрените дрехи взеха да се втвърдяват и едвам се довлякохме с тези наши “скафандри”.

Добре, че хората бяха пекли през нощта хляб, та фурната им беше още топла, та ние с “Драгин” се върнахме и двамата с краката напред във фурната, като отвън останаха само главите ни….

След няколко дни, пак с “Драгин”, бехме изпратени да доведем в отряда някои другари от Първомайско /тогава Борисовградско/.

“Драгин”, който имаше много връзки из селата на Асеновградска и Борисовградска околии, се ползваше сред хората с авторитет. Към полунощ, наближихме с. Драгойново и там бяхме посрещнати от другаря Райчо Кирков - племенник и едноименник на големия революционер Райчо Кирков. Той беше един млад и възторжен другар, който на няколко пъти искал да дойде в балкана, но поради това, че беше инвалид с едната ръка, а и поради много по-полезната работа, която вършеше долу, другарите не му разрешаваха. Райчо ни поведе по странични пътеки до къщата на “Баба Тонка”, която беше 30-35 годишна, но беше взела името на легендарната баба Тонка Обретенова и всеотдайно се бе включила в борбата. (По това време мъжът й беше в “черните роти” - Петричко, а няколко месеца преди 9.IX.44 г. се включва в Първомайската дружина на бригада “В. Коларов” и няколко дни преди победния Девети, падна убит… )

Още щом пристигнахме у “баба Тонка” от скривалището излязоха другарите: Иван Чуков, Демир Янев, Мильо Гъделев, Стоян Караславов и Димитър Керанов, които от доста време се укривали тук. След обичайната размяна на информация и новини, този как е, онзи жив ли е и пр. “Драгин” им каза за целта на нашето идване и те много се зарадваха, че ще дойдат в балкана. Реши се това да стане следващата вечер. На разсъмване “баба Тонка” донесе един голям самун почти топъл хляб, който вероятно бе пекла през нощта, десетина глави почистен праз и малко “шарена” сол. Аз по това време бях до прозорчето към двора и погледът ми се рееше покрай постройките и сайвантите, на един от които бе закачено одрано, без глава прасе към 80-90 кг.

“Баба Тонка” проследила погледа ми и сякаш извинявайки се, каза: “Е-ех, да не беше пустото му прасе бясно, сега щях да ви опържа такива пържоли, че да ме помните и споминате”. - Че кой ли пък ви каза, че прасето е бясно? - Ами ветеринарният лекар от Хасково, на когото пращаме главите за преглед, отговори тя, в писмото му пише, че може да се употреби само за сапун, но не и за консумация, така пише в писмото му. Аз се засмях и казах, че ветеринарният, за да се оправдае, че е изял главата, изкарва прасето бясно. Тя се засмя и каза: - Ако искате още, сега ще ви опържа. Другите се позасмяха, но аз казах сериозно, че ако не я затруднявам, бих хапнал една пържолка. Тя излезе засмяна, а другарите почнаха да ме предупреждават какви неприятности може да ми довлече това желание да ям пържола от бясно прасе.

Най-много се възмущаваше др. Демир Янев, който ми каза, че това е с нищо неоправдан авантюризъм. Аз казах, че даже и да е бясно, след като мине през огъня в тигана, никакъв бяс няма да остане, а в “краен случай, даже и да побеснеем - не е кой знае колко страшно, сега ние трябва да бъдем наистина бесни “.

След малко “баба Тонка” наистина донесе една голяма, още цвъркаща пържола и я постави с тигана на софрата. Аз извадих партизанския си нож и почнах да режа - парче праз и парче от пържолата и ядях с такъв апетит, че както се казва “ченетата ми плюскаха”, огледах се наоколо за вода, а някой подхвърли, че на това ядене отива шарата от кацата, в която имало наложено в хардал /синап/ грозде. Дадоха ми  една купичка и аз след всеки четири-пет залъка вдигах купичката и си пийвах шара, като нарочно разливах по брадата си няколко капки (бях си пуснал брада, заради която в Първомайско ми викаха “отчето”)

Пръв не издържа “Драгин”. Извади и той ножа си и започна да яде. Като видя това, “баба Тонка” отиде и изпържи още пържоли. Почти всички ядоха, с изключение само на Демир Янев.

След Победата, вместо аз да й благодаря, тя ми благодари, защото - както каза - съм помогнал да си изхрани децата през зимата, иначе щяла да свари прасето на сапун.

Щом се стъмни поехме към с. Леново, където щяхме да пренощуваме и на другата вечер да продължим за балкана. На разсъмване пристигнахме в Леново и отседнахме в дома на знаменития ни ятак Петко Тасков, който същевременно беше и старши на селския караул, натоварен от властта да брани селото от “шумкарите”.

След като поспахме малко, го ударихме на разговор. От лаф на лаф се разбра, че Иван Чуков е болен от язва и едвам се поддържа само с мляко. “Драгин” веднага каза: “Щом е болен от язва, той не може да дойде в балкана, а ще остане на работа тук, сред хората, което е не по-малко важно.” Чуков се възпротиви на такова решение и каза, че другарите му много преувеличават болестта му. Но самият му вид говореше, че другарите му не преувеличават, моралът му на истински комунист не допускаше той да остане на втора линия в борбата. Чудесен човек и другар беше Чуков!

Вечерта всички, без Чуков, поехме към лагера ни, който вече се намираше по-близо до с. Добростан /Чаушово/.

След известно време, дойдоха и двамата братя Папазови от Първомай - Тенчо /”Виктор”/ сега зам. м-р на МНО и Атанас - “Боян”.

Между впрочем, другите бяха станали: Демир Янев -”Стойко”, Мильо Гъделев - “Пеньо”, Стоян Караславов - “Андрей” и Д. Керанов - ” ……………………”.

Отрядът вече стана 40-50 души и ръководството реши да се преместим в Новаковския балкан, по-точно между селата Новаково и Тополово, тъй като там било по-незаселено и нямало толкова нивички за обработване, значи ще има и по-малко движение на хора.

Към средата на декември се преместихме между Тополово и Новаково и започнахме да строим землянка за зимуване, обаче един горски стражар, търсейки загубената си крава из гората, чул че някъде се секат дървета и попаднал на нашия пост. Като се видял, постът му извикал да не мърда, но онзи като разбрал каква е работата, светкавично се мушнал в едно малко деренце и изчезнал. Търсихме го, но напразно. Та има ли някой по-добре от горския да познава района си и всички пътеки и пътчета?

Тъй като имаше опасност горският да алармира полицията, която можеше да пристигне за час-два от Асеновград, ръководство на отряда реши да разпредели хората за зимуване по селата, защото вече нямаше време да се търси ново место за землянка, а и трябваше да се снабдим с храна…

Аз бях определен заедно с “Андрей” да зимувам в с. Дебър /сега квартал на Първомай/. Първата нощ пристигнахме в Леново и денувахме в нашия ятак бай Петко. Втората нощ, малко преди разсъмване пристигнахме в Дебър, заобиколихме и отседнахме в дома на “Андрей”. Но там беше много неудобно, в смисъл, че се събрахме много хора - родителите му, двама или трима по-малки братя и неговата другарка, студентка, която също беше нелегална а и скоро щеше да става майка. Къщата беше малка, а за скривалището да не говорим. Казах на “Андрей”, че тук е невъзможно толкова хора да се укриваме, затова, ако има възможност, аз да се преместя другаде.

Реших да обръсна брадата си, благодарение на която в селата, където бях ходил, се беше пуснал слух, че съм избягал поп, поради което бях станал известен като “отчето”. Аз разбира се, потвърждавах този слух, тъй като това ме законспирираше още повече. Докато си бръснех брадата, ми дойде на ум, такъв случай.

Пак с “Драгин” бяхме ходили по работа из селата и след това, решихме да си починем в нашата “резиденция”- скривалището на бай Петко в Леново. Сутринта, рано-рано, дойде при нас Ленчето - дъщерята на бай Петко, която фактически вършеше цялата работа не само около укриването ни, но много често переше дрехите ни, а партизанското бельо знае се какво бе, пълно с гадинки, кърпеше чорапите ни и т.н., та дойде тя и смеейки се каза: “Бачо Сотире, една бабичка, много добра наша помагачка, иска да види “отчето” - да я доведа ли при вас?” Отказах, защото ми беше съвестно да лъжа нашата бабичка, но “Драгин” й каза да я доведе. След малко, примижавайки /тъй като вън имаше сняг и много й блестеше/ бабичката, която трудно можеше да свикне с тъмнината, където бяхме ние, попита: “Къде сте бре, синко”? и се спря. “Драгин” стана от сламата, в която се бяхме завряли, хвана я за ръката и я доведе до мен. Седна бабичката срещу нас, но все пак не може да ни види хубаво. Запита: “Мога ли да запаля една клечка кибрит и да видя отчето”? “Драгин” й разреши, тя бръкна под престилката си, извади кибрита, драсна една клечка и вдигна над очите си срещу нас, погледна ме и рече:”Брее, та ти си бил младо попче бе, отче, ами попадията, децата ти къде са? Ами ти “команис” ли си, та си станал партизанин”? Отговорих й, че попадията с децата е отишла при майка си в Северна България, че аз не съм комунист, но съм патриот като повечето българи и станах партизанин, за да се боря против германските и български фашисти, които поробиха народа ни и т.н. Бабичката току повтаряше: “Тъй, тъй, чедо, така, синко, така”, наведе се и ми целуна ръката, след това си отиде.

Идеше ми да потъна в земята от срам, че излъгах тази добра бабичка, та тя дори ми целуна ръка, когато аз трябваше хиляди пъти да целувам нейните ръце. Просто се разстроих. Но “Драгин” погледна на това от друга страна, засмя се и рече: “Слушай, Сотире, не зная днес двамата каква работа свършихме, но твоята брада свърши голяма работа. Тази бабичка ще разкаже и на други, че не само комунистите и земеделците стават партизани, но дори и служителите на бога”.

След като се обръснах, зачаках настъпването на нощта, за да се прехвърля на друго място.

Преместен бях първоначално в къщата на Петър Тенев, където изкарах около  седмица, а след това в къщата на баба Атанасица, майка на жената на Демир Янев -”Стойко”, където имаше скривалище, направено между стените на две стаи и се влизаше от тавана.

За баба Атанасица съм запазил най-добри спомени, защото тя се грижеше еднакво и за своя зет и за мен, а шурея на “Стойко” - Вантата, беше човека, който ни свързваше с външния свят, а също така той довеждаше наши хора от селото, за да чуят словото на “техният даскал”, както те наричаха “Стойко”.

Понеже не бях женен, нямах още никаква представа за силата на бащиното чувство. Но тук, в къщата на баба Атанасица, като гледах как с нетърпение “Стойко” очакваше другарката му да доведе синчето му и да го гледа през дупката от един чеп на вратата, разбрах величието на това чувство. “Стойко” гледа, гледа, па току се обърне към мен -”Соте, ела бе, да видиш какво сладурче имам”. А то действително беше “сладурче”.

Научило наизуст сигнала на “Радио Лондон”, то отиваше до табленото легло на баба си, удряше с юмручетата си по ламарината на кревата и  чуруликаше: „Тук ладио Лондон, тук ладио Лондон”. “Стойко беше на “седмото небе”. Сега това “сладурче е вече дипломат.

Във войната на Източния Фронт беше настъпил коренен поврат. Хитлеристките пълчища не само бяха спрени, но на много места отстъпваха. Героичната Червена Армия не само осуети превземането на обсадения Сталинград, но стегна обръча около войската на Паулос и я подложи на унищожение.

През това време взеха ужасно да ме болят ставите около бедрената част, може би от лежането по скривалищата. Moжe би от изтощение преди това. Но реших да се придвижа към Асеновград, където имах познати лекари, с които при нужда бих могъл да се посъветвам как да лекувам болките си.

Разбрахме се с “Стойко” и към 15-16 януари 44-та година, поех отново към с. Леново, откъдето за една нощ бих могъл да стигна до Асеновград. Но това се оказа не толкова лесно, защото разстоянието Дебър - Леново друг път съм го взимал за 4-5 часа, а сега пътувах почти цяла нощ. Крайно изтощен на разсъмване пристигнах при нашия ангел-хранител бай Петко. След като си починах почти цяло денонощие, решихме “Любен” да поеме за Патриарх-Евтимово, а аз за Асеновград /”Любен” сварих у бай Петко/. Към полунощ той тръгна за селото си, а аз останах и рано сутринта тръгнах, като взех една вършина да влача след себе си, за да залича следите по снега. На четири-петстотин метра от Леново се отбих от шосето за Леново и поех през тютюневите ниви. По тях имаше към 20-30 см. сняг, което правеше и без това трудното ми ходене още по-тежко.

Извърших две нарушения на партизанските правила - първо, тръгнах на път сам и второ, пътувах през деня! Но нямах друг изход - трябваше надвечер да стигна Асеновград и да вляза в него, преди да са поставили секретните постове по входните артерии на града, защото тогава беше най-безопасно и врагът не допускаше, че  партизани ще влизат в града толкова рано. А и болките също така се увеличаваха.

По горички и деренца, към обяд наближих селата Червен и Мулдава, промуших се между  тях и се отправих към тополовското шосе, от другата страна на което имаше стара каменна кариера, където смятах да си почина. Но като наближих шосето, забелязах голямо движение по него на превозни средства - каруци и камиони. По една малка падинка, обрасла с къпини и тръни, се доближих още по-близо до шосето и разбрах,  че това движение е предизвикано от евакуацията на софиянци или пловдивчани, бягащи след бомбардировката, извършена преди седмица. По едно време чух караница откъм моста, на около стотина метра ниско в завоя, където имаше мост над дерето. Дочух глас, който надвика караницата и каза: „Ще я оправя бе, не се бойте, най-много за десет-петнайсет минути ще бъде готова и ще ви освободя моста.” Рекох си - сега или никога, огледах шосето - нямаше никой, пропълзях до самото шосе и с няколко скока, въпреки невероятните болки, се намерих от другия край. Погледнах към моста в ниското и видях, че един камион е спрял точно по средата на моста, а зад него спрени цяла колона от камиони и каруци.

Спрях, хем да си почина, хем да се изниже колоната към Тополово и да поема след това отново. Почаках, докато колите тръгнаха и се отдалечиха, огледах се в двете посоки за други превозни средства и хора, не забелязах такива и по един дълбок коларски път тръгнах към кариерата. Тъкмо се оглеждах за по-сухичко място, където да се приютя до смрачаване, се чу лай на ловно куче. Реших да продължа, защото можеше да попадна на някои ловци, а тогава разрешаваха да ловуват само на не наши хора.

Само през оврази и трънаци между манастира “Св. Петка” и тополовското шосе, излязох на черния път за “Св. Тодор”. Повървях по него малко, но скоро чух женски гласове. Оказа се, че това са циганки, които са брали дърва и съчки и натоварени, се връщаха в града.

За да избягна среща с други хора, или пък циганките да не ме забележат, аз свърнах встрани от пътя и по една пътечка са насочих към едно лозе, в което имаше една грамада камъни, по които снегът се бе стопил. Но не бях направил и стотина крачки, когато някой извика зад мен: “Е-ей, запри се, бе”. Върху раницата си бях наметнал един стар шинел - да закрия  карабината си, а на главата си бях сложил един каскет, половината козирка на който висеше и имах вид на някой сиромах помак, който е слязъл в полето да търси брашно за качамак, но не спрях. Отново, сега вече по-близо чух: “Ей, запри се - ще стрелям!” и по стъпките разбрах, че човекът, който ми викаше, тича. Заредих пистолета си и без да спирам - гледах да се отдалечим повече от пътя - и след като по стъпките прецених, че човекът е на не повече от десетина крачки, изведнъж се обърнах с насочен пистолет към него и го запитах какво иска. Като видя насоченото към него оръжие, онзи вдигна ръцете си, но аз веднага му изкомандвах да не вдига ръцете си и да се доближи до мен. Не му дадох да вдигне ръцете си, защото ако циганките или пък някой от пътя видеше човек с вдигнати ръце, веднага щеше да се усъмни, че тук става нещо,

След като се доближи до мен, запитах го има ли оръжие. Той отговори, че няма, но за всеки случай го претърсих и във вътрешния джоб намерих едно малко “лебелче” с два патрона. Той пребледня и започна да се моли: “Аман, братче, немой ма убивай, сега разбрах какъв човек си, а за пистолетчето излъгах, защото то не стреля, опитай го и ще видиш, да знаеш откога искам да срещна партизани, даже съм носил по десетина кутии цигари, ама не срещнах такива. Аз не съм лош човек, запитай бай Ристо Полимера, комшии сме, той ще ти каже какъв човек съм.”

Не го оставих да продължи, защото някой можеше да ни забележи, че стърчим и двамата прави и ще се усъмни. Заведох го при грамадата, седнахме и му казах да потърси някои сухи кютючета и съчки и да запали огън, за да си изсуша цървулите и навущата, като го предупредих, че и при най-малкия опит да бяга - ще го застрелям. Разбрах, че е пъдарин /пазач/ на тази местност и го попитах къде полицията слага секретни постове и кога. Каза ми, че секретни постове има почти на всички пътища и пътечки и че ги поставят към 6-7 часа.

Запали той огъня, изсуших си навущата и цървулите, обух си сухи чорапи и обувки и го попитах: „Ами сега какво да те правя тебе?” Той отново взе да се моли да не го убивам. Разбира се, нямах никакво намерение да го убивам, но го държах в напрегнато състояние и го разпитах за семейството му, откога е пъдарин и др., че брат му бил тютюноработник, казвал се Кръстю /презимето му съм забравил/, че самият той се казва Христо, били съседи с Христо Полимеров - известен наш другар, човекът, който беше ял най-много бой в полицията и не преклони глава, че е готов да ни помага, стига да му поставят задачи и пр. За да го заблудя, все пак не можех отведнъж да му повярвам, аз го запитах познава ли добре града. Отговори, че той е кореняк станимаклия /асеновградчанин/ и познава града на пръсти. Как мога да се добера до “Кюмюрджи махала”, без да влизам в града. Той отговори - „Ще минем покрай “Бадалема”, от там към “Конските гробища и през “Капсидата” ще влезем в “Кюмюрджи махала”.

Нарочно го запитах за противоположна на моето намерение  посока, за да видя ще ме излъже ли. Той каза истината. Тогава му казах: “Слушай, Христо, двамата не бива да вървим заедно, ти нямаш и оръжие, но ще ми помогнеш по следния начин - ти ще вървиш напред и като стигнеш “Бадалема”, ще провериш дали няма постове и ако е чисто”, ще запалиш парче вестник за да тръгна и аз. Като дойда при тебе, ти отново ще отидеш до “Конските гробища” и отново ще запалиш вестник и т. н. “

Щом се мръкна, аз се стегнах и залегнах до един трап, където уж щях да чакам сигнала му от “Бадалема”, а него изпратих напред. Още щом се отдалечи на стотина крачки и силуетът му се изгуби в тъмното от погледа ми, станах и поех в обратна посока, към “Нохтомахале”, минах покрай църквата „Св. Димитър” и се вмъкнах в двора на приятеля ми Иван Майов. Но отвътре се чуваха песни и китара. Чак сега разбрах, че днес е Ивановден, а в Асеновград именните дни се празнуваха с ядене и пиене.

Вмъкнах се в мазето им, с надеждата, че той може да дойде да точи вино и зачаках. Закрих се зад едни бали багаж и понеже бях много уморен, почти заспивах, когато вратата на мазето се отвори и влезе жена му Златка с кана в ръка да точи вина. Тихо й извиках, в началото тя се уплаши, но ме позна и се успокои, казах й да намери начин и тайно да каже на Иван да слезе в мазето. След малко Ваньо дойде и аз го запитах дали ще може да ме приюти за няколко дни в мазето си. Той се съгласи, но изрази страх, че може да стане причина да ме провали, защото багажът, зад който седяхме, беше на евакуираната му сестра от Пловдив, която ще влиза в мазето при багажа си, заедно с най-голямата му сестра, която беше психически недобре и можеше да направи провал.

Опасенията му бяха правилни и го помолих да намери начин за десетина-петнадесет минути да отскочи до нас и да предупреди майка ми да не заключва портата и да й каже, че ще отида аз.

Така и направихме, след десетина минути Ваньо се върна и каза, че е предупредил майка ми. Той се качи горе, за да гледа да не би някой от гостите му да излезе на двора точно когато щях да изляза аз. След десетина минути си бях у дома…

Дали от многото ходене, или от различните билки, които майка ми ми даваше да пия, но след около седмица болките в ставите ми минаха. Свързах се с командира “Демостен” и разбрах, че и другите партизани са разквартирувани за зимуване из селата и града.

Новините от Източния фронт ставаха все по-добри и радостни. Понякога даже и правителствените вестници не можеха да скрият, че германските пълчища отстъпват с големи загуби, макар това отстъпление те да наричаха ”стратегическо”. Обкръжените при Сталинград германски войски бяха напълно обкръжени и се очакваше тяхното пълно унищожение. Това неимоверно много повдигаше нашия дух и с нетърпение очаквахме нареждане от щаба да излезем в балкана и като част от Червената Армия да дадем своя принос в разгромяването на фашисткия звяр. Но времето не се оправяше, снегът в балкана беше още доста дебел и ние чакахме.

Макар партизанския живот да е доста суров, да е свързан с доста лишения и несгоди, сравнен със заседналия живот по квартирите беше по за предпочитане. Дните минаваха мъчително бавно до такава степен, че се радвахме, когато даваха “въздушна тревога”, защото всички бягаха към скривалищата или към близките околности на града, та ние можехме да излезем по тъмното из дворовете и да се разтъпчем, или пък да дойде някой съсед - наш човек, с когото да се разговорим. Такъв беше за мен чичото на другарката ми Недялка, Руско Янаджиев, който почти при всички “тревоги” идваше на разговор…

Към 20 февруари у нас дойдоха по-младият ми брат Димитър Йорданов - “Бранко” и Илия Михайлов - “Йосиф” - и двамата също стари партизани. Но къщата ни е малка и не може да побере толкова хора, затова те поседяха ден-два и отидоха у бабата на “Йосиф”, където под яслата на магарето им имало направено скривалище.

Останах пак сам с другите ми братя Иван и Костадин и майка ми, но от вътре все нещо ме човъркаше - защо не си направя, макар и примитивно, някое скривалище. На другия ден казах на майка да отиде при баба Ружа /майка на командира ни “Демостен”/ и като се стъмни да донесе тяхната стара врата, която от дълго време стоеше в мазето им. Донесе майка вратата и набързо я заковах под стълбището ни, разрязах един квадрат на дюшемето на коридора, поставих вътре една стара черга и захлупих капака; като отгоре постлахме парцалени черги, които изглеждаха като пътеки на стълбището и коридора.

Това, разбира се, беше много рисковано, но друга възможност нямаше. Ако сега ми се наложи да спасявам живота си в скривалище, в това никога не бих се скрил, но тогава то ми спаси живота.

Само няколко дни след като го направих, една вечер към полунощ дойде в кухнята (където аз спях върху столове, облечен в целия си партизански “каяфет”- с оръжие, облечен и с обуща) брат ми Иван и тихо ме събуди. Запитах го какво има, той ми отговори, че вън има войска и полиция и блокират къщата ни. Погледнах внимателно от края на прозорчето и действително видях, че един подофицер разполага постове както около нашата къща, така и около къщите на “Демостен” и “Богдан”, които са наблизо.

Знаех, че полицията и войската няма да влязат да претърсват, преди да се поразсъмне, затова казах на брат си да си легне и да не буди другите. Внимателно и тихо открих капака на скривалището и пуснах една черга /защото беше ужасно студено - беше 27 февруари 44 г./, закачих на пирона в скривалището торбата с двете бомби, пуснах и карабината си и зачаках. Майка и малкият ми брат Костадин не бяха се събудили, затова казах на Иван внимателно и тихо да събуди майка и да й каже да дойде в коридора. Щом дойде майка, аз й казах каква е работата, но да не се плаши - нищо няма. Само - казах й - „Ти, мале, ще трябва да отидеш тази сутрин по-рано на работа /тя работеше като чистачка в градските хали/, за да ги предизвикаме да влязат още по тъмно и да не забележат паянтовото ми скривалище”, още повече тогава си светехме с газови лампи, а това беше в случая един плюс за мене.

Към 3.30-4 часа, майка се облече, обу подкованите си обуща и след като влязох в скривалището, покри го отгоре с парцалената черга, слезе на двора, заключи вратата на стълбището и обущата й затропаха по калдъръма. Като чули, че се тропа, полицаите помислили, че излизам аз, заредили автоматите и застанали от двете страни на портата. Когато майка отвори желязното мандало на портата и се показала навън, изведнъж чух вик: “Стой, горе ръцете!”. Най-много ме беше страх, да не би майка, като всяка майка загрижена за съдбата на чедото си, с плахото си поведение да се издаде, че съм вкъщи. Но щом чух отговора на тяхното “Горе ръцете!”, който майка им даде, се поуспокоих. Майка беше твърда македонка и чух: „А бре, момчета, акъла ми изкарахте с тия ваши пушки, какво толкова рано сте се запътили към нас?”. „Дойдохме да се видим с Тушо, бабо Марийо, научихме че си е дошъл у вас” - отговори старшият Георги Блажев, когото по гласа познах. “А бре, Георги, нямате ли срам, бре, кой знае къде гаргите изкълваха Тушо, а вие сте тръгнали още да ме тревожите” и после по-весело -”Е, щом сте дошли, заповядайте, ще пиете кафе с Тушо”.

Полицаите и няколко войника влязоха в двора, но изглежда ги беше страх, особено полицаите, да не ги избия, та подкараха майка пред тях. Когато дойдоха пред стълбището /под него беше скривалището ми/, майка пак ги покани да влязат, но те пак подкараха нея пред тях. Тези приказки и поведението на майка ми, ми вдъхнаха увереност, че майка ми ще издържи и не ще се издаде…

След като претърсиха двете стаички, качиха се на тавана, a оттам слязоха в мазето, мушкаха с железни шишове, чукаха по стените и след като не откриха нищо, започнаха един по един да излизат на двора, точно пред стълбището, където беше скривалището ми. Тогава старшият се обърна към майка ми и без капка срам и съвест й каза:

- Слушай, бабо Марийо, ние знаем, че Тушо си идва, но като дойде пак, кажи му да дойде в участъка, или пък ти ела да ни кажеш - това е в негов и твой интерес!

Ни повече, ни по малко! Искаше от майка да ме предаде.

Слушайки тези мерзости, идваше ми да изляза и да изпразня в гърдите на този гад пистолета си, но благоразумието надделя.

Успехите, които бележеше съпротивителното движение у нас, успешните партизански акции - нападения над различни военни обекти, блокирана на населени места и др., внесе известно стъписване на отделни монархо-фашистки управници. Разгромът на легендарния партизански отряд “Антон Иванов”, който стана със хвърлянето срещу сто и петдесетте партизани на хиляди жандармеристи, полицаи и войска с най-модерно оръжие, включително и самолети, също увеличи стъписването на монархо-фашистката власт наравно с успешните акции на другите партизански части.

Но най-голямо объркване и стъписване за тях беше разгромът на “непобедимата” хитлеристка войска при Сталинград. Но от друга страна това ги и озвери, защото достатъчно се бяха окървавили с народна кръв, за да разчитат на известно снизхождение от страна народа.

За празника на нашето освобождение от османско иго - 3 март, партийното ръководство възложило на младежката организация да разлепи из града позиви по този повод. При изпълнението на тази задача, един от младежите бил проследен от легионери, които веднага съобщават в полицията и той бива заловен тъкмо когато лепи позива. При разпита не издържал на инквизициите и издал още няколко младежи участващи в акцията. И така започна най-големият до тогава младежки провал в Асеновград, който може би щеше да се разшири и в околията, ако не бе героичното държание на комсомолския деец Кочо Ковачев, който с цената на живота си не издаде нито една своя връзка със селата…

Само за няколко дни в Асеновград бяха задържани няколко десетки младежи, а измъкналите се от арест преминаха в нелегалност и голяма част от тях след това дойдоха в балкана.

На 5 март у дома дойде Васил Балевски - “Здравко” за да се укрие при мен, защото се опасяваше, че при родителите на жена му Ангелина могат да го заловят. Но като видя моето паянтово скривалище се отказа, още повече то не можеше да побере двама души. Време за търсене на друга квартира нямаше и “Здравко”- който беше в ръководството на Партията, предложи и двамата да излезем в балкана, близо до града, докато мине опасността от арести.

Вечерта “Здравко”, аз и младежът Христо Георгиев, наш съсед, поехме в посока „Св. Кирик”, а зад параклиса „Св. Илия” свихме на юг към боровата горичка до „Св. Димитър” /може би ще ви направи впечатление, че за едно кратко време споменах трима светии - такива в Асеновград и около него има над 40/. Бяхме решили в горичката да се установим на временен бивак, за това разчистихме снега и настлахме борови клончета, върху които легнахме, а отгоре се покрихме с единственото одеяло,  което носехме. Двамата легнаха да спят, а аз останах да бодърствам на пост. Към полунощ снегът, който валеше, се превърна в лапавица - лепкава и мокра, което налагаше през час да се изстисква от водата одеялото.

На разсъмване стъпалата на Христо взеха да го болят и отекоха. Той поиска разрешение от “Здравко”да слезе в града и да се укрие в някоя квартира. И “Здравко”, и аз му казахме, че това, което иска е безумие, че го търсят и ще го хванат, а там болките ще бъдат много по-големи от тези.

На другия ден, съгласно уговорката с майка и най-малкият ми брат Костадин, последният трябваше да ни донесе нещо за ядене и най-важното, да ни информира за положението в града.

Надвечер, в една гъста мъгла зачухме парола - свиркане с уста на песента “Елено, моме, алено не гази.” Аз му отговорих с “Жив той, жив е… ” и след малко той се довлече във временния ни бивак заедно с кученцето ни Гуджо. Донесе ни по едно варено яйце, по две-три бучки захар и по една филийка хляб, само толкова е могъл да сложи в крачолите на голфа си. Разказа ни, че обиските продължават, че са търсили и Христо у тях, че положението е по-спокойно, но все пак опасно - изобщо всичко, което по-възрастните му бяха поръчали да ни каже. На другия ден щеше да дойде пак, а сега си отиде, защото наближаваше времето, когато слагаха секретните постове.

През цялата нощ и следващият ден Христо продължаваше да се превива от болки. Стъпалата му се бяха подули и посиняли и той само стискаше зъби. Надвечер братчето ми пак дойде и каза, че положението е същото. Христо отново постави въпроса за слизането си в града. Действително болките му бяха непоносими. “Здравко”се обърна за съвет и към мен - какво да правим. Казах му, че при това положение друг изход нямаме.

Христо слезе, но го заловиха и го осъдиха, ако не се лъжа, на 15 години, а колко бой е изял в полицията не зная.

Като слязоха брат ми и Христо, след час и ние със “Здравко” решихме или да сменяме “временния бивак”, или и ние да търсим квартира в града. Защото не се знаеше, ако Христо бъде заловен дали ще издържи на инквизициите.

Слязохме в града в къщата на един мой роднина, който минаваше за цанковист и къщата му не се наблюдаваше. Понеже той доста си попийваше, предупредих го, че ако направи някоя беля, ще го застрелям - “Няма да пиеш няколко дни” - му казах! Той удържа на думата си. След няколко дни, като се поуспокои обстановката, “Здравко” си намери квартира, а аз се прибрах у нас.

Поради това, че много младежи се отскубнаха от арест и преминаха в нелегалност, за да не ги излови полицията, ръководството на отряда реши - всички партизани, които зимуваха в града и селата, да излязат в балкана. Новият ни бивак беше в една пещера в “Кору-дере” - точно срещу концлагера “Гонда-вода”.

За охрана по постовете се слагаха само стари партизани. Отрядът, който носеше името на “Георги Бенковски” нарасна на около 70-80 души. Към края на м. март, една нощ на пост застъпва партизанина “Стойчо”, стар изпитан другар, ако не се лъжа - от Пловдив. Трябваше към полунощ да го смени „Йосиф”, но след като почакал да се върне, “Стойчо” помислил, че му е станало нещо лошо и отива до поста, огледал се насам-натам, но от “Стойчо” нито следа. Подал му парола, но отговор не получил. Забелязал следи по снега и тръгнал по тях, но след като повървял 50-60 метра видял, че следите водят направо към града. Върна се и докладва на командира. Веднага по тревога бяха вдигнати всички и след като замаскирахме всичко около лагера, напуснахме го. Установихме се на около 2-3 км, по-навътре в балкана на временен бивак. Студеното време и липсата на каквото и да е продоволствие, до установяването на връзка с нашите ятаци и помагачи, направиха живота ни непоносим, да не говорим пък за новите и млади партизани.

Щабът на отряда разгледа случая със “Стойчо” и като предател го осъди на смърт. За изпълнението на присъдата бяхме определени “Богдан”, “Гроздан” и аз.

В началото на април, преоблечени като войници и тримата, въоръжени само с късо оръжие и бомби тръгнахме да изпълним крайно неприятната възложена ни задача.

Щабът беше получил сведения, че „Стойчо” се укрива в с. Ягодово, Асеновградско.  Заобиколихме града от югозапад и покрай село Долно Воден, поехме по пътя за с. Куклен. Когато стигнахме “Чорбаджаковите лозя” /точно където сега е ОЦЗ “Д. Ганев”, свихме вдясно и се отправихме от северната страна на с. Крумово към село Ягодово.

Но тъкмо наближихме ж. п. линия Истанбул-София, чухме бучене на самолети и след малко над Пловдив бяха пуснати снопове ракети, които осветиха не само Пловдив, но и на 15-20 км. наоколо. Същевременно откъм с. Катуница се зададе влак, който на стотина метра от нас спря. Ние залегнахме зад купчините тор, стоварени в нивите, за да не ни забележат пътниците. Но пътниците взеха панически да слизат и да бягат по-далеч от влака и се приближаваха до нас. Казах на другарите си, че трябва да се престорим на войници, които се грижат за охраната на ж. п. линия и по този начин да преминем от другата страна линията и да продължим към с. Ягодово.

Понеже машинистът беше забравил да изгаси осветлението на локомотива, тръгнахме направо към него и аз извиках: “Слушай бе, ти защо не изгасиш осветлението на локомотива”?! Машинистът веднага изгаси осветлението, а ние тримата, уж че ще проверим целия влак, тръгнахме към опашката на влака, но към средата използвахме един напоителен канал и се шмугнахме по него. Почакахме да премине тревогата и да се изтеглят както хората от влака, които се бяха пръснали и от двете страни на същия, така и излезлите ягодовци, които бяха излезнали да наблюдават произшествието.

След като се изтеглиха всички, продължихме за Ягодово, което стана много лесно, понеже  при влизането ни не ни залая нито едно куче.

Но когато отидохме в къщата, в която “Стойчо” се бе укрил, стопанката ни каза, че “Стойчо” миналата вечер заминал за Пловдив. Оплака ни се от него, че бил много нервен, че сядал на софрата да се храни с бомбите на нея, че постоянно се оглеждал и питал дали някой не го е търсил и пр. Явно беше, че той се е страхувал от нашето възмездие.

Наближаваше разсъмване и решихме да денуваме в едни изоставени германски бараки, където нощен пазач беше бащата на “Гроздан” - точно до моста “Кимера”.

Завърнахме се в отряда и докладвахме защо не сме изпълнили задачата. Присъдата му беше изпълнена след 9. IХ. 44 г. в Пловдив.

Отрядът непрекъснато се увеличаваше. Една част, няколко партизани, които бяха от Смолянско, заминаха към Смолян и поставиха основите на дружина „Н. Шишманов” с командир Братан Шукеров, а останалите с командир “Демостен” се преместихме в Тополовския балкан, над с. Тополово. Но докато са свържем с нашите ятаци и помагачи, въпросът с продоволствието пак излезе на дневен ред. Останали ни бяха четири-пет килограма брашно на 60-70 души. Факир да беше готвачът ни “Кирчо”, пак не можеше да ни нахрани, даже малко да поутоли глада ни, но наскоро дошлата в отряда З. Арабаджиева - “Надя”, другарка на командира, която много обичаше да се хвали на всеослушание заяви: “Такава каша ще ви сваря от това брашно, че пръстите си що изгризете”.

Аз, със група младежи, се бях заврял под едни млади липички,  за да се предпазим горе-долу от ситният дъжд, който валеше. Разказвах им разни масали и шеги с оглед да се повдигне духът им. Поради това, те - младежите, много ме търсеха. По едно време „Надя” се обади, че кашата е готова и да отиваме да си вземем дажбата. Дадох войнишкото си канче на “Жеко”, млад и с чувство за хумор момък, който още щом му сипали в канчето дажбата, дойде при групата, даде ми моето канче, извади лъжицата си и започна да сърба. Още след първите една-две лъжици, понамръщи се и рече: “Надя, Надя, запази пръстите ни от изгризване” - а след това на чист тракийски диалект изтърси: “Сва каша ли е мари, Надо, с него не можеш даже и некролог да залепиш”…

След някой ден, в отряда пристигна пратеникът на зоната Петър Загорлиев и съобщи на ръководството, че трябва да се придвижим бързо към поляната над манастира „Св. Петка”, където вечерта английски самолети ще ни спуснат оръжие. Макар че разстоянието беше доста голямо и при нормални условия не можехме да го вземем за по-малко от цяла една вечер, но липсата на оръжие принуди ръководството на отряда да реши да се опитаме да пристигнем навреме. Подбра половината от отряда, най- здравите и потеглихме още след обед. За да избегнем срещи със случайни хора по пътищата, тръгнахме направо - по долове и баири, както се казва “кестерме”. Но въпреки това, понякога - се налагаше да излезем и на по-открито, да вървим и по не толкова използвани пътища, където все пак срещнахме на няколко места хора от околните села. В такива случай основното ядро продължаваше пътя си, а при селяните оставаха по-изморените партизани, които хем да си починат, хем да поприказват с хората, да ги “пообработят”, да ги закълнат, че няма да ни издадат, в противен случай както тях самите, така и семействата им ги очакваше нашето отмъщение… За чест на нашия народ, трябва да се каже, че много малко бяха тези, които се полакомяваха за определените за нашите глави награди.

Към полунощ, капнали от умора, останалите 20-25 души пристигнахме на определеното место и зачакахме. След около час чухме бръмчене на самолети от към север. Когато бръмченето наближи до нас, запалихме определените знаци и зачакахме падането на парашутите с оръжие. Но самолетите се отдалечиха, а никакъв парашут не падна на земята. Повече да чакаме тук, след като запалихме доста огньове за сигнали, не биваше. Ръководството ми нареди с една група от десетина човека да останем наблизо, под манастира “Св. Петка”, над “40-те извора” и щом през нощта чуем да минават самолети насам, да отидем до поляната и да дадем сигнала. Останалите тръгнаха обратно към лагера над с. Тополово, като приберат останалите по пътя от умора другари.

Нашата група се установи на временен бивак в едно младо сечище, на около километър от манастира и на толкова от “40-те извора”, под които в местността “Ганьовската кория” имаше две дружини войници - запасняци. Това беше доста опасно, но друг изход да бъдем близко до оръжието, което чакахме, нямаше. Обаче опасността дойде от там, където най-малко я очаквахме.

В манастира бяха се настанили доста семейства на военни, при които събота след обяд и неделя идваха техните глави.

Една събота надвечер, когато всичко беше затихнало, се чу голяма глъч от мъже и жени, викове и песни, акомпанирани от акордеон. По всичко личеше, че това е пийнала компания от офицерски жени. До тук нищо лошо, но лошото почна, когато женски глас извика с малко пиянски глас: “Дай ми пистолета и ще видиш, че мога да стрелям и да се меря”. След малко се чуха няколко изстрела и простреляни листа от сечището се посипаха по главите ни. Разбрах - мишените, по които стрелят, са насочени към нас, затова казах на другарите си да залегнем, за да не станем жертви на случайни куршуми и то изстреляни от жени. След като се “набесня”, веселата компания се прибра в манастира, а ние се заловихме от малкото брашно, което ни бе останало да приготвим нещо за ядене. “Спартак” се залови от това брашно да направи “руло”, което печено- недопечено изядохме и ни се видя най-сладкото неща на света…

Следващата вечер дойде при нас “бай Михал”, началник-щаб на отряда, взе ме със себе си и отидохме на среща с един от най-преданите ни помагачи - “бай Грижа”, който наблизо имаше нива и къщичка, в която старият добростанец ни беше приемал неведнъж. Но този път “бай Грижа” не ни покани в къщичката си, а ни донесе хляб и козе мляко в деренцето, където бяхме. Със доста разтревожен глас ни разказа, че от няколко дни около къщичката се въртял някой, който искал връзка с партизаните.

„Бай Грижа” не се издал, че има такава връзка, но онзи упорито настоявал, та „бай Грижа” попита какво да прави с този човек.

Казахме му да го доведе, ако е наблизо, на което той отговори, че е в къщичката му. След малко го доведе при нас в деренцето. В тъмнината не можехме да видим лицето му, но по гласа ми се стори над четиридесетте. “Бай Михал” го запита как се казва, от къде е, какво работи и пр.

Той отговори, че е от Неврокопско /Гоце Делчевско/, че бил политзатворник в Софийския затвор, но когато след бомбардировките над София преместили затворниците от София в Перник, на гарата той успял да избяга и пр.

Направи ми впечатление, че говори малко на криминален жаргон, а каза, че е политически затворник. Попитах го: “Я ми кажи ти защо са те осъдили, колко време си лежал в затвора и с кои затворници - кажи ни имената им”! Той помълча малко и каза: “Другари, ще ви кажа истината. Вярно е, че не съм политзатворник, но убийството, което извърших беше политическо - аз убих един тютюнотърговец, който грабеше тютюнопроизводителите в Неврокопско, фамилното ми име е Германов, моят племенник е секретар на комсомола в Пловдив, сега е партизанин, След като избягах от затвора, реших да стана партизанин и за това реших да се прехвърля към Асеновград.”

Аз го прекъснах и го попитах кои наши хора от Асеновград познава. Той отговори, че познава  Кольо Самсаров. Самсаров беше наш съсед и ляв земеделец, но друг той не посочи. Запитахме го защо е избрал именно Асеновград, а не е отишъл при партизаните от неговия, Пиринския край, където имаше не по-малко партизани. На този въпрос той не ни отговори. Попитах го защо не се е свързал с племенника си и да отиде партизанин при него, той отговори, че не е могъл да влезе във връзка с него и пр. Изобщо личеше си, че работата около него не е чиста. Неопределен отговор даде и на въпроса кой го е ориентирал към къщичката на “бай Грижа”.

Оставихме го при “бай Грижа”, а ние с “бай Михал” се отдалечихме малко и почнахме да се питаме какво да го правим, тъй като за нас вече нямаше съмнение, че това не е наш човек. Но все пак е човек и току-така не можеш, без особени доказателства, да го ликвидираш. Затова казахме на “Бай Грижа” да се върнат двамата в къщичката, а ние след някой ден ще минем от тук и ще го вземем в четата,

Това съвпадна с промените в ръководството на отряда. Съединиха се Асеновградската, Първомайската и Смолянската дружини и образуваха бригада “Васил Коларов” /Втора родопска бригада/.

За командир бил избран запасният офицер Благой Пенев -”Васил”, за комисар Генко Гюлев - „Драгин”, за помощник-командир Васил Балевски - “Здравко”, за помощник- комисар Демир Янев - “Стойко”. Досегашният командир “Демостен” слизаше на нелегална работа във града, като районен секретар на Партията в Асеновград.

Когато той и пълномощникът на зоната Георги Кирков - „Людмил” слизаха към града, отбиха се при нашата група и ни казаха за промените, които са станали.

Казаха ми също, че аз съм определен за командир на II-ра чета от Асеновградската дружина и че веднага трябва да си поема четата. Те си заминаха към града, а ние /групата, която чакаше оръжие/ тръгнахме за четата, която беше недалеч от тук.

Минавайки покрай къщичката на “Бай Грижа”, си спомних за “избягалия” затворник, дадох парола, дойде “Бай  Грижа” и го запитах какво прави човека при него. Той ми отговори, че се държи много подозрително, че бил недоволен от “разговора”, който проведохме преди няколко дни, че не сме му вярвали и пр. Моите съмнения също се усилиха, но без сериозни доказателства не можех да взема решение - все пак човек е!

При втората си среща пак го попитах - има ли близки познати в Асеновград, при които при нужда може да отиде и да свърши някоя paбoта. Отговори ми, че познава само Кольо Самсаров, но ако е въпроса за работа в града - само да му кажем кой полицай искаме “да очисти”, „веднага ще  го пречукам и след това с черна лента на ръкава, ще идем да изкажем съболезнованията си на близките му” и други такива приказки, неподхождащи за човек на неговата възраст.

Казах му да си вземе багажа и да тръгва с нас. „Отсега нататък ти си партизанин и трябва да си избереш псевдоним”. Той веднага ми каза, че си избира името “Криленко”. Отидохме при групата и заедно с “Криленко”, както го представих на другарите си, поехме към четата.

Сутринта на другия ден представих “Криленко” на цялата чета, а след това се оттеглихме двамата настрана от другите и отново продължихме разговора си с него.

Оказа се, че той е на 55 години, че е от Неврокоп и пр. На въпроса ми - ще издържи ли на суровия партизански живот, веднага без да се замисля отговори с „да”.

Положението ми на командир се оказа много по-сложно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. По-рано отговарях само за себе си и се справях не лошо. Но сега, когато отговарях за 26-28 души и то повечето млади хора между 18 и 22-23 години, тежко бреме легна на плещите ми, а като допълнение дойде и “Криленко”…

Аз не го изпущах от очи, а бях казал и на по-възрастните партизани да го наблюдават. Една нощ легнахме с “Криленко” в един къпинак и се завихме с половината одеяло, което имах. Той беше “гол като пушка”, както се казва, освен един пооръфан костюм и обуща с дървени ходила нямаше нищо друго. На поста, близо до който легнахме, казах да не ни изпуска от очи. След като сме заспали с “Криленко”, завалял доста силен дъжд и аз се събудих, чак след като почна да гърми и трещи. Огледах се наоколо мен, но от “Криленко” нито следа. Часовият, забелязал  моето тревожно суетене около мястото, където бяхме легнали с “Криленко”, дойде и ми каза, че когато заваляло силно, той се шмугнал в един къпинак близо до поста, но той го върнал и му посочил друг къпинак. Светнах с джобното си фенерче и забелязах “Криленко”, свил се на кълбо да спи. Легнах до него, но до сутринта не можах да мигна. Като на филмова лента минаваха пред мен всичките му прояви, които бяха насочени като че ли само към това - как да се измъкне от лагера. Тръпки ме побиваха, като си представях, ако той успее да се измъкне, какво можеше да стане с четата.

На другия ден пращаме една група младежи да налеят вода от близкото поточе за пиене. Той дойде при мен и ме пита - защо него не го пращаме за вода. Отговорих му, че - първо, той няма още никакво оръжие, второ, че е с дървени обувки, които ще тропат по камънаците и трето, че той е възрастен човек и няма смисъл да пращаме него, когато има толкова много млади хора,

След някой ден на закуска “Кирчо” раздаваше по едно парче хляб, малко сирене и по един домат. “Криленко” си взе дажбата и се отдалечи настрана от “кухнята”. Аз не го изпущах от погледа си. Той почна да яде, но след като изяде сиренето и домата, огледа се дали някой не го наблюдава, разрови шумата под един дънер и зари хляба си. Това много ме озадачи, тъй като храната беше крайно недостатъчна, особено по-младите с нетърпение очакваха “Кирчо” да извика: „Кой иска допълнително?”, а този тип заравя хляба в земята. Това ме вбеси, но пак премълчах.

На другия ден “Криленко” идва при мен, седна и започна отдалече, отдалече: “Аз, другарю командир, имам стара язва, поради което нищо друго не мога да ям, освен мляко”. Ха сега де! Казах му: „Слушай, “Криленко”, при нас не всякога имаме достатъчно вода за пиене, а ти искаш мляко, откъде да ти го намеря? После ти помниш, какво ти казах още в началото - при нас несгодите са големи и се иска силна воля и готовност за жертви, за да ги преодолееш. Ти ми отговори, че си готов да ги понесеш, а сега ми искаш мляко - откъде да ти го намеря?”

Без да се замисля, той ми отговори: “Аз имам една позната бабичка в града, която има коза” и тя ще ми осигури мляко, че там няма да стои без работа, а ще “пречука когото му наредим” и пр. и пр. Това окончателно затвърди в мен убеждението, че този човек не е дошъл при нас с чисти намерения.

През това време в четата се завърна и комисарят “бай Петко”, който беше по политическа работа в полето. Реших незабавно да се посъветвам с него, като му разказах за съмненията си и всички прояви на “Криленко”. „Бай Петко” сподели моите съмнения към този съвсем непознат за нас човек и решихме да съберем поне по-старите партизани и да се посъветваме с тях - какво да правим с “Криленко”.

Наредих на група по-млади партизани да наблюдават строго за всяка проява на “Криленко”, а ние със 7-8 души се отделихме на около стотина метра от лагера. Запознах по-старите партизани със съмненията си към “Криленко” и казах: “Другари, действително нямам никакви неопровержими доказателства, че той е полицейски агент, но поведението му говори, че той е готов за наградата за нашите глави да стане такъв. Смятам, че никой няма да ни прости, ако за един 55-56 годишен човек, при това съвсем непознат, рискуваме живота на 26 души млади, проверени в борбата наши момчета. Кой от вас е за ликвидирането му?”

Всички единодушно се съгласиха, а “бай Спас” и “Спартак” даже подметнаха: “Абе, ние отдавна ти се чудим на акъла, че търпиш тоя провокатор, но нямаше как да ти кажем”.

Присъдата му беше произнесена и решихме да я приведем в изпълнение още същата вечер.

Извиках “Криленко” при себе си и му казах: “Слушай, тази вечер двама наши другари имат среща с наши ятаци. Приготви се да идеш с тях. След като те свържат с ятаците, те ще си свършат работата и ще се върнат, а тебе ще оставят при тях, докато излекуваш язвата си. Но внимавай да не направиш някоя щуротия и да провалиш ятаците. Тогава те чака сигурна смърт. Разбра ли?”

“Криленко” много въодушевено взе да обещава, да се кълне, че каквото му заповядаме, ще го изпълни. Направи ми впечатление хищническия му светнал поглед и радостта, с която прие слизането си. Когато другарите се върнаха в лагера и докладваха за изпълнението на тази крайно неприятна задача, на мен малко ми олекна. А когато казаха, че при първата почивка от лагера, когато сядали, “Криленко” ни в клин, ни в ръкав им казал: “Абе, другари, не ме убивайте, аз мога да ви бъда много полезен”, аз се успокоих напълно.

Когато след победата на 9. IХ.44 г. срещнах бай Кольо Самсаров и го попитах познава ли някой Германов, който се представи за негов голям приятел, той се засмя и отговори: “Добре, че не си му повярвал, той е шарлатанин и човек на фашистката власт” - а когато му казах, че е дошъл при нас и че сме го ликвидирали, бай Кольо остана доволен и рече, че сме се спасили от сигурен провал.

С това свърши историята с този крайно подозрителен човек.

Съвместно с I-ва чета проведохме акции в селата: Мостово, Манастир, Борово, Добростан и махалите под връх “Кокез”. При тези акции населението ни посрещаше като освободители и докато ние изгаряхме и унищожавахме разните нарядни списъци и друга документация, по която фашистката власт реквизираше всичко на селяните, радостното население ни правеше качамак и други гозби, с които ни гощаваше. Обикновено политкомисарите държаха речи, в които разобличаваха продажната политика на монархо-фашисткото правителство, говореха за победите на Червената Армия над германо-фашистките войски по всички фронтове и за близката победа, която ще извоюваме с разгрома на хитлеристка Германия и пр. Веднага отнякъде изникваха гайди, кавали и други инструменти и се извиваха кръшни народни хора и песни, с които населението изразяваше своята радост от близката победа…

Спомням си такъв случай - при акцията в с. Борово, след митинга и хората и песните, след като ни донесоха храна и за изпът, решихме да се изтеглим от селото. Почти на края на същото, настигна ни един свещеник, едър белогвардеец, с туристически обуща в ръце и обръщайки се към мене каза: „Вземете тези обувки за радостта, която ми донесохте с новините за победите на нашата армия, която непременно ще превие врата на германците, обувките на вас ще свършат много-по добра работа отколкото на мен. Друго нямам какво да ви дам.” Постъпката на белогвардееца не ме учуди много, защото познавах и други негови сънародници, които особено след вероломното нападение на хитлеристките войски на родината им, поотрезняха от антиболшевизма си и патриотичното чувство у тях заговори. Така например бай Борис, който продаваше пловдивските вестници “Юг” и “Борба”, при един разговор за положението на Източния фронт, огледа се наоколо и каза: “Слушай, момче, аз съм руски полковник, генерал-щабен офицер и познавам Кавказ. Щом германците отидоха там, вече непременно ще си счупят главите!”…

След акцията в село Добростан нашата чета се смъкна на временен бивак в една горичка между селата Червен и Добростан. Но на другия ден започна една честа артилерийска стрелба, снарядите просто чупеха по-високите върхове на дърветата, под които се бяхме подслонили ние. Някои от другарите казаха, че това е стрелба с учебна цел, тъй като те видели в съседното дере мишените. Но снарядите бяха бойни и под формата на учебна стрелба прострелваха местността, в която предполагаха, че може евентуално да се укриваме ние.

Така или иначе, решихме да сменим бивака и през нощта на същия ден се прехвърлихме в гората над село Горнослав и под село Добростан, което беше по-близо до “Милкина чешма”, където имаше определена явка за следващия ден.

За срещата заминаха „Бай Спас” и един млад партизанин, които на следващата вечер трябваше да доведат нови партизани в четата. Но те не дойдоха в уреченото време. Другата вечер реших да замина аз и да видя какво е станало. Взех със себе си “Бранко”, “Спартак” и “Бело” - и четиримата с военни униформи, та ако евентуално се натъкнем на засада, да минем за войници. След като пътувахме около час, излязохме на едно голо бърдо, през което минаваше пътеката. Светеше хубава луна, но само за влюбени, за партизаните тя беше враг. Спряхме да си починем, та после на един дъх да минем през голото място, когато от долния край на пътеката забелязах две сенки, които се движеха към нас, но те изведнъж се спряха и след малко се гмурнаха в шубрака под пътеката. Понеже чакахме хора, бях сигурен, че това са наши хора и затова доста силно, за да ме чуят, казах на “Бранко” да даде паролата, което той веднага направи. Но отговор не последва. Тъй като бях абсолютно сигурен, че са наши, приближих шубрака, в който се бяха скрили и  забелязах войнишка раница да стърчи над шубрака. Извиках: “Защо не отговаряте на парола” и се доближих на  3-4 метра от стърчащата раница. Отново извиках: “Защо не отговаряте на парола, ще стрелям” и се извих малко на дясно, когато се чу гърмеж и нещо ме парна в левия хълбок. Дойдоха и другарите ми и брат ми “Бранко”, докато се усетя започна да стреля по шубрака. Аз му извиках силно пак, “Бранко”, недей стреляй, това са наши”, за да чуят и да излязат. Но към деренцето под нас се зачу бягане на някой и другарите ми бяха готови пак да стрелят, но аз им забраних и ги помолих да ме закарат до лагера, за да ми превържат раната,

След това се оказа, че действително моята увереност, че това са наши хора, бе оправдана. “Бай Спас”, който не чуваше добре, чуло му се, че викат “Данко, дай парола”, а такъв партизанин нямахме и той помислил, че това е клопка, поради което не отговорил на паролата. А другият бил новият другар, участник в Септемврийското въстание 1923 г. - бай “Пелин”, който след това така обясни случилото се: “Абе, вървим ние нагоре по пътеката и изведнъж гледаме четирима жандармеристи слизат надолу, към нас, па по едно време единият от тях извика - Данко дай патрони /Моето „Бранко, дай паролата”, той чул като - „Данко, дай патрони”/. Веднага залегнахме зад едни храсти под пътеката, ама единият идва право към мене и пак вика нещо за патроните.  Като дойде на 3-4 метра, рекох си - тя моята вече свърши, ама чакай да тръшна поне един жандармерист и се премерих точно в корема му, защото пушката ми беше заровена от 1923 година и стреляше един по един патроните, ама оня не падна и пак продължи да вика нещо на другите.”

След връщането ни в лагера, заварихме другарите доста разтревожени от стрелбата, която чули. Разказахме им за случилото се и пак повторих, че това са сигурно нашите хора, затова ще оставим тук няколко души да ги дочакат, а другите ще се преместим по-далеч от тук, тъй като в Горнослав може да са чули стрелбата, а то беше на километър - километър и половина от нас

Дойде санитарката ни “Даринка”, за да ме превърже. Оказа се, че аз съм й първият пациент, ръцете й трепереха и докато разкопчае санитарната чанта и извади бинтове, разсипа и малко йод, който имахме. “Даринка” съвсем се обърка и изплашено извика - “Ами сега какво ще правим! Нямаме нищо за дезинфекция.”

Казах й тя и другите момичета да се отдалечат от мене, а да останат само мъже, които ме наобиколиха, /за да не гледат момичетата/. “Бранко” разкопча панталона си, аз разголих раненото място и дезинфекцията беше готова. Превързаха раната само с намокрен в урина памук и бинт. Помолих “бай Петко” да поеме командването на четата и да се изтеглят към гъстата горичка под с. Орешец, а ние тримата - аз, „Бранко” и “Бело” ще поемем по обходни пътища към града, за да търся медицинска помощ. Определихме дата и явка за връщането на придружаващите ме и потеглихме - те нагоре, ние надолу, към полето, между Горнослав и Долнослав, където в една доста висока царевица решихме да си починем, а тъй като вече се и зазоряваше, тук щяхме и да денуваме.

Разположихме се горе-долу към средата на неголяма нива и казах на брат си “Бранко” и на “Бело” да легнат и поспят, а аз ще бодърствам - и без това от болки не можех да заспя.

Когато слънцето изгря и започна да понапича, болките ми се увеличиха, а от друга страна по съсирената кръв по панталона ми започнаха да се въртят рояци мухи. Почаках още малко да си поспят момчетата, събудих ги и споделих с тях опасенията ми от инфекция и гангренясване на раната, а също така, че сме много близо до Долнослав и някой може да ни забележи. Предложих да се придвижим по към “Ганьовската кория” и там да денуваме. Ходенето ми се оказа много мъчително и почти невъзможна, но друг изход нямаше, измъкнахме от близкото лозе един по-тънък дървен кол за подпиране и поехме. На около половин километър от тук пак спряхме в една тютюнева нива под един голям орех, за да си поотпочина от голямото напрежение, което болките предизвикваха у мене. Казах на момчетата да ми дадат малко вода, а те да закусят. Тогава забелязах на ореха закачена торба. Заоглеждах се наоколо и в долния край на нивата забелязах човек, който поливаше тютюна. Той също ни забеляза, защото тръгна към нас. Казах на другарите си да поскрият късото оръжие, което носехме и че ще се представим за войници, които лагеруваха в “Ганьовското”, и че на мен ми се е изкълчил крака, та идваме в тяхното село, където имало жена, която оправяла изкълчено.

Стопанинът на нивата дойде при нас под ореха, поздрави и седна. Обикновен, отруден селски сиромах.

Попитахме го какво прави, той отговори, че полива тютюна, ама му се пропушило, та дошъл да си свие една цигара. Аз му подадох кутията с хубави цигари, които редовно ни изпращаше сегашната ми другарка Недялка. Той взе една, запали я и пое с пълни гърди горчивия пушек. Но свикнал на домашен тютюн, той се разкашля и хвърли готовата цигара и си сви един “качак”, както той каза.

След като смукна няколко глътки горчив дим, той попита за къде сме тръгнали. Казахме му, “че съм си изкълчил крака, та търсим жената от тяхното село, която оправя изкълчено”. „Да, имаме такава жена, това е баба Катерина, но сабахлен я видях да отива на пазар в Асеновград, та ще се върне сигурно чак довечера. Ами вашите военните доктори не могат ли да ти оправят крака, каза той, а след малко подметна, че това изкълчване трябва да е било голямо, та е текло кръв по панталона ти.” Погледнах панталона си и видях, че макар и много старателно да изстъргах съсирената си кръв, в тъмното са останали тук-таме петна от кръв, които той забелязал.

Разбрах, че той е разбрал какви войници сме и затова реших да играем с открити карти. Казах му че и ние сме тютюнопроизводители, че и нас търговците ни ограбват, че властта ни гони понеже си търсим правото и пр., та затова сме хванали оръжието и сме се вдигнали на борба за освобождението на работниците и бедните селяни.

Той откачи торбата си от ореха, извади от нея всичкия си хляб и сланината, която носеше и ни ги подаде с думите: “Взимайте, братчета, ако с друго не можем да ви помогнем, то барем това, дето имаме, ще ви даваме”. Помълча малко и добави: “Нали вие жертвате живота си за нас - сиромашията”.

Предупредихме го на никой да не казва за срещата ни, защото ще научим и после тежко му. Той се засегна и каза: “Вий за какъв ме взимате”

След победата научих, че същият станал един от най-добрите помагачи в Долнослав.

Болките ми се увеличаваха ежеминутно, а започнах да чувствам, че започва да ме тресе, та затова казах на другарите си, че аз трябва да тръгвам, па каквото ще да става, а те да се върнат в четата. Брат ми “Бранко” ме изгледа кръвнишки и със сълзи на очите ми каза: “Ти, бате, за такъв подлец ли ме мислиш?” “Бело” също се обиди и каза: “Бачо Сотире, щом положението ти се влошава, аз предлагам вместо да заобикаляме, да минем между двете дружини, които бяха на лагер, тъй като и тримата сме с войнишки дрехи и ще минем за войници от една от двете дружини”,

Тръгнахме по пътя за войнишкия лагер и още на първите стотина метра срещнахме един мой набор от Тополово, с когото служихме заедно в Асеновградската казарма, който като ме позна извика: “О-о, Туше, нали ти. . “, искаше да каже, нали си партизанин, какво правиш при войниците, но аз го спрях с думите: “Слушай, нито сме се видели, нито сме се срещали, защото и за мене лошо, и за тебе още по-лошо. Дръж езика зад зъбите си.” Той подкара магарето си и каза: “Много ми е притрябвало да приказвам, на тях… майната им”.

На други двеста-триста метра видяхме група войници да пасат коне. Като ни видяха, един от тях се запъти към нас и извика: “Хей, колеги, нямате ли кибрит?”, на което ние отговорихме, че не сме пушачи. Войникът ни тегли една благословия и каза: “Какви войници сте вие бе, щом не пушите”- и се върна обратно при другарите си.

Изобщо имаше голямо движение на войници, тъй като се беше захладило и те бяха плъзнали из ниви и градини да търсят нещо за плячкосване. А беше 28 юли - сезон, в който навсякъде имаше какво да се хапне.

Решихме да тръгнем към поляната с деренцето, която разделяше двете дружини. Когато обаче изкачвахме западния бряг на неголямото деренце, изведнъж ми прилоша и загубих съзнание.

“Бранко” и “Бело” се видели в чудо! Между две дружини войници, припаднал войник, а не викат за помощ лекар. Смъкнали ме по в ниското, за да не се вижда какво става, “Бранко” се заел да ми отваря устата с нож, а “Бело” събрал кисели джанки и щом ми отворили устата, изстискал ми кисел сок в нея. Наплискали ме с вода от деренцето и след малко аз съм се поококорил, дошъл съм в съзнание. Като разбрах какво е станало с мен, им казах, че трябва да потеглим веднага, защото може да ми се случи пак някакъв припадък и покрай мене ще загазят и те. Минахме горичката и се озовахме оттатък канала - между една воденица и пътя за с. Козаново.

Видяхме една ожъната нива с кръстци по нея. Двамата с “Бранко” се завряхме зад един кръстец и аз легнах, вече напълно изнемощял. Казах на “Бело” да отиде до манастира “Св. Илия”, където вуйчо ми Тенчо Топалов имаше бостан и да му каже като се постъмни, да впрегне бричката и да дойдат да ме вземат. Тъкмо се бях поуспокоил от болките в крака, когато чухме, че някой тича и изведнъж пред нас застана един войник, който като позна брат ми с учудване извика “О-о, Митко, какво правиш тук! Нали ти избяга от казармата в Битоля?”

Аз насочих пистолета си към него, но “Бранко” ме спря и каза, че това е наше момче, с което той е служил в Битоля, та няма опасност да ни издаде.

Запитах го къде така тича точно преди вечеря.

Войникът отговори, че тъкмо сега има време до вечерна проверка да иде до селото и да си вземе цигари и да се върне за проверката. Бръкна в торбата си, извади половин хляб, който му беше останал за вечеря и го даде на нас -”аз ще си намеря за вечеря”, и тръгна към селото за цигари. Аз го помолих да вземе и на нас по една кутия и му подадох пари, но той каза, че ще донесе цигарите, но парите не взе. След като той се поотдалечи, ние с “Бранко” веднага напуснахме това несигурно “леговище” и се свряхме между тиквите на една градина, но така, че да наблюдаваме кръстците, които напуснахме. След около двадесетина минути, войникът дойде при кръстците, огледа се наоколо за нас, подсвирна няколко пъти, наведе се над кръстците и изчезна към войнишкия лагер.

Малко след това “Бранко” отиде до кръстците и намери две кутии цигари и малко халва, завити и мушнати там.

Макар че болките в ранения ми крак да се усилваха непрекъснато, жестът на този момък ме развълнува много, защото знаех какво е да си войник и да правиш подаръци.

Като се постъмни, зачухме тропот на кола и след малко по пътя се зададе бричката на вуйчо ми с “Бело” в нея. Почакахме да се постъмни още малко и да спре движението по пътя, натовариха ме на бричката, качиха се и другите и потеглихме за Асеновград.

Вуйчо Тенчо беше смел човек и никак не се подвоуми, че ще качи трима партизани в бричката, и ако го открият с нас, разстрелът му е сигурен. Закара ме до уличката зад нас, каза да почакаме, докато той провери дали у нас е “чисто”, върна се и на ръце ме пренесоха до къщи, а той се качи в бричката и пое обратно за бостана.

Цяла нощ от болки не мигнах и още щом се разсъмна, казах на майка да извика д-р Видев, с когото се познавахме, но не бяхме и много близки, но като човек той беше много добър и разчитах, че неговият морал не ще му позволи да ме издаде. Така и стана.

След около час д-р Видев пристигна и майка го доведе в стаята, в която лежах. Понеже бях доста брадясал и отслабнал, той в начало не ме позна и като видя раната, попита: “Къде са те наредили така”? Отговорих му, че на хорото в село. “Тази рана не е за домашно лечение, ще трябва да отидеш в болница”. „Ами в коя болница, бе, докторе?” „Във военната, в коя, нали си войник!” Тогава се засмях и му казах, че действително съм войник, но в другата армия. Той едва сега ме позна и възкликна: “Тушо, това ти ли си бе?” и седна на миндерчето в стаята, видимо доста изплашен. Аз извиках майка и й казах да доведе “Бранко” и “Бело” с целия им партизански каяфет - с пистолетите и бомбите на кръста , а тя да си отиде в кухнята. След малко се прибраха при нея и другите.

Като останахме сами, макар и с голямо неудобство, му казах: “Докторе, макар да съм напълно сигурен, че ти никога няма да направиш това, но съм длъжен да те предупредя, че ако се подадеш на изкушението от наградата за главата ми, мене сигурно ще заловят, макар и мъртъв, но от тези двама другари все единият ще успее да се измъкне и тогава тежко и на теб, и на семейството ми. “

Докторът почервеня от негодувание и обида и каза: “Как може да допуснеш такава мерзост от моя страна, бе, Тушо! Но бедата е там, че за твоята рана е необходима инжекция против тетанус, а такива има само във военните болници.” Казах му, че той да даде рецепта, а другото е наша работа. „Две ще ти дам, но сигурно няма да намерите - и ми даде рецепта за две инжекции - като намерите инжекция, обадете ми се”.

Почисти раната от кръвта, която се бе съсирила, извади памука, който бяхме напъхали навътре в раната, проми я с риванол и я наръси с ултрасептил. Болките веднага стихнаха. Даде ми рецепта и за риванол и ултрасептил и си отиде.

Дадох рецептите на майка да ги даде на Димитър Бабелов, а той на Стефан Маргоритов, който имаше връзки с пловдивската военна болница. Стефан заминал с влака към 8.30 часа и в 11.33 се върнал от Пловдив и дал лекарствата на майка, която веднага отишла при д-р Видев и му казала, че лекарствата са взети и му ги дала.

Погледал Видев лекарствата, особено двете ампули серум против тетанус, замислил се и развълнувано рекъл:

- Бабо Марийо, досега мислих, че тия момчета си играят на революция и ги съжалявах, че ще си идат млади и зелени за тоя, дето духа. Но сега вече разбрах, че те имат мощна организация, силна партия и хора навсякъде. Щом за толкова кратко време те намериха не една, а две ампули, когато хора с много по-големи връзки от Тушовите не могат да намерят дори една, значи организацията, партията им е силна и те ще победят! Но право да си кажа, за това се иска голям кураж и себеотрицание, а мен ме е страх, затова ще ти дам изварена спринцовка и указания как да я бият другарите му”. Написал на едно листче указанията - къде и как да се бие инжекцията, сложил вътре в кутийката с ампулите изварената спринцовка, ножче за рязане на ампули, дал ги на майка, извинил се още един път, че не може да дойде и се разделили.

Донесе майка ампулите, спринцовката, ножчето и указанията написани с печатни букви на едно листче, прочетох го на глас пред “Бранко” и “Бело”, и рекох:

- Хайде, кой от двамата ще ми бие инжекцията? - Аз не мога, бачо Сотире - отговори “Бело” - никога не съм бил инжекции и да не ти отворя някоя по-голяма беля.

- Абе, и аз не съм бил, но дай спринцовката - рече “Бранко” и взе спринцовката, напълно съгласно указанията на доктора; намаза лявата ми ръка над лакътя със спирт и мушна иглата. При мушкането, обаче, иглата се изкриви, та се наложи да я вади, изправи я, обгоря я с две клечки кибрит, избърса я и отново я вкара. Това бяха страшни болки, но трябваше да се търпи. “Бранко” поради неопитност /кога ли беше хващал спринцовка?/ колкото серум вкара в мен, толкова и разля по ръката ми, та втората ампула спаси положението…

Дали от серума, дали от чувството, че опасността от инфекция е вече избегната, или от  затихването на болките, но след малко така съм заспал, че се събудих чак сутринта… Занизаха се дни на мъчително и при най-примитивни условия лечение, “Бранко” и “Бело” заминаха при четата, а с лечението се заеха по-малките ми братя и майка ми.

Лечението даже и при най-добрите условия не е много приятно, а при моите - то беше непоносимо.

Към физическите болки се прибавяше и нравственото терзание, че тъкмо сега - когато Червената армия громеше немско-фашистките пълчища вече близо до нашата североизточна граница, когато партизанското движение се беше разширило и активизирало, когато врагът се беше поуплашил и свил, аз трябваше да лежа и да чакам новини - било по наша линия, било от буржоазната преса, между редовете на която, въпреки бясната им ненавист към прогресивното, можеше да се разбере истината…

Ето при такава обстановка аз трябваше да лежа и лекувам раната си, която ми се струваше, че заздравява ужасно бавно.

Поисках разрешение от щаба да изляза при четата си, но ми отказаха, поради това, че раната ми още не бе заздравяла.

На 1. IX. научих, че край връх “Руен” се е водило сражение между партизани от бригада “Георги Димитров” и жандармерия. Имало убити и от двете страни. На трети  септември долетя новината, че и към село Новаково се води бой между наши другари от дружина “Райчо Кирков” и войската…

Изпратих съобщение до ръководството, в което излъгах, че раната ми е вече заздравяла, /а тя всъщност заздравя чак месец-два след това/ и при това положение вече ми разрешиха да ида при четата си.

На четвърти септември вечерта, пак с “Бранко” и “Бело” поехме към четата, която беше на около час-час и половина от града.

В четата имаше много нови партизани и партизанки, повечето от които нямаха никакво оръжие. Голяма част имаха само по един пистолет или по една бомба, които по нареждане на комисаря на четата “бай Петко” били раздадени от старите партизани които имаха и пушка, и късо оръжие или пушка и бомба.

“Бай Петко” ми каза, че четата наброява вече около петдесетина партизани, но от тях над петнадесет нямат никакво оръжие. Понеже нашата чета беше най-близо до града, всички подгонени или застрашени другари бягали  чрез връзките си направо в нашата чета и затова тя почти се удвоила.

Пред мен като командир, стоеше задачата в най-скоро време да снабдя с оръжие новите партизани, но откъде?…

След два дни - на 6 септември, на път за Гърция, през четата мина пълномощникът на зоната Иван Радев -”Ефрем”, който след като направи преглед на строената от мен чета и видя много партизани без оръжие, доста сурово ме предупреди, че ако до връщането му от Гърция има още хора без оръжие в четата, „ще те предложа за най-сурово наказание.”

- Сотир не е виновен, другарю “Ефрем” - отговори вместо мен бай Петко, комисар на четата. - Той се върна едва преди два дни, но сега и двамата ще помислим как да снабдим другарите с оръжие.

Оттеглихме се настрана и тримата - “Ефрем”, “бай Петко” и аз да обмислим откъде евентуално бихме могли да се снабдим с оръжие.

- Да се смъкнем към чепеларското шосе, където може да направим засада на отстъпващите от Беломорието немски част и да са снабдим с оръжие.

- В никакъв случай! - веднага възрази “Ефрем” - нe бива да”замърсяваме” този район.

- Тогава - продължих аз - да нападнем манастира “Св. Петка”, от там ще вземем пет-шест бойни и ловни пушки, още повече, че игуменът ми е приятел,

- Също не може - пак ме отряза “Ефрем” - нали борбата водим под знамето на Отечествения фронт, в който са включени и слоеве от населението, които са вярващи и това ще накърни религиозните им чувства!

- Ами тогава откъде? - запитах в недоумение аз.

- Твоя работа, ти си командир, ти решавай, но като се върна от Гърция, искам да няма нито един партизанин без оръжие.

Даде още някои указания и си замина.

Останахме с “бай Петко” да мислим - откъде да мерим оръжие за невъоръжените другари.

Обаче, след два дни - на 8 септември, дойде пратеник на райкома и ни съобщи, че има нареждане всички партизани, още тази вечер да се придвижат до поляната на “Анатемата” и там да чакат допълнителни нареждания.

Тъй като местността “Анатемата” е точно над града, ясно беше, че ще се слиза в града, но с бой ли или без бой не знаехме.

Наредих всички добре да почистят оръжието си, да чистят района на бивака ни, за да заличат всякакви следи и да са готови за най-лошото.

На минаване покрай монастира на път за въпросната поляна, посъветвах се с “бай Петко” да опитаме с манастирско оръжие, може би ще въоръжим 5-6 души. Той се съгласи.

За всеки случай блокирахме манастира, понеже има семейства на военни, и затропахме по дебелите манастирски порти. Дълго време никой не се обаждаше, но настойчивото тропане принуди най-после да слезе монахът дядо Паисий и да ни отвори. Понеже той ме познаваше, аз го запитах: “Къде е игуменът отец Себастиян?”, с когото се познавах също.

- Игумена го няма в монастира - излъга дядо Паисий.

- А какви хора има в манастира - попитах аз, макар че знаех за военните семейства.

Той потвърди това и ни посочи стаи, в които бяха разположени тези семейства.

Наредих на хората си да потърсят оръжие в манастирските помещения, а ние с “бай Петко” се отправихме към посочените стаи и със заредено оръжие почукахме на първата. Отвори ни сънлива жена и ни попита какво искаме. Казахме й да не се плаши, но ако има оръжие в стаята, веднага да ни го даде, в противен случай лошо я чака. Тя отговори, че няма никакво оръжие и ние пристъпихме към обиск. Не открихме нищо.

В другата стая се оказа един подофицер с жена си и още щом ни видя, даде пистолета си.

В останалите стаи нищо не открихме и отидохме при другите да видим какво са намерили те. Оказа се, че намерили една кремъклия пушка и две ловни  стари чифтета, с които манастирът осигурявал охраната си. .

Стигнахме на поляната в “Анатемата”, разположихме се да чакаме и другите и за всеки случай поставих постове в двете посоки - от към града и от към монастира.

Не беше минало и час, когато поста от към монастира ни съобщи, че иде човек- който му се сторило че е поп.

Казахме му да го пропусне към нас и тогава да го задържи -за да не избяга и да провалим неизвестната ни още акция.

След минута-две той доведе игумена на монастира отец Себастиян, който още като ме позна, започна да се извинява, че се заблудил, че помислил дали Самоковалията /зам. околийския полицейски началник/ не му прави някакъв номер, та се качил на една липа до църквата и се скрил. Познал по гласа че съм аз, но не бил сигурен. Измъкна под расото два чифта обуща - половинки и един пуловер и ги остави пред мен и “бай Петко” като каза, че ги подарява на партизаните от сърце. Обаче извика ме настрана, за да не чуят другите и ми прошепна:

- Тушо, ти ме знаеш какъв човек съм аз, всичко каквото имам и мое и манастирско бих ви го дал, за да победите, защото вие заслужавате това. Но за едно ще те помоля - при обиска твоите хора взели и един ръчен часовник, който ми е много скъп спомен, макар че вече е стар и негоден, ще те моля да ми го върнат, а пък аз ще им дам ей този, той е почти нов и много по-хубав от него.

Извиках момчетата, които обискирали игуменарницата и спалнята на игумена. Още като дойдоха, всичко наоколо замириса на скъп одеколон и парфюм. Запитах ги откъде са намерили тия работи, те отговориха, че в спалнята на игумена.

- А друго взехте ли? - продължих аз.

Пръв се обади „Лебед”:

- Аз взех едно шише одеколон и този стар пуловер.

След него се обадиха и другите младежи - “Койчо”, “Федя” и “Жеко”. Всички бяха взели по нещо и го слагаха пред мен и „бай Петко”.

- Другари, - рекох, - който е взел часовника да го върне, игуменът ще му даде по-хубав.

- Часовника е пред вас със бай “Петко” - отвърна “Жеко” и взе да се събува. Попитах го защо, отговори:

- Бях взел и едни чорапи, които обух, понеже бях бос, та да му ги върна на попа.

- Момчета - почти разплакан отговори Себастиян - аз обясних на началниците ви, че този часовник ми е много скъп спомен, другото задръжте за вас.

Разкопча расото и извади джобния си часовник, прегърна “Жеко” и му го подаде.

През това време, пристигна и другата чета - първа, с командир Атанас Шигарминов “Владо”, с която беше и заместник-командирът на бригадата “Здравко”.

Като видя, че при нас е игуменът, “Здравко” попита: -”Абе, “Сотире” какъв е този поп при вас?”

- Това е игуменът на “Св. Петка”- му отговорих. - А какво прави тук ли?

Разказах на “Здравко” случилото се и му казах, че това е бивш анархист, бил емигрант в Югославия, познавал се е с другарите Г. Димитров и В. Коларов, но следствие на преживяна любовна трагедия, покалугерил се, а преди това бил актьор в различни пътуващи театри, откъдето идваше и нашето приятелство. Той беше толкова религиозен, колкото и аз - в неговата игуменарница вместо икони, по стените висяха негови снимки в различни роли и пози. Изключение правеше един самотен Христос …

Върнахме се при другите, запознах “Здравко” с игумена и тримата седнахме заедно.

- Слушай, Тушо /той не знаеше партизанското ми име/, защо не кажеш на този началник /той разбра , че “Здравко” е по-голям началник от мен/ да ме вземете със вас! - сериозно каза Себастиян.

- При нас, отче, не кадят с тамян, а с барут - на шега отговори “Здравко” - ако ти е омръзнал животът, ела с нас.

За обща изненада, обаче, той изрази твърдото си решение, ако го приемем да дойде с нас, веднага тръгва…

Взе да разсъмва, уреченото за тръгване време настъпи и “Здравко” даде нареждане и двете чети да стягаме за път.

Тръгнахме е партизанска колона - най напред “Здравко”, след него ни е с “Владо” а между нас и отец Себастиян, а след нас и двете чети. Така с божия кръст ние слязохме в Асеновград без каквито и да било произшествия.

Беше 9 септември 1944 година!

Но произшествията за Себастиян тепърва започваха. Известно време след Девети пловдивският владика Кирил, впоследствие български патриарх, го понижи от игумен в монах и го прати в манастира „Св. Врач” - над с. Куклен, където изкара няколко години, след това в манастирите в Поморие, в Мичурин или Ахтопол и пр. до смъртта му.

За нас и за целия български народ настъпи нова ера - ерата на свободата!

Но свалената от власт монархо-фашистка буржоазия, за което решаваща роля изигра победата на Червената Армия над немско-фашистката паплач, както и нейните поддръжници, не можеха да се примирят, че вече им е отнета възможността за експлоатация на народа.

Започна се Отечествената война, която трябваше да измие петното, лепнато от монархофашистите на челото на българската армия.

Мене ме определиха да водя на фронта новосформираната доброволческа гвардейска дружина. Заминахме в Пловдив и ни настаниха в казармите на 3-ти артилерийски полк, където чакахме два-три дни и отново ни върнаха в Асеновград. Извикаха ме в Околийския комитет на Партията и ми казаха, че съм определен да оглавя “Държавна Сигурност”.

Явно беше, че на мен не ми е съдено да хвърля вече оръжието и да се заема със съзидателен труд. Макар че това, което щях да работя, беше насочено именно към това -да се осигури мирен и съзидателен труд на народа…

Започнахме арести на проявени привърженици на фашистката власт, следствия, разкриване на разни саботажни и вредителски групи от още недоубитият враг и пр.

Дойдоха и съветски войски в Асеновград, между които и няколко десетки ранени офицери и войници.

Един ден при мен в управлението дойде съветският комендант на Асеновград, майор Филатов - много скромен и интелигентен човек, учител по професия - и ме помоли да им помогна в намирането на тридесетина легла за ранените, за да обзаведат болница, защото от съвета им дали, но не стигали.

Помислих малко и ми дойде на ум, че пловдивската семинария е евакуирана в Бачковския монастир и там не може да няма легла и постелъчен инвентар. Качихме се в неговата джипка  и заминахме. Попитахме за най-отговорния човек, но ни казаха, че ректора на семинарията Никодим е в Съветския Съюз и го замества отец Йона, помолихме да го извикат и той дойде.

Пред нас застана един едър, поохранен и доста симпатичен, на моя възраст човек. Казахме му защо сме дошли. Той категорично заяви, че няма нито легло свободно.

- Колко ученика имате? - попитах аз.

- 160 - отговори той.

- И Вие не можете да отделите за съветски войни, които проливаха кръвта си  и за нашата свобода, тридесет легла?

- Не мога, като няма откъде да ги взема - отговори той. - Даже имаме тридесет ученици които спят по двама на легло.

- Ако се наложи още тридесет ще спят по двама, но легла трябва да се намерят - казах аз.

- Ами ако не мога да намеря, какво ще ме правите? - с усмивка запита Йоната.

- Ами ще те арестувам и докато не намериш леглата, няма да те пусна - отговорих.

- Е, тогава арестувайте ме! - каза той.

- Ами щом е така, тръгвайте тогава - арестуван сте!

- Мога ли да отида и се преоблека? - запита той и аз разреших.

След като Йоната излезе да се преоблича, майор Филатов ми каза да не го арестувам и да си заминем и от другаде да търсим легла - да не стане скандал, защото и за мене и за тебе ще има неприятности - рече той.

Влезе Йоната и каза:

- Готов съм.

- Тръгвай с нас - му рекох и тримата се запътихме към джипката. Чувствах просто, как на Филатов му е неудобно от случилото се, но нямаше как. Той седна до шофьора отпред, а аз отворих задната врата и поканих Йоната да се качи. Той влезе, загледа се в мен и рече: “Интересен човек сте вие, казахте, че ще ме арестувате и го направихте.”

- Слушайте, аз легла ще намеря за съветските братя, па след това, ако искате, да ме обесят за нарушение на законността, но няма да допусна съветски войник да лежат ранени на пода.

- Тогава дайте да отидем до семинарията в Пловдив, там в склада може да намерим нещо - рече той.

- Ето - рекох - това са думи на разбран човек. И казах на другаря Филатов да нареди на шофьора да кара към Пловдив.

След като пристигнахме в семинарията, в склада намерихме не само тридесет легла, но и дюшеци за същите.

Филатов се обади в поделението си в Асеновград да дойдат да вдигнат инвентара, а на мен каза, че мога да взема джипката и да си върна Йоната в манастира, а той ще се върне с камиона.

Върнах Йоната в манастира, извиних му се за малко строгото ми държание и се върнах в Асеновград.

На другия ден постът пред управлението дойде при мен и ми каза, че някакъв поп иска да дойде при мен. Казах му да го доведе и след малко един монах от манастира влезе с дамаджана в ръка, запита аз ли съм Тушо, началника на ДС, подаде ми една бележка, остави дамаджаната и си замина.

Прочетох бележката, която горе-долу гласеше следното:

- Господин Тушо, изпращам Ви една дамаджана манастирско вино, за да се почерпите с руския майор - много интелигентен и възпитан човек и заради прямотата Ви - казахте, че ще ме арестувате и го направихте, но след като Ви дадох исканото от Вас, ме върнахте в манастира. С почит: Йона, зам. ректор на семинарията.

Ние с другаря Филатов действително изпихме, заедно с други съветски офицери, хубавото манастирско вино, но по-важното е, че оттогава започна едно хубаво приятелство между комуниста Тушо и архимандрита Йона. Той стана убеден отечественофронтовец, активно заработи по линия на мира и към 1948 година стана  член на Националния съвет на мира и ходи като делегат на няколко международни конгреси…

/По-късно, когато той стана игумен на Бачковския монастир, а аз - кмет на Димитровград, той с готовност отстъпи по-голямата част от манастирското място, където сега е димитровградският пионерски лагер, “поради нашето старо приятелство със Тушо”, както се изразяваше той/.

Действително, Йоната направи много за децата на Димитровград. Той не само даде мястото за лагера, но през целият сезон на почивка на децата осигуряваше зеленчуци от манастирската градина, а често пъти и хляб. Това продължи до неговата смърт през 1960 година.

В началото на 1946 година ме преместиха в Пловдив, като групов началник в ДС. Не стига трудностите, които имах в службата, но попаднах на една много лоша хазяйка на ул. “Цар Освободител”- точно срещу Бунарджика.

Един ден ме вика началникът на ДС др. Иван Илчев и доста озадачено и строго ме попита:

- Абе, Тушо, какви са тези безобразия, които си вършил в квартирата си?

Останах изумен, но отговорих, че никакви безобразия не съм вършил, нито в квартирата си, нито пък някъде другаде. Ако може, казах, кажете ми в какво съм обвинен.

- Вземи и прочети това - отговори др. Илчев, като ми подаде един и от двете страни изписан лист.

Писмото беше адресирано до другаря Георги Димитров, започваше с това, че тя /подателката/ е дъщеря на възрожденеца Велеганов, който на времето отлял камбаната, с която било възвестено Априлското въстание през 1876 година, че те с вълнение следели Лайпцигския процес и с радост посрещнали освобождението на др. Димитров от фашисткия затвор, че идеите на които той служил били много правилни и човечни, но видите ли, намират се хора от вашите, като началника от ДС Петър Йорданов-Тушо, който с действията си компрометират тези идеи.

В писмото се посочваше, че аз съм бил изгорил голяма част от паркета в стаята, в която живеех с двете си малки деца, корнизите и рамките от прозорците на кухнята и пр., и пр.

А на писмото имаше резолюция от др. Г. Димитров:

„До Министъра на вътрешните работи. Да се види що за велможа е този и да ми се докладва!”

От негодувание просто ми се схванаха челюстите и не можех да отроня дума.

- Е, какво ще кажеш? - попита др. Илчев.

След като ми попремина малко, казах:

- Другарю началник, Вие много добре помните, че от Вас исках разрешение да взема едни захвърлени на тавана на управлението рамки за прозорци, които лично сложих на прозорците в кухнята, защото жена ми е с две малки деца и всеки ден пере по няколко пъти, а течението в кухнята беше голямо. Елате също така да видите, колко паркет съм изгорил, а що се касае до наема - тя в началото не искаше да взема парите, защото съдът ни определи 1250 лв., а тя искаше по 3000 лв., колкото вземаше от трите момичета-ученички от пловдивските села, които освен това й носеха и разни благинки-масло, сирене и пр., та тя отказваше да приема парите. Но аз добре, че се посъветвах със съдията какво да правя като отказва да взима парите, и след това за четири месеца наведнъж и след това за по два месеца, а оттогава насам всеки месец й ги пращам по пощата. Разписките съм запазил и ще Ви ги представя още сега - и му подадох 7-8 разписки.

След съответната проверка, началникът я извикал в управлението и я запитал защо клевети комунист и служител на Държавна Сигурност, „знаеш ли, че за тази работа може да идеш на принудителна работа в язовир “Росица”?”- и наредил на коменданта на Пловдив тогава др. Спас Томов да и проведе следствие.

Връщам се вечерта късно в къщи и заварвам Пенка /въпросната хазяйка/ - седи разплакана в стаята и ме чака. Още като ме видя, тя падна на колене и пропълзя към вратата до мен, обгърна коленете ми и взе да се моли:

- Много ти се моля, Петърчо, от тебе зависи дали ще ме пратят на принудителна работа - и да оставя майка си вече много стара, или да ми простят, така каза коменданта.

- Слушай, Пенке, ами ако бяха повярвали на  клеветите ти, какво щеше да стане с мен и с малките ми деца? Защо направи това? - запитах аз.

- Защото други доходи нямаме и исках да те извадят тебе и да си вземем още три - четири ученички и с наема да преживяваме.

- Ами защо не попиташ колко получавам аз и колко ти давам за наем - та това е почти една четвърт от заплатата ми, а с останалите три-четвърти трябва да живеем четири души, а вие трите - ти, сестра ти и майка ти получавате почти двойно повече от мен и си готова на разни мерзости, за да ме изгониш от къщата си. Отивай си че вече е късно - казах аз, а другото ще решава комендантът.

- Но той ми каза, че каквото ти кажеш - това ще бъде, много ти с моля, спаси ме, от глупост сгреших - и започна пак да плаче.

Че грешката й не беше от глупост, нямаше никакво съмнение. Стаята, в която живеехме, до 9. IX. 44 г. била канцелария на Гестапо, а в другите живеели хитлеристки офицери, които естествено са й плащали много повече, тъй като ограбваните пари лесно се пилеят.

Действително, началникът ни Иван Илчев ми каза, че аз трябва да реша какво да я правим.

Мислих, мислих, па му казах:

- Др. началник, смятам, че няма да спечелим, ако я пратим на принудителна работа, защото самата тя е вече към 50-годишна, стара мома, сестра и вдовица от Отечествената война, а майка й - към 90 и повече годишна, баща й действително бил възрожденец, така че смятам да не я наказваме, а вие вижте как ще отговорите на другаря Димитров.

Много често се бях срещал с подлостта, но с такава нагла подлост не се бях сблъсквал…

След това отношенията ни бяха като че ли нищо не е станало между нас, но без топлота и сърдечност като живеещи в една къща.

Изобщо свалената от власт буржоазия се мъчеше по всякакъв начин да възвърне господството си, като не се гнусеше нито от предателство и въоръжена борба, нито от саботажи и вредителства, а ако и това не й се удадеше, тя прибягваше до интригите, подлостта и клеветата, а даже и до подкупничеството. Примери - колкото щете.

Към края на 1946 година, от установената в Пловдив на гарнизон съветска войска, избягал един войник - по народност арменец, когото съветските органи по сигурността залавят укрит в чифлика на един от най-богатите хора в Пловдив, търговеца с железария арменеца Асвазадурян, вече доста възрастен. Съветските другари прибрали дезертьора, а укривателя Асвазадурян предадоха на Окръжното управление на ДС за следствие. С тази задача бях натоварен аз.

Откъде са разбрали, че следствието водя именно аз, не зная, но още на другия ден, чрез хазяйката Пенка, у дома дойде синът на задържания, малко по-възрастен от мене, и без каквито и да са предисловия, подаде ми пакет масло, една кесия захар на бучки и около килограм кашкавал с думите: “Аз зная, че имате две малки деца, че сега е трудно снабдяването и без да го вземате за подкуп, моля да го приемете като знак на благодарност за доброто Ви отношение към баща ми досега и нататък. Знам също от хазяйката Ви, че сте зле и с отоплението, носили сте дърва в джоба си, за да сгреете малките си деца, а ние на чифлика имаме колкото искаш дърва, имаме и коли и можем да Ви донесем. . “

- Слушай - не изтраях аз - махай ми се от главата с твоите изразени в масло, кашкавал и захар благодарности, че ще те закарам при баща ти, където действително ти е мястото.

Видът ми изглежда ще да е бил немного дружелюбен, защото същият слезе веднага, но оставил “армагана” при хазяйката с поръчение тя да ми го предаде при по-благоприятен случай и добро настроение от моя страна. Това ми каза самата тя, когато след година-две се вдигахме обратно за Асеновград и понеже не посмяла, призна, че го е употребила “за болната си майка”. . .

При следствието Асвазадурян, призна, че прибрал дезертьора не поради политически или национални причини, а защото “вие сега не разрешавате да се наемат ратаи, а на мене няма кой да ми работи чифлика”.

Една вечер, след разпита го придружих до ареста, за да не викам милиционер от долу. Когато наближихме стълбата за приземния етаж, където бяха арестите, той се поспря малко, обърна се към мене и попита:

- Какво ще става сега с мене - ще ме бесите ли или ще ме разстреляте?

- Нито ще те бесим, нито ще те разстреляме, а съдът ще си каже думата какво наказание заслужаваш. Според мене, като имам предвид възрастта ти, или затвор, или интерниране с конфискация на чифлика.

Ни в клин ни в ръкав, той изведнъж изтърси: “Слушай, момче, като гледам как ти е обзаведена стаята, изръфан килим, изпочупени столове, па и стаята на началника ви е също бедно обзаведена.  Аз съм готов да ви обзаведа кабинетите, па и на тебе да дам 500 - 600 хиляди лева. За мене не са нищо 1 - 2 милиона лв….

Докато се усетя и овладея, блъснах го доста грубо към стълбището, той се препъна и изтърколи по стълбището надолу.

Беше си ожулил при падането лицето и брадата, поради което течеше кръв, та го промихме с дежурния по арест, намазахме го с йод и го прибрахме в ареста.

На сутринта, като прочел рапорта от дежурния, между другите произшествия били отбелязано и това, че арестантът Асвазадурян при падане по стълбището си наранил лицето. Началникът ме извика при себе си и ме попита: “Абе, Тушо, как водиш следствието, та твоя подследствен си е наранил лицето? Аз зная, че ти не си от побойниците, но все пак обясни ми!”

- Другарю началник, най-добре той да Ви обясни - казах аз. Началникът позвъни и нареди да доведат арестанта. След малко го доведоха и още щом ме забеляза, той измени лицето си. Аз го гледах и мълчах.

- Я кажи кой те е наредил така - попита началникът.

- Никой не ме е пипал с пръст - отговори той.

- Но все пак, кажи откъде са тези драскания по лицето ти?

Той мълча, мълча, па взе да си признава.

- Аз казва, господин началник, сам съм си виновен, защото не разбрах, че имам работа с нови хора.  Досега всички въпроси съм ги решавал само с пари, та помислих, че и тук с тях ще се оправя, но се излъгах. Момчето  няма никаква вина - той даже трябваше да ме претрепе, когато му предложих пари…

- Какви пари, за какво тези пари - изненадан попита началникът.

- Ами да не ме пращате в затвора, ако може само да ме интернирате за няколко месеца.

- Сега вече действително ще идеш в затвора, а не както смятахме да те интернираме. Тушо, отведи го и приготви преписката му за прокурора, като впишеш и опита му за подкуп.

Действително, той отиде в затвора…

С утвърждаването на народно-демократичната власт, с ликвидирането на  контрареволюционните елементи и опозиция, подклажданите отвън антинародни елементи и организации пристъпиха и към организирането на въоръжени, контрареволюционни банди.

Към края на 1947 година, в Асеновград и околията те успяха да създадат въоръжена банда от 27-28 души, която се подкрепяше от нелегална организация, наброяваща стотина-двеста души. Мнозина от участниците бяха бивши наши съюзници от средата на БЗНС /от различните им крила и крилца/, от социалдемократите, от политическия кръг “Звено”, та даже и от бивши членове на Партията.

Така например, във въоръжената банда бяха:

Заместник-кметът на Асеновград Милан Гошев - звенар;

Секретар-бирникът на с. Лъки Никола Бузов - социалдемократ

Димитър Примов - член на Партията преди 9. IX. 44 г., обиден за това, че не го направили профпредседател на тютюневата кооперация “Асенова Крепост”, плюл на всичко и става бандит, и много други.

От БЗНС бяха оплетени в тази конспирация някои от най-здравите наши съюзници като Панайот Мечев, Атанас Колев - първият околийски управител на Асеновград и околията, за когото полицията е водила досие като на болшевик и др.

Разбира се, към конспираторите се приобщават и много други фашистки отрепки като легионери, бранници, ратници и др.

Към края на януари 1948 година окръжното ръководство на МВР реши да проведе една акция за залавянето на въоръжената банда и ликвидирането на нелегалната контрареволюционна организация в Асеновградския край.

За целта бяха включени, освен милиционерските части, личния състав на ДС в окръга, но и войска от 9-ти пехотен полк - Пловдив. Натовариха ни на камиони и към разсъмване пристигнахме на определеното за претърсване место. Разпределиха ни по групи и след инструктажа всяка група пое към определеното й място. На мен и групата ми се падна територията между селата Добростан и Орешец, т, е. там, където допреди четири години се подвизавах като партизанин и ми бяха познати всички потайни места, където биха могли да се укриват хора.

Въпреки най-усърдното претърсване, никоя от групите не откри нито следа от бандата. Надвечер бе даден отбой и бе наредено групите да се приберат в с. Орешец, откъдето с камиони ще се извозят до Пловдив. Нашата група, понеже беше най-близо до селото, пристигна първа и аз отидох да докладвам на ръководството на операцията за резултата на нашата група от претърсването и между другото подхвърлих, че това дето правим е празна работа.

- Защо да е празна работа? - запита др. Благой Пенев -”Василий”.

- Ами, другарю “Василий”, ние сме били партизани и знаеш, че нашите постове ни предупреждаваха, още щом забележеха нещо подозрително и ние вземахме мерки да се отдалечим навътре в балкана. А тук сме се натрупали няколкостотин човека и искаме да изненадаме врага.

- Добре де, какво предлагаш ти?

- Смятам че тази работа ще свърши само една контра-чета от подбрани млади и здрави момчета - милиционери.

В това време пристигнаха и камионите и другите групи и започна товаренето ни хората за обратния път. По плана нашата група беше една от последните за изтегляне и докато ни дойде редът беше се вече почти стъмнило.

Когато влязохме в с. Червен, забелязах, че криминалният инспектор Сиди, спрял до една джипка, спира колите и ги пита нещо

Когато наближихме, аз си подадох главата от кабината на камиона и запитах Сиди какво търси.

- Ха, тъкмо ти ми трябваш, слизай от камиона и ела с джипката, началството те чака в Пловдив.

Качих се при него и пристигнахме в Пловдив, а аз отидох съгласно нареждането право при началството.

Щом влязох в кабинета на окръжния началник, видях че там са се събрали почти всички началници от управлението а също така и съветника в МВР-София /името му съм забравил/.

- Седни, Тушо, и разкажи, какво имаше предвид, когато подхвърли идеята за контра-четата - ми каза др. Пенев.

Повторих същото и добавих, че четата не бива да бъде много по-голяма от предполагаемия брой на бандитите, че тя ще се движи само нощем, че хората трябва да бъдат облечени в различно облекло, но пригодено за балкана и без да се разбере, че това са милиционери, че оръжието, с което ще бъдат въоръжени, трябва да бъде предимно късо /пистолети/ и автомати и тук-таме по някоя пушка.

- Вот - ето хороша идея - възкликна съветникът. - А кой смятате, че трябва да води четата?

Разбрах накъде бие той, но се направих, че не съм разбрал намека и вдигнах рамене.

- Все пак, Тушо, кажи си мнението - кой трябва да оглави четата, ти си бил четен командир и разбираш тази работа - усмихна се др. Благой Пенев.

Ако беше преди Девети, когато нямах никакви ангажименти към никого, бях ерген, веднага бих отговорил: - Аз!

Но сега, когато имах семейство - жена, две дъщерички, голямата на две години, а малката на десет месеца, когато трябваше да оставя сама жена, без никакви близки хора в Пловдив, да се справя със семейството, малко се замислих, но все пак отговорих:

- Ако няма кой да поеме ръководството на контрачетата, ще го поема аз.

- Кажи колко души и кога ги искаш - каза др. Пенев. - По възможност още тази вечер, за да използваме шумотевицата, която предизвикахме днес, та да се приближим поне до с. Орешец - отговорих аз.

- Добре, Тушо - каза прекият ми началник Иван Илчев - иди си до дома да си починеш, да се видиш със семейството ти, което ние не ще оставим без помощ. Когато работата тук стане готова, ще изпратим колата да те вземе.

И така, на мен се падна отново да стана командир на чета, а не както твърди в един свои спомени тогавашният ми помощник, а сега генерал Стою Сандалски. Но това само за правдата…

Отидох си вкъщи. Децата спяха, а другарката ми Недялка с укор ме попита къде се бавя цял ден, без да се обадя - и тя, и децата много се притеснили.

Казах й, че съм бил по работа и доста се позамислих дали да й кажа за новата ми “работа”, но тя беше комунистка и не биваше да крия от нея.

- Сега се налага да отсъствам повече време, задачата е строго секретна и малко опасна - ще гоним бандити из балкана, но ти не се притеснявай, макар че няма да мога да ти се обаждам, не вярвай на различни слухове, които могат да достигнат до тебе, а за всичко се обръщай към окръжния ни началник Иван Илчев.

Вечеряхме и аз се опитах да поспя поне малко, докато дойдат да ме вземат, но в такива моменти спи ли се?

Надвесих се над спящите ми невръстни деца, гледах ги дълго време и си помислих - досега на няколко пъти щастието не ми е изневерявало, може би и този път ще имам щастие да видя отново децата и жената си. Неусетно съм заспал, както си бях облечен, жена ми хвърлила само едно одеяло - защото стаята беше лед-студена.

Към един часа след полунощ пристигна колата да ме вземе. Когато пристигнах в управлението, там всичко вече беше готово. Хората - предимно бивши партизани, политзатворници и ятаци, бяха подбрани от трети милиционерски участък воглаве с началника си поручик Стою Сандалски и няколко души от втори милиционерски  участък начело с подпоручик Токмакчиев /или Топракчиев, забравил съм/. Въоръжени бяха така, както се бяхме уговорили с началството, с изключение на две леки картечници, както ни дадоха за всеки случай.

Аз имах един мощен испански пистолет “СТАР”- поисках за него повече патрони и няколко бомби. Другарят Пенев ми даде неговия автомат “Чешка збръсвка” с която беше предишния ден на акцията и торбичка с пет-шест пълнители, качихме се в камиона с покрита каросерия и поехме към неизвестността…

Преди разсъмване пристигнахме близо до с. Орешец. Слезнахме от колата и поехме пеша до селото. Още щом влязохме в селото, аз се запътих към къщата на директора на училището /който беше наш човек/, събудих го и му казах, че сме една доста голяма група, която искам да прекара деня в училището, но без никой да разбере това.

Той разбра каква е работата, облече се и лично той ни отключи училището, където много тихо и предпазливо - да не ни усетят в селото, влязохме и в трите стаи на училището се разположихме за денуване. Попитах го кой друг има ключ от училището - той каза, че само той.

- Напиши тогава една бележка, че днес няма да има занятия, поради това, че ще ходиш в Асеновград, или че си болен и я залепи на вратата, която ще заключиш след себе си.

След като директорът заключи и си отиде, събрах хората си и им казах, че сега ще трябва - първо, да похапнем, второ, да не се разсъбличаме, защото няма да палим печките - нали училището не работи днес - и така облечени да се опитаме да поспим и да си отпочинем, защото довечера ни чака труден и опасен път.

- Значи при наша власт ставаме нещо като партизани пак - подхвърли един веселяк от Карловско.

Точно така - сега пак ставаме партизани, но с тази разлика, че сега ние ще бъдем преследвачите, а фашистите - преследваните…

Разположихме се по чинове, по маси и кой където намери - къде седнали, къде полулегнали или седящи, се опитахме да поспим, но в този студен зимен ден без печка спи ли се! Бе 30. I. 1948 г.

При смрачаване разтворихме раниците със сухата храна, която ни бяха дали от управлението, похапнахме преди да се е стъмнило и обясних на хората, че сега - като се стъмни и спре всякакво движение из село, ще излезем в партизанска колона от селото,

но така, че даже кучетата да не ни усетят. По пътя, даже и в балкана няма да се пуши и святка с фенерчета и пр. За тази цел ще се избират подходящи места и ще се дават почивки…

Построихме се в партизанска колона - напред патрулна тройка начело с милиционера Атанас …  от с. Орешец, който като местен трябваше същевременно да бъде и водач, след тях ние със Сандалски, зад нас - останалите хора, а най-отзад - подпоручик Токмакчиев и поехме нагоре към местността “Кормисош” /сега там е правителствен резерват/.

Не бяхме изминали и километър, когато патрулът даде знак, че идва някой. Изтеглихме се встрани от пътя и залегнахме в снега. Чакахме какво ще ни докладва патрулната тройка. След малко при нас дойде Атанас и един непознат, в униформа, човек. Оказа се, че това е горският от с. Лъки, който отивал в с. Орешец по работа.

Според Атанас, който го познавал добре, той не бил лош човек, даже бил партиен член.

Но законите на конспирацията, по които щяхме да действаме до разкриването на бандата, не ни даваха право, макар и наш човек, да го освободим.

Казах му, че той като горски, който добре познава района си ще ни бъде водач. Взехме го със себе си и продължихме.

Малко след полунощ, чух звънци на кози или овце. Спряхме и със Сандалски се отбихме по посока на звънците. Взеха да лаят кучета и след малко чухме почти детски глас да укротява кучетата да не лаят, а след малко се появи и самият той. Беше около 15-16 годишен момък, но суровият балкански живот го беше възмъжал. Попита ни какво искаме. Отговорих му, че идваме при онези, дето са при вас, защото сме гладни и измръзнали.

В начало той се посмути, но после се съвзе и с един верски фанатизъм, присъщ само на родопските българо-мохамедани, дръзко отговори, че при него няма никой. Стана ми ясно, че той знае нещо, но от него нищо не ще изкопчим, при това започна да се моли да не вземем овцете и козите им. Оставихме го и се върнахме при групата си.

Запитах горския дали познава овчарчето, той смънка, че и той и баща му не били лоши хора. Продължихме по-нататък.

Малко преди зазоряване казах на горския да ни заведе някъде, където ще можем да денуваме. Той каза, че тук наблизо е старата мина на инженер Попов, че там има място за всички.

Спуснахме се към един дол, където на осветена от луната полянка видях очертанията на двуетажна каменна постройка. Решихме да денуваме тук, но за всеки случай казах на Сандалски и Токмакчиев с една част от хората ни да обградят къщата, а аз със горския и Атанас ще вляза в нея. Така и направихме.

Когато отидохме до вратата на къщата и горският се опита да отвори и да влезем, оказа се, че вратата е заключена. Попитах го да не би къщата да е необитаема - той отговори, че снощи, преди да се срещне с нас е бил тук, даже тук си оставил пушката.

Наредих му да тропа и с висок глас да извика на стопанина на къщата да отвори, че е измръзнал.

- Кабаков - завика той - отвори, бе, че замръзнах.

Ние с Атанас се отдръпнахме от двете страни на вратата към стената и зачакахме. След малко се чу шум по стълбището и вратата се отвори от един доста възрастен човек, по бели гащи, с наметнат балтон и лампа в ръце. Като ни видя и нас двамата с Атанас, той се смути и запита: “Какви са тези хора?”, на което горският отговори, че не сме лоши хора и т.н.

Още щом влязохме във долното антренце, го запитах има ли освен него други хора в къщата, на което той отговори, че няма освен жена му и детето му.

Стори ми се много подозрително държанието му, затова казах да ми свети с лампата, а аз ще проверя помещенията.

Още в първата стая вляво ми направи впечатление масата, на която имаше няколко празни чаши и празна бутилка от мастика, миризмата на която се усещаше чак от вратата, но не го попитах с кого се е черпил. Стаята беше празна.

Срещу нея едната стая беше съвсем празна, а другата до нея имаше нарязани дърва за огрев и един сандък с брашно.

Следващата срещу нея, още като я отвори, ми замириса на пресен печен хляб. Повдигнах покривката, с която беше покрит и видях три-четири цели хляба и един останал около четвърт. Хлябовете бяха големи - домашни, около 4-5 кгр. единият.

Пак нищо не му казах, че например може ли двама възрастни и едно пет-шест годишно дете да изядат над три кгр. хляб, а му казах да се качим на втория етаж.

Той напред, след него и ние с Атанас, се качихме на горния етаж и той отвори една от стаите, която беше празна, отвори втората - в нея спяха жена му и детето му, но преди да отвори третата стая, чу ми се някакъв шум от човешки стъпки и стиснах по-здраво автомата. Лампата беше газова с огледало от едната страна за рефлектиране на светлината. Когато отвори третата стая, той завъртя лампата с огледалото към стаята и освети нас, но въпреки светлината, която ми блесна в очите, забелязах някакви сенки в стаята.

Веднага го запитах какви са тези човешки сенки, но вместо отговор, мръсникът духна лампата и легна по корем на вратата и веднага отвътре се изстреля един откос от автомат. Аз също незабавно отговорих с един откос и стрелбата отвътре спря, но зад мен Атанас изохка. Бяха го ранили в дясната ръка и не можеше да стреля. Отдръпнахме се на отсрещната стена на коридорчето и оттам дадох още един по-дълъг откос с автомата и пълнителят му се изпразни. Извадих “Стар”-а, с него дадох няколко изстрела и повдигнах Атанас, в това време покрай нас се изтърколи една бомба - бухалка, взе да трополи по стълбите и след миг страшен трясък разтърси каменната къща. Стълбището беше отнесено от бомбата. Издърпах Атанас към балкона, отворих вратата, счупих с лакътя дървения парапет на балкончето и извиках на дошлите вече Сандалски и други другари, да подхванат от долу ранения, а след него скочих и аз.

Тъкмо се бях разпоредил да закарат Атанас по-настрана и да го превържат, когато два бомбени взрива разтърсиха двора и отнесоха шапката на Сандалски, милиционера до него нарани парче от тенекия, а мен взривната вълна просто ме блъсна във входа на къщата. Разбрах, че бомбите бяха хвърлени от прозореца на стаята, където бяха бандитите, чийто прозорец гледаше към двора, извадих моите две бомби и със замах ги отпратих към прозореца. Но само след секунда те изтропаха на двора и след миг избухнаха. За щастие и моите бомби бяха “бухалки”, та не ни направиха поражение.

Какво бе станало?

В сутрешния сумрак не бях забелязал, че въпросният прозорец имал желязна решетка, и естествено - бомбите се ударили във въпросната решетка и отскочили пак при нас.

Казах на Сандалски да извика на картечарите да стрелят по прозореца и да стегнат обръча около къщата. Но той от взрива беше почти оглушал, та едвам ме разбра. Дадох му моя празен автомат, а взех неговия /нямаше време за зареждане/ и застанах от едната страна на вратата, с цел - ако някой се опита да бяга през вратата, да го обезвредя. Почаках малко, но леките картечници не се обаждаха, с пълзене и с прибежки прекосих двора и отидох до една от картечниците и запитах - защо не стрелят?

Отговориха ми, че картечницата направила засечка, Понеже бях убеден, че няма да ни дадат непроверено оръжие, аз залегнах зад картечницата, издърпах зареждача, натисках спусъка и един откос от куршуми засвятка по каменната стена на къщата. Другарите, във внезапната суматоха, която се получи от стрелбата и бомбените взривове, забравили, че трябва преди да натиснат спусъка - да заредят, в резултат на което изстрел не се получи.

В това време от другия край на къщата се чуха два бомбени взрива и откъслечна автоматна стрелба. Оставих Сандалски при картечниците, а аз с още двама-трима души отидохме при мястото на стрелбата и запитах подпоручик Токмакчиев какво става.

А какво бе станало? Известно е, че при лунни нощи, преди разсъмване се получава известно затъмняване, сумрак, който бандитите използвали, хвърлили две бомби и няколко сенки скочили от задния прозорец и се изгубили във гъстата гира. Той беше събрал групата си и се готвеше да тръгне и преследва бегълците, ни аз го спрях, като му обясних, че бандитите може да залегнат в гъстака и в тъмното да ги избият всичките.

- Вече няма къде да бягат - казах аз - щом ги открихме, вече не ще ни избягат. Затегнете обръча и внимавайте до разсъмване да не допуснете да избягат други.

Върнах се при основната група, починах си малко и след като взе да се развиделява, със силен глас извиках: “Всички които са останали вътре, да излязат на двора с вдигнати ръце, иначе ще взривим къщата”!

Пръв реагира горският - вдигнал пушката си със шапка на нея, той взе да вика: “Аз съм горският, не стреляйте”.

Извиках му да остави пушката си на двора и да дойде с вдигнати ръце при нас. Когато дойде, беше ни жив, ни умрял. Сврял се в една от долните стаи, легнал по корем и всеки миг чакал къщата да се стовари върху него.

- Ти защо ни излъга - казах му аз - че къщата е празна и ни вкара в клопка? За такова предателство има разстрел!

- Не съм знаел, братче, че имало и други хора. Снощи бяхме само аз и семейството на Кабанов, но ракия не пихме, а сега гледам, че след мен са дошли и други, та са пили.

Детенцето горе плаче, а не могат да слязат долу, защото стълбището е разрушено от бомби, та ми казаха да ви помоля да им помогнете  да слязат - продължи той.

- Слушай - му рекох - иди  и свали детето с някой чаршаф ли, с одеяло ли, но след пет минути да сте тук всички.

След малко дойдоха и четиримата - Кабанов, жена му, детето му и горският. След обиска наредих да завият добре детето с одеялото и да го сложат зад един голям камък на завет, а майка му да стои до него.

- Ти бе, мръсник - рекох на Кабанов - защо ни излъга и ни подведе, че няма никой освен семейството ти? Не стига това, ами пред вратата на стаята духна лампата и ни изложи на смъртна опасност?

Той взе да мънка и от приказките му и говора разбрах, че е белогвардеец. Взрях се в жена му и познах една бивша тютюноработничка, но с недотам добро поведение и име в Асеновград. Сега ми стана ясно кой е Кабанов и какъв човек е той.

Кабанов беше един от малкото белогвардейци у нас, които посрещна народната победа на 9. IX. 44 г. със злоба и ненавист. Макар и не от дворянски произход, но той беше сто пъти по-заклет враг на съветската власт и комунизма от истинските дворяни и помешчици. На няколко пъти беше викан в участъка в с. Лъки да бъде предупреждаван да не разпространява злостни измислици по адрес на Народната власт.

- Слушай - му рекох - ако искаш да останеш жив, втори път да не повтаряш това, което направи преди малко. Ще отидеш в къщата и най-внимателно ще провериш дали има живи хора. Ако има убити, ще ги изкараш на балкона, а ако има ранени, ще ги свалиш на двора. Всички вещи на нелегалните ще хвърлиш на двора, Ясно ли е?

Отиде мръсникът и след малко от балкона се обади:

- Никой няма, нито живи, нито мъртви, нито ранени. В стаята има кръв по пода, но човек няма.

Казах му да изхвърли багажа, като същевременно аз и още двама души /единият се казваше Пехливанов/ отидохме в къщата. Аз останах да чакам отвън, а те се качиха при Кабанов, да проверят все пак, на него не можеше да се вярва.

От горе започнаха да хвърлят разни вещи: раници, туристически обуща, торбичка  с пълнители за автомат, чанта с някакви книжа и др.

Най-напред аз взех чантата и проверих що за книжа са това. Оказа се, че това било архивът на “Втора родопска въстаническа бригада “Никола Петков”. Виж ги ти мръсниците - рекох си аз - нашата бригада преди 9. IX. 44 г. също беше “Втора родопска въстаническа бригада “Васил Коларов”. Значи те се мъчат да се представят като нас борци за народна свобода. Продължих да ровя и открих едно писмо на чужд език, няколко бележници и други незначителни неща. Да се ровя и чета намерените документи нямаше време, затова ги прибрах, опаковах ги и ги предадох на човека, който щеше да свали в с. Лъки Атанас за лекуване на раната му, да ги предаде в участъка за съхранение.

Точно в този момент в горния етаж се чу бомбен взрив. Обърнах се нагоре и извиках: “Пехливанов, защо си играете?”, а той ми отговори, че не знае кой е хвърлил бомбата, но тя избухнала в къщата.

Нaредих да се започне най-щателно претърсване на къщата и около нея. Аз взех автомата, който бях оставил на земята, окачих го на врата си и започнах да претърсвам от южната страна на къщата, където забелязах кокошарник. Заредих автомата и доближих кокошарника, който вместо със врата, беше затворен с три-четири цепеници. Дръпнах едната, дръпнах втората, па като че ли по някакво предчувствие, третата цепеница махнах с лявата ръка, а с дясната поех автомата си готов за стрелба. Надникнах вътре и още щом си показах главата в кокошарника, забелязах, че някой се мери с пистолет точно в лицето ми. Това става от два-три метра. За по малко от секундата натиснах спусъка на автомата и стреляхме почти едновременно двамата. Аз завъртях една скоба с автомата и изстрелях почти половин  пълнител в него, но и мене ме парна нещо по бузата от дясната страна. Изправих се и започнах да се поопипвам точно там, където ме парна, но дошлите другари започнаха да ме опипват по гърдите, като ми казаха, че по лицето си нямам никаква рана от куршум, а само едно червено петънце. Изглежда това в  било от гилзата на неговия “парабелум”, която много гореща и от близко разстояние ме беше парнала по лицето. Но се оказа, че това беше последният изстрел на бандита. Направен беше на решето.

Наредих да доведат Кабанов и още с идването си му извиках: “Абе, мръсник с мръсника ти, за по малко от час два пъти ме хвърляш в прегръдките на смъртта! Ти знаеш ли, че заслужаваш сто смърти?”- и се обърнах срещу вятъра да си запаля цигара. Докато направих това, чух изстрел и се обърнах веднага. Видях, че Атанас прибира в кобура си пистолета, а мръсникът лежи на земята с пробит череп.

- Атанасе, защо направи това? Той жив ни трябваше…

А той отговори:

- Ако искате, съдете ме, другарю началник, но този мръсник не биваше повече да живее. Само за едно кратко време на два пъти щяха да те убият, а мен остави за цял живот сакат.

Казах му веднага да тръгват за Лъки, а аз извиках жената и й казах, ако знае кои са близките на убития в кокошарника - да съобщи да дойдат и си го приберат, а тя да постъпи с мъжа си, както намери за добре.

Тя ме помоли да я заведем и нея в Лъки заради детето, което тук ще измръзне, а там да я съдим.

Наредих да вземат мулето им, да качат Атанас и детето на него, а тя с двама милиционери - след тях…

Седнахме до си починем, защото от дългия път през нощта и от напрежението след станалото, бяхме доста изморени.

Оттеглихме се със Сандалски, за да се посъветваме накъде да насочим търсенето на избягалите бандити.

Действията ни като контрачета вече бяха провалени и отсега нататък трябваше да действаме като редовна, въоръжена част на народната власт.

Още в с. Орешец бях разговарял с Атанас, къде евентуално бихме могли да денуваме през тези студени януарски дни и между другите места, той беше споменал за “Ячовия чифлик” в местността “Кормисош”, където имало доста постройки, като къщи, плевни и други селско-стопански постройки, а хора имало малко през зимата, само едно-две семейства българо-мохамедани.

Собственикът на този чифлик Ячо Калеев беше от Асеновград, наглед тих човечец, но иначе голям кожодер и мръсник, търговец и производител на дървен материал, експлоатираше местните българо-мохамедани най-безбожно, а иначе се правеше на светец…

Решихме да отидем там и сега вече като открита милиционерска част, ако ги сварим там, да се помъчим да получим някакви сведения за бандитите от него, ако евентуално има връзка с тях.

Чифликът беше на два-три часа път от мястото на полесражение и малко преди обяд пристигнахме там. Беше 31. 1. 1948 г.

Много пъти като партизанин съм минавал покрай чифлика, но на почетно разстояние, защото собственикът му беше мръсник, та сега като влязохме в него и видях солидни каменни постройки за живеене, обори и други селско-стопански постройки, хубавите поляни и ниви около тях, като че ли умората ми веднага изчезна.

В най-голямата постройка, която се оказа къщата на чифликчията и в която са се събирали на пиршества и оргии гостите на Ячо Калеев, въпреки силното и продължително чукане и тропане по вратите не се обади никой.

В съседната, по-малка къща сварихме една жена с пет-шест малки деца, най-голямото, от които нямаше повече от 12-13 години, която на въпроса ни - къде е “чорбаджията”-отговори, че той става вече два-три дена не се е вестявал насам.

Гузният поглед на жената издаваше, че тя знае нещо, “което не е за казване”, но от опит знаех, че и да я одереш, няма да каже нищо, затова й казах да отвори къщата на “чорбаджията”, където ще го дочакаме да се върне.

Жената ни отвори и веднага отиде да кърми най-малкото си дете.

Ние се настанихме нашироко в просторната къща, починахме си от дългия /в смисъл труден и балкански/ път, а в това време Сандалски поставил пост пред вратата на къщата и още четири поста /секретни/ около чифлика.

Направи ми впечатление, че къщата уж необитаема от два-три дин, а стаята, в която се настанихме със Сандалски, не беше студена, а напротив - топла, което показваше, че тук не-по рано от 7- 8 часа е горяла печката. В съседната стая, зад една крачна шевна машина открих отворена тенекия сирене, около която имаше още мокри капки от саламурата и ситни парченца сирене, което също говореше, че тук снощи са обитавали хора.

Като се поогледах наоколо, на север от нас беше мястото, където сутринта се разигра полесражението, от което по въздушна линия имаше не повече от 4-5 км, стана ми ясно защо “чорбаджията” от два-три дена не се е”вестявал”. Очевидно тук се е чула пукотевицата от полесражението, най-малкото - бомбените взривове, поради което “гостите” на чорбаджията заедно с него са сметнали за благоразумно да изчезнат от тук. Възможно е и да са ни забелязали по пътя, тъй като, както вече казах, ние започнахме да действаме открито като милиционерско поделение.

Споделих съмненията си със Сандалски и решихме да поставя още секретни постове по всички пътеки от и за чифлика.

Обядвахме и наредих на втората смяна часови да легнат и поспят, защото след час-два ще трябва да сменят другарите си.

Вечерта, към 10-11 часа, един от секретните постове задържал и доведе при нас един 15-16-годишен младеж. Запитах милиционера обискирал ли е младежа, отговори ми, че го е обискирал, но нищо съмнително не намерил. Освободихме милиционера, а задържания поканих да седне по-близо да печката и се стопли.

Той стеснително и уплашено се приближи към печката и придърпа към себе си една овчарска торба. Запитах го какво има в торбата, той смотолеви, че няма нищо.

Взех торбата и проверих съдържанието й. Оказа се, че в нея има десетина броя вестници - по три-четири броя “Изгрев”, “Зеленото знаме”на Н. Петков, и по един брой от другите опозиционни вестници, три-четири кутии цигари, няколко кутийки с разни лекарствени таблетки и други незначителни неща.

Запитах го как се казва - отговори ми, че се казва Медко. Понеже знаех, че сред българомохамеданското население, даже и и след девети септември, рядко имаше грамотни хора, дадох му един брой “Изгрев” и го накарах да ми прочете заглавието на уводната статия. Не можа да прочете нищо.

Попитах: - На кого ги носиш тези вестници?

Отговори ми, че на баща си.

- А той може ли да чете?

Отговори, че също не може да чете.

- Тогава за какво му са, щом и той не може да чете?

- Да си свива цигари.

- Ами тези цигари, които носиш - за кого са?

Медко млъкна и наведе глава надолу. Ако ме беше излъгал, че цигарите и вестниците са за чорбаджията му Ячо, би звучала по-правдоподобно и можеше да му се повярва. Но сега нямаше съмнение, че пред нас стои един от помагачите на бандитите.

Ясно беше, че Медко не беше се подготвил за такива въпроси. За мен беше вече повече от сигурно, че тези неща в торбата му бяха предназначени за други. Убеден бях вече, че сред бандитите е и помощник-кметът на Асеновград Милан Гошев, който беше звенар, че там е и ceкретар-бирникът на Лъки Бузов, че там е и Данчо от Тополово - върл младежки опозиционер от „ЗМС - Сърбински” и др.

- Слушай, Медко, за такива сиромаси като тебе и семейството ти - аргати на чифликчии и кожодери, аз съм кръстосвал тоя балкан, за да живеете и вие като хора, а ти си седнал сега да ме лъжеш  - това бива ли да правиш? Я си кажи истината. Та ти си малък още и нищо няма да ти направим, както на теб, така и на семейството ти.

- Хаир, нищо не знам, нищо не съм видял - твърдо отговори той.

Разбрах, че колкото и да го разпитваме, каквито и наказания да му положим, Медко вече няма да проговори, след като каза “хаир”.

Наредих да го вземат в стаята, където бяха разквартирувани милиционерите и да го оставят там да спи, но за всеки случай да му вържат ръцете и краката и да го покрият.

Имах предвид, че хората не бяха спали почти две денонощия и дежурният можеше да заспи и да го изпуснем.

На другия ден, рано сутринта, развързахме Медко и го взех за разпит в нашата стая.

- Слушай, Медко, ти не си лошо момче, смятам, че ще ме разбереш, че искам да ти помогна, да не разкарват после и тебе, и семейството ти по съдилища, че сте помагали на тези разбойници, които карат и тебе, и баща ти да им работите без пари. Я ми кажи ти къде е баща ти? - запитах го аз, макар че майка му каза още вчера, че е на някакво сечище.

- Бабайко нищо не знае за тази работа - изтръгна се от устата на Медко.

- Така ли? - рекох аз - тогава ти ще ни разкажеш всичко, няма до закачаме семейството ти, а тебе все едно, че не сме те срещали.

Медко се замисли и изведнъж  от него се изтръгна:

- Ама те ще ме утрепят, ако научат, че съм ги предал.

- За това бъди спокоен - ние сме насреща.

Отпуши се Медко и взе да говори, че работите в торбата били за “партизаните”, че той трябвало да им ги занесе във землянката снощи, но като отишъл там, нямало вече никой. Само по-малко димял недобре загасеният огън. . .

- А къде е тази землянка?

- На половин час от тука.

- Ще ни заведеш ли там?

Отговори, че щом искаме, ще ни заведе.

- Само че те вече не са там, хванаха към Манастир, където казваха, че имат друга землянка.

Наобядвахме се заедно, а след това извикахме майка му и и казахме да не се тревожи за Медко, той е при нас, иначе ако го оставим на свобода, може някой от тия бандити да го убие, за да заличи следите им.

След обяд заедно със Сандалски, Медко и няколко милиционери отидохме да видим  землянката, за да проверим дали Медко не ни лъже.

След около час /половиният час се оказа помашки/ пристигнахме на мястото и още от около стотина метра ми замириса на загасен, недогорял огън. За всеки случаи заобиколихме землянката и ние тримата - Медко, Сандалски и аз - влязохме да проверим дали не са оставили някакви следи.

Личеше си, че “евакуирането” им е станало много набързо, огнището издаваше още лека пара, а в казанчето над него чорбата беше още топла. Имаше и няколко захвърлени кървави бинта и памук.

Оставихме два секретни поста за всеки случай, а останалите се завърнахме в чифлика.

Изпратихме съобщение до участъка в с. Лъки, да уведоми окръжното управление за случилото се вчера сутринта и намирането на землянката, но вече празна, както и че ще чакаме нареждане за по-нататъшните ни действия.

На другия ден след обяд пристигнаха с една джипка в чифлика другарите Благой Пенев и полковник Лев Главинчев /който, ако не се лъжа, тогава беше в Гранични войски/.

Докладвахме им подробно за случилото се от начало до днес, а също така, че там бяха ранени двама милиционери и убити двама от бандитите.

Те останаха да пренощуват при нас, в чифлика. Рано сутринта дочухме викове на жена и детски плач. Майката на Медко дотича при нас и съобщи, че се е запалила плевнята и обора на кравите.

Незабавно отидохме всички и какво да видим - над плевнята се издига два-три метрови пламъци, цялата обхваната от всички страни и почти на изгаряне, а оборът също вече пламнал от южната и залепената до плевнята страни, а отвътре се чува страшно мучене на добитък. Веднага разбихме вратата и изкарахме животните вън от опасност, но друго вече нищо не можехме да помогнем.

Запитах жената в обора имаше ли хора, тя отговори, че там нямало никакви хора. А в плевнята? - попитах пак аз, защото забелязах, че от средата на плевнята се издигат синкави пламъци, а това беше признак, че там гори жива плът - човешка или животинска.

- Децата ти всичките ли са тук?

- Да - отговори тя.

Действително, около нея се навъртаха всичките й деца и зъзнеха в ранната февруарска утрин, но не смееха да се отдалечат от майка си.

Дойдоха и другарите Пенев и Главинчев и като видяха какво се бе случило и че добитъкът е спасен, наредиха хората да се приберат.

Пламъците вече намаляха, на места даже и спряха да се издигат, но над една купчина недогоряла пепел все още се издигаше синкав пламък.

Споделих с другарите Пенев и Главинчев опасенията си, че там може би гори животно или човек, но те ми казаха: - Даже и да са правилни предположенията ти, сега е късно да се помогне, нека догори - тогава ще видим.

След около час стана възможно да се разрови въпросната купчинка и от там измъкнахме изгорял до неузнаваемост човешки труп.

Тя доста дълго се взира в трупа, но не можа да го познае. Изведнъж забеляза озъбената му и обгоряла физиономия и видя на горната му челюст два златни зъба и зарева.

- Защо - викам - ревеш, да не би да е твоя мъж?

- Не, не е мъжът ми, но това е той, чорбаджията Ячо Калеев - и пак зарида.

Ясно беше, че той им е бил ятакът, при него са зимували - затова, когато дойдохме, стаите бяха още топли…

След обяд другаря Пенев ме извика настрана и ми каза, че трябва да сляза с тях, защото в Асеновград се пръснал слух, че съм убит при старата мина на инж. Попов, научила другарката ми и отишла в Пловдив да пита началника ми.

Макар др. Илчев да я уверил, че съм жив и здрав, но тя изглежда не повярвала, отишла си разплакана и с децата пак заминала за Асеновград, при моята и нейната майки…

Как станало това?

Другарката ми отишла за малко в Асеновград и на път за дома на майка си, се срещнала със своя съсед бай Киро Пехливана, който като я видял да върви спокойно и усмихната, се учудил и я запитал:

- Недялке, зер ти не знаеш какво е станало с Тушо?

- Нищо не знам, бай Киро, но я ми кажи какво е станало с него.

- Нищо, нищо - усетил се той, но вече било късно.

Разплакала се другарката ми и право в Пловдив при началника ми…

Слезнах с тях до Асеновград и направо отидох при майка ми, където сварих и жена си със децата.

На другия ден излязох из града, за разсейване на слуха. Отидох в околийското управление на МВР, оттам се свързах с началника си и го запитах какво да правя по-нататък.

- Остани в Асеновград и се включи в работата по разкриване на всички участващи в нелегалната организация и в следствието им.

Нелегалната организация “Национал-християнски кръст” беше една действително добре изградена, контрареволюционна организация. Наброяваща около 180-200 души с ятаците и помагачите им из Асеновградска околия. Но поради разнородния си характер, те бяха с различни политически и икономически интереси и не представляваха монолитно цяло. Обединяваше ги само бясната им омраза към комунистите и комунизма, иначе всеки от участващите дърпаше чергата към себе си, поради което при следствието много лесно се издаваха един друг, което пък улесняваше нашата работа по ликвидирането на организацията.

В управлението се получиха сигнали, че нелегалният бандит Милан Гошев се е укрил в дома си. Понеже бяхме добри приятели и даже близки по някаква роднинска линия, реших аз да отида сам у тях и да поговоря с майка му. Още щом ме видя, тя се разплака, взе да си скубе косите и да проклина тези, дето му дали този акъл и пр. Успокоих я, че станалото-станало, сега трябва да видим какво може да се направи, та поне малко да си облекчи положението, да не получи най-тежкото наказание.

- Слушай какво, лельо Магдо, аз знам, че Милан е тук, но няма да те увещавам да предадеш сина си, който ти е единствен, както преди Девети полицаят Блажев увещаваше майка да ме предаде. Но ще кажа високо, за да ме чуе и той: колкото по- рано се предаде, толкова шансовете да отърве кожата са по-големи. Тогава ще може да разчита на някаква милост изобщо…

Но минаха няколко дни, а от Милан Гошев  не се получи нищо, но в замяна на това пък се получиха сведения, че се укрива в сайванта на един свой приятел от с. Добралък.

Казах на другарите Шигарминов и Тропчев /единият - началник на милицията, а другият - началник на ДС/ да се заемат те със залавянето му.

Те заминаха и още същата вечер се завърнаха с него, като го заловили точно на описаното място.

- Още щом доближихме плевнята, залегнахме с Тропчев и извиках: Предай се Милане, че иначе ще изгориш заедно с плевнята - разказваше Шигарминов. - Веднага излезе с вдигнати ръце. Казахме му да дойде към средата на двора, като не го изпущахме от поглед. Щом дойде на 7-8 крачки от нас, казах на Тропчев да му вземе оръжието. Той без съпротива се остави де го обезоръжим и ние му прибрахме пистолета и двете бомби, които носеше.

Качили го в джипа и малко преди да наближат управлението, извадили патроните на “Наганта” му, извадили възпламенителите на бомбите и го окичили така, както им се бил предал. Понеже знаеха, че сме близки, решили да се пошегуват /и двамата бяха големи шегобийци/.

- Ето го “полковник” Гошев, другарю началник - каза Шигарминов и избута пред себе си “полковника”, окичен с оръжието и амуницията на баща му - бивш македонски войвода.

- Седни, Милане - посочих му стол - и започни да разказваш от начало до края.

Той мълча доста време, преди да проговори. Ядосах се, че се правеше на голяма „комита”, а за две пари му липсваше смелост, та му казах:

- Слушай, Милане, като те гледам с бащиния ти каяфет, напомняш ми на баща си, но само по външния вид и салтанат, а неговата доблест и смелост ти липсват. Той се бореше против поробителите на Македония, а ти се бориш против собствения си народ, който след Победата те удостои с честа да те направи помощник-кмет на Асеновград, а ти за отплата вдигна оръжие против този народ.

Навел глава, Гошев мълчеше. По едно време се изправи и гледайки ме в очите каза:

- Слушай Тушо, страхливец може да съм, но предател никога няма да стана.

- Та какво има да ни предаваш? - казах. -  За нас вече всичко и всички сте ни известни, остава само да ви изловим и ви предадем на съд. Ако ме беше послушал, когато говорих на майка ти, а всъщност на тебе, у вас, може би щеше да разчиташ на известно снизхождение.

След някой ден получихме сведения от с. Крумово, където се укривал нелегалният Захов. Взех няколко души от ДС, между които брат ми “Бранко” и Тропчев и веднага заминахме за селото. Когато уточнявахме посочената къща със заведущ участъка, се

оказа, че въпросната къща не е много на края на селото, че стопанинът й от дълго време го няма в селото и др. подробности.

Щом се стъмни, групата се отправихме към къщата, оставихме около нея няколко души, а ние тримата - аз, Тропчев и “Бранко” със заредени оръжие влязохме в двора. Аз се спрях пред стълбището, а двамата застанаха срещу него, евентуално ако някой се опита да стреля от горе по мен, те да го ликвидират.

Понеже кучето се разлая, излезе една жена да види какво става, но щом ме видя понечи да се прибере вкъщи, но аз я спрях и се заизкачвах по стълбището.

Жената беше пребледняла и от електрическата светлина изглеждаше още по-бледа. Усъмних се, че бандитът може да е горе и затова извадих и една бомба, която взех в лявата си ръка. Жената ме въведе в стаята, която им служеше и за кухня и веднага започна да плаче и се вайка: “Олеле-е, изгориха ми къщата, мръсниците им, казвах на моя, но той не можа да им откаже, а сега аз и децата ще теглим”.

На едно легло действително лежаха две момиченца, малко по-големи от моите. Те също взеха да плачат - аз ги помилвах по главиците и те млъкнаха.

- Сядай сега и ми кажи къде криеш хората - не се надявах, че така бързо тя ще ни помогне. - Съжали децата си.

- Долу в мазето, в скривалището са - изохка тя.

- Я иди и им кажи да излязат от скривалището, да хвърлят на двора оръжието си п да излезнат със вдигнати ръце.

Аз останах при децата, готов да попреча, ако някой от тях се опита да използва децата за прикритие, а тя слезе в мазето и чух как тя им казва: “Моля ви се, дайте на мен оръжието си, аз ще го хвърля на двора, а вие излезте с вдигнати ръце. Нищо няма да ви направят”.

Понеже подът над мазето беше с нешпонтовани дъски и имаше доста големи междини между тях, аз отгоре чувах всичко. Те не искаха да се предават, смятайки, че ги лъжем. Върна се жената и ми каза това, което вече сам бях чул. Жената се разрева. Казах й да вземе децата си и да иде на двора при нашите хора. След като те излязоха, легнах на пода и през една по-голяма междина се провикнах: ”Захов, предайте се, ако искате да използвате и най-малкия шанс.”

Слязох на двора и зачакахме. След малко на двора изтропа хвърленият пистолет и след това излезе един от бандитите и се предаде.

- Защо другият не излиза - попитах аз, а той отговори, че Захов не ще да се предаде.

Точно в този момент се чу бомбен взрив.

- Той вече свърши - каза предалият се бандит - каза, че щом аз изляза, той ще легне върху бомбата и ще се самоубие.

- Я ела с мен да ми покажеш скривалището и да извадим трупа.

А на Тропчев и “Бранко” наредих да застанат от двете страни на вратата на мазето. Да не би евентуално да ни крои някакъв номер.

Още щом влязохме в мазето ни лъхна мирис на барутен дим, който излизаше от  скривалището.

- Извади трупа му - наредих на бандита.

След като го извади, влязох да проверя в скривалището дали няма още нещо. Нямаше нищо. Извиках Тропчев и Бранко и им казах да помогнат на предалия се да извадят мъртвия бандит.

Положихме го на двора и казах на жената да запали лампата на двора. На електрическата светлина видях, че главата му е окървавена и дрехите му отпред - разкъсани.

- Претърсете го - казах на Бранко и Тропчев, а аз взех да разпитвам предалия се.

След малко Бранко дойде при мен, извика ме настрана и ми каза, че като претърсвали забелязали, че Захов отворил едното си око и пак го затворил.

Отидох и проверих дали има пулс. Имаше. Прегледахме раната на главата му - не беше дълбока и сериозна, вероятно като е възпламенил бомбата и легнал върху нея, тя го е изхвърлила нагоре, ударила го в тавана на скривалището и оттам е получил раната на главата си. Може би от удара и пушека беше загубил съзнание.

Измихме раната му и след малко той се ококори. Качихме ги на джипката и ги отведохме в окръжното управление за следствие…

Благодарение на взетите от окръжното ръководство на МВР мерки, като съсредоточаването на милиционерски поделения от Пловдив, Асеновград, Пазарджик, Смолян, Кърджали и Хасково, а така също и организираните отряди от верни на Партията цивилни, за по-малко от месец бандата беше разгромена като едни бяха избити в смолянския балкан, други в чепеларския, а трети над с. Куклен, Асеновградско. Останалите дванадесет души бяха заловени живи и предадени на пловдивския окръжен съд, който ги осъди на смърт.

Така безславно завърши “въстаническата” дейност на контрареволюционната организация “Национал-християнски кръст” и нейната въоръжена банда, щедро подържани не само от вътрешната контрареволюционна опозиция, но и отвън, най-вече от техните вдъхновители отвъд океана…

След приключване на следствието по основните виновници от тази антинародна дейност, аз се прибрах в Пловдив.

Само след няколко дни обаче ме извика при себе си на ДС другарят Илчев и без заобикалки ми каза: “Слушай, Тушо, зная, че е много неприятно да се местиш от място на място, особено когато имаш и невръстни деца, но няма как, налага се да се завърнеш в Асеновград, докато се въдвори ред и се внесе успокоение сред населението, а след това стига да искаш, можеш да се върнеш на работа винаги тук…”

Натоварихме на един камион багажа, жената и децата и отново се върнах в старото гнездо. Но докога ли?

Започнахме работа по издирването на всички, които са помагали на контрареволюционната организация. За мое учудване и неприятна изненада се оказа, че в тази работа е замесен и д-р Видев, същият, който помогна и на мене като партизанин за лекуването на раната ми. Същият дал на контрареволюционерите известно количество лекарства.

Извиках го при себе си и го запитах защо е направил това.

- Защо не ме питаш защо и на тебе помогнах, когато беше партизанин? Аз съм лекар и човек преди всичко, политиката не ме интересува. С нея се занимавайте вие…

Като го знаех що за човек е, колко е човечен, за мен беше ясно защо се бе забъркал в тази работа, без да е враг на властта.

Освобождавайки го да си отиде по работата, аз му казах, че му съм много задължен за помощта, която някога ми оказа, затова „ще гледам да те отървем от затвора поне, да минеш само с интерниране!”

- Това не е малко - защото, ако някога ме бяха хванали, че ти помагам, онези сигурно щяха да ме тикнат веднага в затвора, а може би и да ме очистиха. Така че и на това благодаря.

Отидох при началника си в Пловдив и тъкмо заварих съветника в Министерството при него. Разказах им за случая и помолих ако може да се подведе по най-лекия параграф, или пък ако вие сметнете за възможно - само да се интернира за най-малкия срок предвиден в наредбите.

- Най-малкия срок за интерниране е три месеца - отговори др. Илчев - от това по-малко не може. Съветникът се съгласи с него.

Така и стана. Докторът бе изпратен за три месеца и освободен предсрочно за добро поведение.

През това време беше излязъл указ за награждаването ми от правителството с орден “9 Септември”- III степен и орден “За народна свобода” - II степен, за участието ми в борбата със контрареволюционната банда.

Извикаха ме в Пловдив и там, в салона на окръжния комитет на Партията, тогавашният зам. министър на МВР др. Йонко Панов ми ги връчи и каза да се готвя за шестмесечна школа по специалността в София.

Заминах на школа от 1. VI. 48 г. До края на годината. Там ме избраха за старши на курса и за партиен секретар.

Докато бяхме на школа, беше станала известна реформа в организацията на управленията на МВР. Дотогава имаше отделни началници на ДС и на милицията, а противопожарната служба беше към народните съвети, с реформата се създаваше единен ръководител на досега съществуващите служби - ДС, Милиция и Противопожарната, наречен Началник /окръжен, околийски и пр./ на МВР, като за заместници по съответните поделения си оставаха досегашните началници. Когато се върнах от школата, аз бях вече назначен за Околийски Началник на МВР в Асеновград. Но изглежда, преди това са поискали от Околийския Комитет на Партията характеристика за мен. Завеждащ “Кадри” беше др. Ангел Иванов - “Енчо”, с когото повече от година бяхме партизани преди 9. IX. 44 г.

Малко след като поех новия пост, др. Илчев ме извика по работа при него и между другото, смеейки се, ми подаде тази прословута характеристика.

- Прочети я и я скъсай - толкова години се познавате, били сте повече от година заедно партизани, а такава характеристика да ти направи.

Беше написана на по-малко от половин лист и по памет доколкото си спомням, съдържанието беше горе-долу следното:

“Другаря Петър Йорданов - Тушо познавам отдавна, той е масовик и умее да сплотява около себе си, но му липсва класова омраза. Иначе е убеден в победата на ОФ.” и пр., и подпис. През 1948 година аз съм се убедил в победата на ОФ?

Върнах я на началника си и се засмях.

- Защо се смееш - ме запита той - това е трагедия с такива завежащи “кадри” ще пропилеем хората си - и ми я бутна отново към мен - вземи я и я скъсай тук, пред мен.

- Другарю началник - рекох - Ангел Ваната, както му казват в Асеновград, е стар и изпитан другар. Той много пъти е арестуван, изтезаван, затварян и пр. Той и др. Г. Згрипаров са първите нелегални и основатели на партизанския отряд в Асеновград. Както виждате, той не е лош човек, но културата му не съответства на поста, който му повериха, може би той не е искал да каже това което е написал. Ако искате, вие я скъсайте, аз не мога.

Той взе характеристиката и я скъса пред мен и ме освободи.

Поради това, че сградата, в която бяхме - по-рано старото полицейско управление, беше малка, а от друга страна до нея беше построено училище от едната страна, а от другата водната електроцентрала “Асеница” , помолих Околийския Комитет и Ок. Съвет да ми съдействат за преместването на по-подходящо место и в по-подходяща сграда.

Другарите се отзоваха и ни дадоха две двуетажни национализирани сгради, точно срещу общинското кино, които за около пет-шест месеца преустроихме за управление със столова, канцеларии и спални помещения за милиционерите.

Работата се нормализира и тъкмо стана да му е приятно на човек да работи, отново се зададе “тъмен облак”.

Към края на 1950 година, получих телефонограма от Министерството, в събота да се явя при заместник-министъра на МBP Иван Пейчев. На уречения ден и час бях там. Прие ме др. Пейчев, покани ме да седна и с един дружелюбен, бих казал, бащински тон започна:

- Слушай, Петре, зная, че много пъти си разкарван и местен, но затова сме комунисти, където ни прати Партията да работим - ще отидем. Какво ще кажеш, ако те изпратим да оглавиш органите на МВР в новия град - Димитровград?

Това пък ми дойде като гръм от ясно небе.

- Другарю генерал, аз не съм ходил в Димитровград. От това, което чета по вестниците и слушам по радиото, там ще става голяма работа. Там ще има голямо строителство, а това означава, че и нашите органи все пак, горе-долу поне, да разбират от тази работа. Тук, в Министерството, има много другари-инженери, техници и др. специалисти, които много по-добре ще се справят от мен-тютюноработника. . .

- А това, че имаш петнадесет години партиен стаж, че имаш повече от година  партизанство, какво ги смяташ? - ме прекъсна той,

- Другарю генерал - ако ми заповядате, ще отида, не все пак смятам, че изборът Ви не е удачен, има много по-подходящи…

- Рано си се уморил, Петрее-е - подхвърли др. Пейчев.

- Не, др. генерал, не съм се уморил, но ме е страх, че няма да мога да се справя и тогава ще ме изхвърлите и от службата, и от Партията.

Той ме загледа продължителна време, въздъхна и каза:

- Добре, Петре, сега си иди, но имай предвид, че пак ще те викам тук.

Извади едно шише водка и пихме по една чашка.

Върнах се, но стоях като на тръни, умът ми беше все в това - ще се размине ли това местене. Но не било писано, както се казва. След десетина дни по телефона лично ми се обади др. Пейчев - в неделя, точно в 8 часа, да бъда пак при него.

Когато отидох втория път при него, голяма част от самочувствието ми се беше изпарило.

Прие ме, покани ме да седна, предложи ми цигара и попита:

- Е, Петре, помисли ли?

- Помислих, др. генерал, но какво има да се мисли.

- Да-а - подхвърли той - и ние много мислихме, но втори път вече как Политбюро на Партията разглежда предложените му кандидатури и все на твоята се спира.

Останах като гръмнат. Политбюро да се занимава с мен!

- Другарю зам. министър, щом и Политбюро се занимава с мен, ако ще и в Африка да ме пратите, ще отида.

- Ето, това вече е приказка на комунист! Дай сега да пием по една водка, по стар руски, па и български обичай, че “пазарлъкът” е направен. Заповедта ти ще изпратя още тази седмица, но можеш да не заминеш веднага, но до края на годината - непременно. Ако се справиш там, след две-три години, ще те вземем тук, а ако не - ще те върнем пак в Асеновград.

Пихме водката и се разделихме.

Реших да прекарам Новата година със семейството си и тогава да замина в Димитровград,

На 3 януари 1951 година сутринта пристигна колата със заместилия ме А. Шигарминов и началника на ДС Б. Тропчев, облякох униформата си, която много рядко обличах, качих се в колата /един трофеен “щойвер”, който шофьорът беше украсил като кукла/ и потеглихме за Димитровград.

Пристигнах в управлението на ДС и милицията, което се помещаваше в къщата на Христозов, квартал „Габера”, но никой не ми обърна внимание. Запитах часовия за началниците, той ме попита - “Кой началник, на ДС или на милицията”, казах му че няма значение и той ме отведе при началника на ДС Караджов.

След това отидох при началника на милицията Драганов и на него се представих - кой съм и защо идвам.

Трябва откровено да кажа, че и двамата началници не ме посрещнаха много радостно, и обясниха защо. Всеки от тях се е надявал него да издигнат за началник на МВР, а изведнъж пристига някакъв си от Асеновград. Разбирах ги и много не се обидих…

Започна димитровградската глава от моя недотам спокоен живот.

Първата ми работа беше да огледам помещенията - работни и сервизни, спални, складове и пр. Оказа се, че и тук ще трябва да се почва отново.

Отидох при тогавашния кмет на града Иван Желев и поисках помощ за намирането на по-подходящо и по-голямо помещение.

Тогава Димитровград беше сегашният кв. “Габера”. Имаше някои нови постройки в кв.”Толбухин”, в кв. “Млада Гвардия”, в кв. “Вулкан” и кв. „Марийно”, но това бяха повечето жилищни сгради, а административните сгради на предприятията едва побираха тяхната администрация.

Обиколихме с другаря Желев “Габера” и се спряхме на две къщи - едната на Шумков и Таксиров, а другата - на учителя Ангелов.

Пренесохме поделенията в новите сгради, но и това беше временно решение на въпроса. Седнах и написах до Министерството на вътрешните работи едно добре аргументирано изложение с искане - да се построи ново и подходящо за целта и града управление.

Само след седмица пристигна зам. министърът на МВР по тила др. Ангел Цанев, с когото не се бях виждал от 1943 година, когато го преведох до София, след обичайните здрависвания и прегръдки - седнахме и уточнихме какво трябва да бъде във функционално отношение новото управление. Предложих арестите да бъдат не в мазето, а на таванските помещения. И това бе прието, както и някой други по-специфични изисквания…

Др. Цанев ми каза, че за няколко месеца, най-много до края на годината проектите ще станат, но ще видим зор при намирането на работна ръка за построяването.

- Ами какво ще кажете - рекох - ако го построим с работна ръка от затворническите общежития?

- Стига да поемеш отговорност за опазването им от бягства - отговори др. Цанев.

- Поемам тази отговорност, но молбата ми е да уредите въпроса с необходимите технически лица и колкото може по-скоро.

Пролетта на 1952 година започна строителството на новата сграда, на сегашното управление на МВР,

Сформирахме една бригада от затворници с по-малки присъди, казах им те да си изберат ръководство на бригадата измежду тях, и това че трябва да направят всичко, за да оправдаят доверието, което им оказваме, като ги пращаме на работа - самостоятелна и на открито, не както досега в мините, под земята…

През декември 1953 година се преместихме в новата сграда на управлението, а аз през януари 1954 година заминах да се уча в СССР. През април 1955 година се завърнах и започнах работа след отпуската си.

Докато бях на учение в СССР, в Димитровград се бяха случили едни много неприятни работи. Тогавашният първи секретар на партийния комитет П. Паунов беше злоупотребил с доверието на на Партията, като използвал властта си за лични облаги. Той бе снет от поста, който заемаше, но покрай него, без да има някаква особена вина, снеха и тогавашния кмет Лозко Данев.

За временен кмет поставиха др. Янко Гинев, зам. директор по строителството на Химкомбината, който поставил условие, че приема само при условие до новите избори, които щяха да се проведат през февруари 1956 година.

Около два-три месеца преди изборите, в бюрото на ГК, разглеждахме въпроса за бъдещия състав на ИК, на ГНС и неговия председател. След дълги разисквания за председателя на ИК на ГИС не бяхме стигнали до никъде. Взе думата за втори път другаря Митьо Ганев - също зам. директор по стопанските въпроси на Химкомбината, погледна ме хитро и усмихнат каза:

- Другари, аз знам кой може да оправи този град, кой може да въведе ред и законност, но ще му развалим работата.

- Кажи кой е този човек - рече бай Илия Христов, първи секретар на Комитета.

- Като член на Бюрото, аз предлагам др. Петър Йорданов - изтърси бай Митьо и млъкна.

Останах като гръмнат, защото това дойде толкова неочаквано, че изобщо не можах да реагирам.

Но другите членове на Бюрото веднага подкрепиха бай Митьо и решението бе взето. Оставаше да се уреди въпроса с МВР - София.

И така, след повече от година подготовка за чекист, и то в СССР, аз станах кмет на първия младежки и социалистически град Димитровград. Сформиран бе и платеният състав на ИК на ГНС:

Председател - Петър Йорданов

Зам. председател - Иван Станилов

Зам. председател - Въча Арнаудов

Секретар -  Въчо Пеневски

След изборите започнах да изпълнявам функциите на кмет на града и района, като новото ми поприще нямаше нищо общо с това, за което близо две години се бях готвил.

Есента на същата година  получих едно писмо от нашето посолство в Париж, в което ми се съобщаваше, че се подготвя създаването на Световна Федерация на Побратимените градове, в която искали да влязат и някои български градове, като визирали Перник, Бургас и Димитровград. Пълномощният министър в Париж др. Евгени Каменов пишеше, че ако сме съгласни - да отговорим за да получим покана за учредителния конгрес, който щеше да се състои през декември същата година.

Обадих се на другаря Гочо Грозев, който завеждаше тогава Отдела за Народните Съвети към ЦК на БКП, казах му за писмото на др. Каменов и поисках съвет - какво да отговорим.

Др. Грозев ми каза да направя едни мотивирано предложение и заедно с писмото от нашето посолство в Париж, да ги изпратя на него.

След известно време др. Грозев ми се обади по телефона, че трябва да им пишем, че приемаме предложението.

Направих чернова на отговора и го прочетох пред Изпълнителния комитет. В него между другото се казваше, че жителите на димитровградската община, верни на интернационализма на нашия патрон - Георги Димитров и сторонници за дружба между народите, приемат предложението  и ще работят със всички сили за делото на Федерацията, ИК прие отговора и го изпратихме в Париж.

След около месец получихме Покана за конгреса, който щеше да се състои в град Сент-Етиен, Франция.

Но докато ние им отговорим, дойде ново писмо с което ни уведомяваха, че конгресът се отлага за следващата пролет,

В началото на март 1957 година, получихме официална покана за конгреса, който щеше да се състои от 23 до 28 април с. г. сега вече в град Екс-Ле Бен, в подножието на френските Алпи.

Чрез окръжните ръководства, направихме предложение до Министерския Съвет за съответно разрешение. След около две седмици дойде разпореждане на МС, с което се командировах до град Екс-ле Бен, Франция, за 15 дни във връзка с учредителния конгрес на Световната Федерация на Побратимените градове /СФПГ/.

Вълнуваха ме най-различни чувства, от една страна се радвах, че ще видя Франция, а от друга-дали ще мине всичко благополучно.

Беше 1957 година, когато още бушуваше призрака на “студената война”, когато се говореше за “Желязна завеса” между двете противостоящи системи - социалистическата и капиталистическата. През есента на 1956 година бяха станали унгарските събития, от Пловдивски окръг имаше доста политически емигранти, голяма част от които ме познаваха, по всека вероятност и съответните органи на Запад, щяха да получат сведения, че съм служил в МВР и по-специално в ДС и пр. и т.н.

Но не съм свикнал да отстъпвам и на 21 април 1957 година със самолет заминах за Франция. На летище “Орли” бях посрещнат от другари от нашето посолство в Париж и отведен в същото. Представиха ме на пълномощния министър др. Евгени Каменов, на когато връчих един екземпляр от разпореждането на МС, в което се казваше да се делегира един от секретарите за мой преводач, тъй като освен руски, друг език не владеех. За такъв др. Каменов определи секретаря Мильов, за когото съм запазил най-добри чувства

Вечерта същия ден, от Лионската гара на Париж със влака заминахме за Екс-ле-Бен.

До тогава, освен в СССР, където се учих, друга страна не бях посещавал и първото нещо, което ми направи огромно впечатление бе големият авторитет и обич, с който се ползваше името на другаря Георги Димитров.

В купето пътувахме само трима души - ние с др. Мильов и един на моя възраст французин, художник-декоратор. При разговора, който водеха с др. Мильов, той го запитал кой съм и защо не взимам участие в разговора им. Мильов му казал, че съм кмет на новия град в България - Димитровград, но понеже не зная френски, затова не взимам участие в разговора. Още като му казал, че съм кмет на града, носещ името на нашия вожд и учител Г. Димитров, французинът се обърна към мен и чрез др. Мильов ми каза: “О-о, Георги Димитров - велик човек и неустрашим борец за правда”. След това разказа, че по време на Лайпцигския процес срещу Георги Димитров, той бил студент и взел участие в Митинга, организиран в защита на Г. Димитров, на който говорили майката и сестрата на вожда ни. “Не само Париж, но и цяла Франция ги аплодира”. На гарата в Дижон той слезе. . .

В Екс-ле-Бен пристигнахме около полунощ, където ни посрещна Подпредседателят на организацията г-жа Пулен и с нейната кола бяхме закарани в хотела.

Трябва да кажа, че Екс-ле-Бен тогава беше около петдесетхиляден град, в подножието на Алпите, който през курортния сезон нараства на около 100-120 хиляди, предимно предимно представители на едрата френска и европейска буржоазия, за която са създадени всички необходими за нея удобства и развлечения. Градското казино е една доста голяма сграда, с много и най-разкошно обзаведени зали - за танци и разговори, за коктейли, за представления и разбира се за комар /няколко игрални зали за различен хазарт./

Конгресът се проведе в  казиното, в залата за представления и присъстваха повече от 300 души, по-голямата част от които разбира се французи, но и много италианци, англичани, белгийци и др. От изнесените на конгреса данни се разбра, че от нашия лагер на конгреса присъстваме само трима души - кметът на Варшава другарят Двораковски, един представител /но на какво - не разбрах/ от Унгария и аз. Унгарският представител после въобще не го видяхме нито аз, нито Двораковски

На втория ден като наблюдатели пристигнаха културният аташе от съветското посолство и нашият пълномощен министър Каменов, който отивал по работа в Женева, но преди това искал да чуе бившия министър-председател на Франция Пиер Кот, който бил голям оратор. И действително, след голямата и съдържателна реч на Кот, др. Каменов замина за Женева,

Говориха също така и Генералния делегат Жан-Мари Бресан, кметът на английския град Ковънтри г-н Хари Станлей и др.

Голяма реч произнесе известният във Франция абат Пиер - активен деятел за подпомагане на бедните, като каза, че по-богатите общини трябва да помагат на по-бедните.

Говори и др. Двораковски, който каза, че приветства конгреса от името на жителите на Варшава, която беше срината до основи от хитлеристките пълчища и апелира за братство и дружба между народите в света.

Дадоха думата и на мен. След като приветствах конгреса от името на жителите на Димитровград, казах:

- Напразно ще търсите по географските карти нашия град, който сега е на десет години, но името на неговия патрон, предполагам, ви е добре известно /по-голямата част от залата бурно изръкопляскаха/. Жителите на нашия град, чиято средна възраст е 27 години, са убедени и активни привърженици на мира и дружбата между народите, че те не познават войната и я ненавиждат, че те искат да живеят в мир и дружба с младежите от другите страни и ми е поръчано от тях да заявя, че димитровградци ще бъдат едни от най-активните поддръжници на идеята за мир, дружба и братово между народите, между градовете.

Освен неочакваните аплодисменти, с които бе изпратено краткото ми слово и многобройните снимки които кореспондентите ми направиха, при слизането ми в салона, с разперено расо и вдигнати за поздрав ръце, към мен се приближи гореспоменатият абат Пиер, подаде десницата си за поздрав и ме прегърна. Понеже това стана съвсем неочаквано, даже и за дебнещите фотокореспонденти, те ни наобиколиха и ни помолиха отново да си стиснем ръцете за да ни фотографират /зер - вижте, един антихрист от социалистическия лагер и един божи служител се прегръщат и целуват…/ И действително, още на другия ден във вестниците излязоха снимки от конгреса, между които тази, на която се ръкувахме с абат Пиер.

Започнаха да ни канят с другаря Мильов при разни групи от френски кметове -комунисти, италианци, па даже и семейства от Екс-ле-Бен /например семейството на началника на гарата в града/ и др.

Всички искаха да им разкажа за България, за Димитровград и за “страната на Георги Димитров!”

Тогава окончателно и веднъж за винаги се убедих колко голям международен авторитет ни е оставил другарят Георги Димитров и колко ние сме задължени да го пазим като зеницата на очите си и да го уважаваме!

Същата вечер бяхме поканени от група френски кметове - комунисти. Срещата се състоя в един от ресторантите на града. На нея присъства и др. Двораковски с преводача си. Срещата беше предназначена за обмяна на мисли и установяване на обща линия във връзка с учредяването на Федерацията и участието ни в нея. Но откровено трябва да подчертая, че две-трети от разговорите бяха свързани с името на Георги Димитров, когото мнозина от по-възрастните другари лично са познавали и говореха за него с едно неописуемо уважение и обич. Разбира се, че на мене ми ставаше не само приятно от това, но изпитвах и едно с нищо несравнимо чувство за гордост, не само че съм българин, но и че съм кмет на града, носещ неговото име.

На следващата вечер бяхме поканени като лични гости на френския кмет другаря Люсиен /второто му име съм забравил/ във едно ресторантче на брега на езерото и там разговорът се въртеше почти около името на Г. Димитров, с когото навремето го запознал ветеранът на френското комунистическо движение Марсел Кашен, с когото пък др. Люсиен бил съсед и Кашен го направил комунист. Даже смеейки се, др. Люсиен /който тогава беше на 77 год./ каза, че дори и сега, когато се срещали с Кашен /който тогава беше на около 90 години/ той  го поздравявал с думите: “О-о, здравей, мой малки Люсиен”!…

На следващия ден ме запознаха с другаря Жорж Маран - кмет на парижкото предградие Иври-сюр Сен, който беше до смъртта си някъде към 1974 год. кмет на предградието, който ми уреди с другаря Морис Торез среща в ЦК на ФКП.

Другарят Маран беше член на ЦК на френската компартия.

Заседанията на Конгреса протичаха е делова и дружеска атмосфера, като изказванията на почти всички делегати пропити от дух на братство и дружба между градовете, между народите. Само няколко души направиха опит в изказванията си да вмъкнат дух на антикомунизъм, но дюдюконията и демонстративното напущане на френските другари залата на заседанията ги сведе до нула. Приета бе Хартата на Световната Федерация на Побратимените Градове, в която след като се казваше, че Федерацията е аполитична организация, се подчертаваше, че нейната основна цел е мирът и дружбата между народите, създаване на контакти между общини от  различни  страни, обмяна на опит в културната, благоустройствена и други области на дейността на общините и пр.

Разгледан бе и статутът на списание “Сите Юни” - орган на Федерацията, начина на неговото разпространение, реда на абонирането, за членския внос и др.

Третият ден на Конгреса - събота, завърши към обяд и приключи с изказванията, а заключителната реч и избора на ръководство бе оставено за неделя.

След обяд бе ни организирана екскурзия до подножието на френските Алпи, а след това ни заведоха в столицата на провинция Савоя - град Шамбери, където кметът на града даде в наша чест коктейл…

На другия ден, неделя, конгресът продължи работата си със заключителните речи на докладчиците, отговорено бе на поставените въпроси и се пристъпи към избор на ръководство на Федерацията. Бях избран  в Управителния съвет, а другарят Двораковски - в Изпълкома на същия. За почетен председател на Федерацията бе избран кметът на Дижон каноникът /църковен сан/ Феликс Кир, който по време на немската окупация на Франция взел активно участие в борбата срещу хитлеристите и имал две смъртни присъди. За председател беше избран кметът на английския град Ковънтри г-н Хари Станлей, а за Генерал-делегат Жан-Мари Бресан, който в същност бе моторът на Федерацията и оглави администрацията на Федерацията.

С това работата на Конгреса завърши. Избран бе ръководен орган на Федерацията и този конгрес остана в историята на същата, като Първи учредителен конгрес. . .

Вечерта кметът на Екс-ле-Бен даде коктейл в салоните на казиното, който премина общо взето в сърдечна и приятелска обстановка. Голяма част от делегатите /предимно от буржоазно-търговските среди/ се отделиха в салоните за игра на карти и комар, а ние се отправихме за хотела, защото същата вечер трябваше да пътуваме за Париж. С нас дойде и кметът на Иври-Сюр-Сен другаря Жорж Маран, който каза, че ако искам, утре ще ми уреди среща с другаря Морис Торез. С радост приех срещата със един от най-добрите синове на Франция.

Сутринта на 29 IV. пристигнахме на Лионската гара на Париж и на раздяла др. Маран каза, че към десет часа преди обяд ще трябва да отида в кметството на Иври, при него, откъдето той ще ни заведе при др. Торез.

Точно в десет часа ние с др. Мильов бяхме при него, а след като др. Маран ни запозна със своите сътрудници, ни взе с колата и ни закара в ЦК на ФКП.

Зданието, в което се помещаваше ЦК на Френската Комунистическа Партия беше пет-шестетажно, почти в центъра на Париж, по което още личаха следите от разрушенията, които френските фашисти бяха нанесли на сградата по време на унгарските събития предната година,

Влязохме в сградата, др. Маран си показа документа че е член на ЦК, ние останахме в чакалнята, а той отиде с асансьора нагоре.

След малко др. Маран се върна долу със една жена - секретарка на др. Торез и каза, че сега Политбюро има заседание и срещата ще се състои в 2.30 часа след обяд, като потърсим тази другарка. На уреченото време бяхме в ЦК на ФКП и секретарката на другаря Торез ни покани в кабинета на др. Торез.

Още щом се показахме на вратата, оставяйки бастуна си до бюрото, срещу нас се отправи, леко понакуцвайки и с парализирана  дясна ръка, малко по-висок от среден ръст, видимо доста изморен, но усмихнат и с протегната лява ръка ни приветства със близкото на нас - “Здравствуйте товарищи”.

Ние с др. Мильов му отговорихме също на руски и той ни покани да седнем в креслата срещу бюрото му, а той седна на един стол срещу нас. Аз го наблюдавах и горест свиваше сърцето ми, че коварна болест е сломила този  човек, който в моята представа беше /поне от снимките които бях виждал/ едър, набит мъж, от когото лъхаше колосална енергия…

Но трябваше да поприказваме малко с него, за да се изпари това чувство на огорчение от физическата му немощ, и да се замени с чувство на радост и гордост от духовната мощ на този съратник на Георги Димитров, който умело и мъдро направляваше действията на ФКП и трудовия народ на Франция.

- Много се извинявам - каза др. Торез - че не можах да ви приема преди обяд, тъй като  имахме заседание на Политбюро, на което другарят Етиен Фажон изнесе информация за посещението на наша партийна делегация във вашата страна и вашия град. /Действително месец преди това тази делегация беше в Димитровград и при приема в съвета, след връчването на сувенирите, аз казах, че скоро ще идвам във Франция и желанието ми е лично да връча нашия сувенир за другаря Торез/. Трябва да ви кажа, че информацията на др. Фажон се хареса много на другарите и Политбюро взе решение той да изготви доклад по този въпрос за пред пленум на ЦК, който евентуално да вземе решение да се изпрати на партийните организации.

- Аз трябва да ви се извиня, другарю Торез, че тъкмо в навечерието на Първи май, когато имате може би най-много работа, аз Ви безпокоя, но желанието ми лично да Ви предам поздравите и благопожеланията на трудещите се от Димитровград по случай Вашия 57-ми рожден ден - казах аз, се оказа по силно от всяко приличие  и скромност, поради което пак моля за извинение.

Видимо трогнат, др. Торез благодари за поздравленията и благопожеланията и ми поръча да предам на  димитровградци “най-сърдечни поздрави и пожелания за всестранен успех в изграждането на града, който носи името на бележития и велик революционер-интернационалист и мой приятел Георги Димитров!”

След това ме запита какви ми са впечатленията от градовете, които съм посетил.

Отговорих му, че впечатленията ми са много добри, че материалната култура във Франция е много голяма и казах, усмихвайки се - остава да вземете само властта и социализмът у вас е построен.

- Не забравяй - каза ми другарят Торез - какво ни е казал Ленин  - “че там, където материалната култура е по-голяма и където буржоазията е задоволила до известна степен материалните нужди, поне на известна част от работническата класа, то и завземането на властта е по-трудно”. Въпреки това обаче - продължи др. Торез - влиянието на нашата партия сред френските трудещи е огромно, особено напоследък сред френските интелектуални среди, да не говорим за влиянието ни сред трудещите се, работническата класа.

В подкрепа на това, той приведе следния пример:

- Преди известно време ръководството на профсъюза на транспортните работници, открито се обяви против каквато и да било съвместна дейност с нас, заявявайки, че членовете на техния профсъюз не искат да имат обща работа с комунистите. Ние - каза той - отхвърлихме това твърдение и предложихме да се допитаме до самата членска маса. Проведохме секретен референдум и след няколко седмици получихме резултатите, които се оказаха съкрушителни за ръководството на този профсъюз. 75% от членовете се изказаха за съвместна работа с комунистите. Това им даде възможност, само преди две-три седмици да проведем голяма обща транспортна стачка…

В това време се хлопна някаква врата зад бюрото и другаря Торез  се обърна в тази посока и извика:

- Жанет, приди сюда, у нас есть болгарские товарищи.

Това беше съпругата на др. Торез - Жанет Вермерш, член на Политбюро на ФКП, жена на средна възраст, с ниско подстригани коси, вече прошарени, но с младежка походка - дойде при нас и на чист руски език ни поздрави: “Здравствуйте, товарищи” и седна при нас. Другарката Вермерш изказа съжаление, че досега не й се е отдала възможност да посети България - страната на Г. Димитров, а др. Торез каза, че той е бил само веднъж  и то по много скръбен повод - погребението на другаря Димитров - името на когото и двамата споменаваха с любов и уважение.

Още веднъж се извиних, че им отнех доста време /около 40 минути/, станах и им поднесох сувенирите - едно българско бъкелче, пирографирана кабинетна табакера с български цигари, едно шалче и кърпички, бродирани с българска бродерия. Когато поднасях шалчето казах: “Това е за вашата дъщеря”, др. Торез се засмя и каза, че те имат син а не дъщеря и, за да се коригирам, с усмивка рекох: “Тогава това ще бъде за вашата снаха”. Смеейки се, другарката Торез каза, че и това може скоро да стане.

Извинявайки се за отнетото им време, още веднъж поздравих др. Торез с рождения му ден и се сбогувахме.

Напуснахме сградата на ЦК на ФКП, със сърца преизпълнени от радост и благодарност към делото на Г. Димитров, който ни остави такъв ценен капитал - огромният авторитет сред международното ко-мунистическо и работническо движение…

Във  Втория конгрес не можах да взема участие. Третият конгрес се състоя през април I960 година. По тава време ние бяхме с делегация в унгарския ни побратим град Дунай-варош, където по телефона ми се обади зам. председателят др. Иван Станилов и ми съобщи, че от Федерацията се получило телеграма, с която искали съгласието ми да ме предложат за избиране в Изпълнителния комитет, че нашия Министерски Съвет одобрил това предложение и наредили веднага да тръгвам за София и оттам за Италия.

Конгресът се състоя в град Д’Ауста - административен център на едноименната област в долината на река Д’Лоста, разположен в подножието на Южните Алпи.

Работата на конгреса започна на 13 и завърши иа16 април. На него бяха представени много повече градове от различни страни, в това число и Съветският Съюз, представляван от кмета на Ленинград другаря Николай Иванович Смирнов и председателя на съветския Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина - др. Медведев. Участваха представители на Полша, Чехословакия, Румъния, ГДР, а също и на Югославия, ГФР, Белгия , Турция, Тунис, Сенегал, Мадагаскар и мн. други.

Тук разбира се, преобладаваха италианските кметове в болшинството си комунисти и социалисти.

На втория ден преводачката ми ме уведоми, че група италиански кметове - комунисти, начело с др. Чьофи - зам. завеждащ отдел в ЦК на ИКП, желаят да се срещнат с мен. Разбира се, веднага се съгласих и срещата се проведе в едно от фоайетата на сградата. На тази среща др. Чьофи, след като ме представи на колегите, ме уведоми че те смятат за целесъобразно едно побратимяване на италиански град с Димитровград и за такъв партньор ми предложиха град Гросето - областен административен център, около петдесетхиляден, разположен на десетина километра от Адриатическо море.

По принцип, приех предложението и добавих, че още щом се завърна, ще докладвам това на Изпълкома на нашия съвет и веднага ще им съобщим решението ни. Още на другия ден на специалното табло се появи съобщение за побратимяването на нашите два града,

След разискванията по докладите, които бяха доста темпераментни, се пристъпи към избор на ново ръководство.

За почетни председатели бяха избрани каноникът Феликс Кир, кмет на Дижон, депутат в Кет д, Ор, доайен на френското Национално събрание и Едгар Фор - кмет на Пор-Лесни, бивш м-р председател на Франция и сенатор от Юра.

Председател - Лорд-мерът на Ковънтри, Англия - Хари Станлей

Председател - делегат - Шарл Дютел, кмет на Мило/Аверон/, Франция

Заместник-председатели:

Югост Бюисре - сенатор, бивш министър, кмет на Лиеж, Белгия

Николай Иванович Смирнов - кмет на Ленинград, СССР

Франк Дърнал - кмет на Ню-Йорк, САЩ;

Зигмунд Двораковски - кмет на Варшава, Полша

Морис Гей - кмет на Рюфикс, Сенегал

Джордж Муни - генерален делегат на Канадската Федерация на кметовете и общините, Монреал, Канада

Джулио Долчи - Кмет па Д’Ауста, Италия

Франсис Вале - кмет на Карбон, Франция

Генерален секретар и културен съветник - Жан М. Шевалие, председател на “Монд-Билинг” - Париж, Франция

Зам. генерален секретар - Андре Соси - кмет на Шампаньол

Генерален делегат- Жан Мари Бресан, общински съветник в Месиа, Франция

Касиер - Жан Жодел, “Монд-Билинг” - Париж

Заместник-касиери - Жан Клод Пулен - “Монд-Билинг”, Париж, и Петър Йорданов -кмет на Димитровград, България

Секретар - Франк Пухар, кмет на Кранж, Югославия

Културни аташета:

Пастор Рихард Андриоманджато - кмет на Тананарив, Мадагаскар

Д-р Е. Р. Бриге - подпредседател на “Бритиш Биленгуел асосиейшън”

Махмуд Шауш - общински съветник в Манастир, Тунис

Проф. Б. Ивашкевич - кмет на Вроцлав, Полша

Мордохай Намир - кмет на Тел-Авив, Израел

Фридрих Рекерман - ФРГ

Ян Сабик - кмет на Братислава, Чехословакия

С това приключи работата на конгреса и още същата вечер повечето от делегатите си заминаха…

Аз отидох до Рим и Гросето, за да уредим някои подробности по побратимяването и оттам си дойдох в България.

Първото заседание на ИК, избран на Третия конгрес, щеше да се състои от 29 до 30-ти октомври 1960 година в Лиеж, Белгия.

Материалите за заседанието бях получил още в началото на септември, и за десетина дни всички документи и формалности бяха уредени от наша страна. Оставаше само входната виза за Белгия.

Но мина септември, започна октомври, а визата се бавеше. Едва на  26 октомври, след обяд ми се обадиха от Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, че визата е вече готова и сутринта на 27. X. да отида в София, откъдето ще излетя за Белгия.

Заминах за София и до обед всичко беше уредено, но сега пък се оказа, че няма самолет за Брюксел. От управлението на “Табсо” ми казаха, че ако мога до утре сутринта да се добера до Букурещ, те ще забронират място в белгийската авиокомпания “Сабена” и вечерта мога да съм в Брюксел,

Време за губене нямаше нито секунда. Качих се в самолета за Русе, но той пристигна доста късно и от гарата ми отговориха, че влака за Букурещ е заминал и едва сутринта има друг.

Макар и късно, отидох в управлението на МВР, представих се и казах какво ми е положението и че утре сутринта трябва да бъда в Букурещ. Дежурният завъртя телефоните - до ж. п. товарна гара и до граничарите и след около два часа, с една тяхна кола един другар ме закара на Товарна гара и заедно с граничаря уредиха да се кача на един румънски локомотив до Гюргево, а оттам с влака до Букурещ. В нашето посолство пристигнах някъде след полунощ. Въпреки късното време, другарите ме приеха, а сутринта рано позвъниха в представителството на “Сабена” дали има забронирано място за мен. Оттам потвърдиха, че има такова и с кола на посолството ме закараха до летището, откъдето само след четиридесет минути излетях за Белгия.

В Брюксел пристигнах след обяд и там ме чакаше др. Калиников, бивш служител на ДС, сега изпълняващ длъжността посланик/поради отсъствие на последния/.

Пристигнахме в посолството и веднага запитах др. Калиников кога има влак за Лиеж. Той ми отговори, че влак сега няма, но той ще ме откара утре сутринта лично с колата. Каза ми, че от София му се обадили да ми намери преводач и за такъв предложи Любчо, син на легационен работник, студент.

Рано сутринта на 29 X. 1960 г., тръгнахме тримата и към 9 часа бяхме в кметството на Лиеж. Аз се отбих при г-н Бюисре в кабинета му, където бяха почти всички членове на Изпълнителния Комитет, с изключение на мен и един другар от ГДР, когото поканили да присъства на заседанието. Почакаха го още малко, но тъй като той не беше още пристигнал, г-н Бюисре предложи да започваме заседанието, което той щеше да председателства.

След като приветства гостите си с “Добре дошли” и им пожела ползотворна работа, между другото той каза: “Много съжалявам, че между нас не е представителят на ГДР, на когото нашето Министерство на вътрешните работи отказа да издаде виза, а на г-н Йорданов, представител на Народна Република България, са я издали едва в последния момент /аз му бях разказал набързо за патилата си, преди да влезем в заседателната зала/, поради което той е бил принуден да пътува даже с локомотив, за да дойде на време. Освен това - продължи г-н Бюисре - аз получих и едно заплашително писмо от белгийски членове на Европейския съюз на общините, която е една реакционна организация, с което ми се заканват, че съм дал гостоприемство на днешното заседание на нашата Федерация, която според тях била прикрита, прокомунистическа организация. Но нека това да не ви смущава, ние ще си работим спокойно, понеже белгийският народ не споделя такова схващане”.

Предиобедното заседание мина в приветствия и уточняване на процедурни въпроси.

Следобедното заседание се председателстваше от председателя на Федерацията г-н Хари Станлей, но присъстваше и почетния председател каноник Феликс Кир.

Основният въпрос, който разисквахме, беше - откъде и как да се намерят средства, за да може Федерацията да развива известна дейност. Реши се да се направят постъпки пред ООН и по-специално пред „Юнеско” - Федерацията да се признае за организация от група “А”, за да може да се отпуснат средства в рамките на десетина милиона долара.

Това беше централният въпрос и на заседанията на другия ден, по който въпрос взеха отношение повечето от членовете на Изпълкома.

На следобедното - последно заседание, се изказа и почетният председател каноник Феликс Кир, който между другото каза, че за тази цел, постъпките следва да се направят от представителите на държави, които са членки на ООН - “каквато е Франция, но аз не виждам как това магаре /изразът е негов/ Де Гол ще разреши, когато и той не признава нашата Федерация, затова ще трябва друга страна да поеме инициативата”.

След консултация с др. Смирнов, аз поисках думата и казах: „Не само аз, но и всички колеги от социалистическите страни, сме готови да направим такова предложение и сме сигурни, че нашите правителства не ще откажат, но ще се получи някак си неудобно инициативата да излезе от нас, защото вчера чухме г-н Бюисре, какви намеци се правят за нашата Федерация, поради което смятам, че инициативата трябва да излезе от несоциалистическа страна… “

Почти всички се съгласиха с изложените от мен аргументи и представителят на Сенегал стана и заяви, че тяхното правителство има положително отношение към Федерацията и че той е сигурен, че техният представител в ООН ще постави този въпрос. Към него се присъедини и представителят на Тунис, който също обеща подкрепата на неговото правителство…

Другарят Смирнов също заяви, че техният представител в ООН сигурно ще подкрепи такова едно предложение, но „правилно каза др. Йорданов, че инициативата трябва да излезе от други страни”.

Преди да закрие заседанието, г-н Хари Станлей съобщи, че е направена покана от източногерманската секция на Федерацията, ИК да посети ГДР, поради това, че на техния представител не бе разрешено да отиде в Белгия, та ние да отидем като техни гости. С малки изключения поканата бе приета и се реши на 2. XI. да отлетим за Източен Берлин.

С мен се случи едно произшествие при отлитането ми за Берлин, но това не е толкова важно, затова ще го подмина.

От нашето посолство в Брюксел съобщиха на източногерманската секция на побратимените градове, че ще пристигна на другия ден и на следващия ден бях посрещнат от преводачката ми Катерина /презимето й съм забравил/, родена в София, средното си образование получила у нас и говореше перфектно български, която с кола ме отведе при другите, които се бяха настанили в една почивна станция на името на “Бертолд Брехт” и тъкмо изготвяха програма - кой къде ще приветства. Запитаха ме - желая ли да приветствам и къде? Запитах кои градове ще посетим - отговориха ми, че по програма е предвидено следните градове: Айзенхютенщат, Котбус, Дрезден, Ваймар, Лайпциг и Потсдам. На седми ноември бе предвидено гостуването ни в Лайпциг. Отговорих, че ако не възразяват, желая да приветствам в Лайпциг…

Първо посетихме Айзенхютенщат, където бяхме приети от кмета на града др. Рихтер, който пожела двата града - Айзенхютенщат и Димитровград да се побратимят. Това бе посрещнато с аплодисменти и аз и др. Рихтер подписахме протокола. Действително след това се установи една приятелска и сърдечна дружба.

След това посетихме областния център гр. Котбус, голям промишлен център, където ни показаха открития каменовъглен рудник “Шварце Пумпе” и централата към него. Градът беше доста пострадал през войната и следите на бомбардировките още се чувстваха. На приветствието отговори др. Смирнов, който каза, че само в условията на мир може да се създава благоденствие, за което нещо се бори и нашата Федерация…

На 6 ноември посетихме Дрезден - градът, който бе изцяло разрушен от англо - американските бомбардировки, следите от които и досега личаха. Домакините ни разведоха из града и ни показаха прочутата дрезденска галерия, която Червената армия спасила от унищожение и след реставрирането й била върната на града.

Вечерта домакините ни организираха “дискусия” в един от салоните на хотела с участието на местни и чуждестранни журналисти.

Централен въпрос, около който се въртеше “дискусията” беше - има ли демокрация в управлението на страната или тя се управлява само от комунисти, а също и - как стои въпроса с обединението на двете германски държави.

На тези и на някои други провокационни въпроси, отговориха домакините, и най-вече представителите на Демократическата, Селската и други влизащи в коалицията партии.

На другия ден сутринта потеглихме за гр. Ваймар  -  родния град на великите германски мислители Гьоте и Шилер. След като разгледахме града, родните къщи на Гьоте и Шилер, които са превърнати в музеи, кметът на града - бивш министър на народното здраве, лично ни придружи до концентрационния лагер “Бухенвалд” /на български - букова гора/ и ни разказа за всички ужасии, които са ставали в тази фабрика на смъртта.

Сбогувахме се с домакините и поехме за Лайпциг, където пристигнахме късно след обяд на 7 ноември.

Веднага след посрещането ни от домакините, докато другите отидоха да си починат и се преоблекат, мен и преводачката ни взе един от заместниците на кмета и ни отведе в музея “Георги Димитров” - в бившето здание на имперския съд.

Чак когато пристигнахме в музея, разбрах, че днес е почивен ден, но понеже знаели , че в групата има и българин, чакали специално за мен. Това много ме трогна и аз от сърце им благодарих, след което започна разглеждането на залите, при което изцяло бе възстановена картината и събитията отпреди 27 години. След около два часа завършихме с разглеждането на музея и те ми поднесоха книгата, в която записах впечатлението си от музея и изразих искрената си благодарност от любовта, с която са обградили паметта на нашия вожд и голям приятел на немската работническа класа…

На вечерята, която ни даде лайпцигската община, бяхме приветствани от кмета на града. За отговор на приветствието, председателя на Федерацията г-н Станлей, даде думата на мен.

След като им благодарих от името на колегите си за хубавите думи по наш адрес и топлия прием, който ни оказаха, специално благодарих за дадената ми възможност да разгледам музея на нашия велик сънародник, който в самата бърлога на фашизма нанесе първия и най-голям морално-политически удар, разобличавайки го пред цял свет като идеология на най-черно мракобесие и варварство.

- Ето - казах - ние само преди няколко часа бяхме във Ваймар, където домакините ни разведоха из града, показаха ни къщите-музеи на двамата велики немци Гьоте и Шилер, които са обичали да се разхождат из буковата гора и да мислят какво по-добро наследство да оставят на света със своите произведения. Хитлеристите не се посвениха да осквернят това свято за германския народ място и да построят точно тук една от най-зловещите “фабрики на смъртта”, където намериха смъртта си хиляди честни хора, в това число и вождът на германския пролетарият Ернст Телман…

Днес - продължих аз, сме 7 ноември, денят, в който се роди първата в света държава на работниците и селяните, чиято рожба Червената Армия освободи не само народите на Европа, но и германския народ от игото на това варварство, който пристъпи към изграждането на държава, в чиято основа лежи мирният и съзидателен труд и благоденствието на народа…

Предложих тост - за дружбата между градовете, между народите - да няма никога вече фашизъм, защото той значи мракобесие, войни и лагери на смъртта!

Зам. кметът на Лайпциг, много развълнуван, дойде при мен с чаша в ръка, чукна я с моята, остави я на масата и поривисто, въпреки известната немска въздържаност, ме прегърна и каза: “Другарю Йорданов, щастливи сте вие, българите, че дадохте на света Георги Димитров, този велик интернационалист и безстрашен борец против фашизма и войната, когото аз имах щастието лично да познавам. .. “

След като преводачката преведе приветствието ми на немски, преведе го и на английски на г-н Станлей, който също протегна двете си ръце и ме поздрави…

На другия ден след като разгледахме града и забележителностите му, след обяд продължихме за Потсдам - мястото, където след капитулацията на хитлеристка Германия, бе подписано известното Потсдамско споразумение, което като по правило американската и английска страни не изпълняват никога…

След почивка показаха ни двореца “Цицилиенхоф”, след което разгледахме залата, където са заседавали Сталин, Труман, Чърчил и представител на Франция.

С това нашата обиколка на ГДР завърши и ние се завърнахме в Източен Берлин, където бяхме приети от кмета на Източен Берлин, който ни запозна с работата им, с трудностите, които им създават различните шпионски и диверсионни организации в Западен Берлин, щедро финансирани от международната реакция.

На другия ден бе организирана пресконференция в клуба на културните дейци, с участието на радиото, телевизията и много чуждестранни и германски журналисти. Конференцията се ръководеше от Робер Фабр - отговорник по информацията към Федерацията, макар, че там беше председателят г-н Станлей, а в президиума заехме места членовете на изпълкома.

Първите въпроси бяха - какви са ни впечатленията от ГДР, какви са целите и задачите на Федерацията, какво е участието на германските градове в нея и др., на които г-н Фабр изчерпателно и хубаво отговори. Но на въпроса на кореспондентката на френския вестник “Юманите” „Какво е отношението на Федерацията към присъствието на западно-германски войски във Франция”, а по това време действителни имаше такива войски там, г-н Фабр отговори: „Нашата  организация е аполитична организация и затова, позволете ми да не отговоря”.

В залата се чу шушукане и брожение на недоволство от отговора. Седящият до мене кмет на най-голямото парижко предградие Сент-Дени, др. Август Жильо, който на руски, преди преводачката да ми преведе, ми каза какво е отговорил Фабр и пошепна: “За мене не е удобно, но ти можеш да станеш и отговориш от наше гледище.”

Посках думата от г-н Фабр и отговорих горе-долу следното: „Нашата Федерация е действително аполитична организация, както правилно отговори г-н Фабр, но в нейната Харта е записано, че една от основните цели и задачи на Федерацията е борбата за мир и дружба между народите, следователно - всичко онова, което е насочено по един или друг начин срещу мира и дружбата, ние не можем да не осъдим! Смятам, че с мен ще се съгласят както г-н Фабр, така и господин Станлей” - и си седнах.

В залата изръкопляскаха, а след свършване на пресконференцията, при нас със др. Жильо дойде кореспондентката на “Юманите”, която била позната на Жильо и ни покани на чаша сладолед, където изрази задоволството си от отговора ми, като каза, че тя нарочно го била задала, за да научи световната общественост, че във Франция се настаняват западно-германски войски…

През 1962 г. получих поканата за IV-тия конгрес, който щеше да се състои в английския град Ковънтри. Но от Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина ми се обадиха, че е решено на конгреса да отиде кметът на София др. Георги Петков, на когото ще трябва да изпратя пълномощно, за да ме представлява на конгреса и да бъде избран евентуално на мое место в ИК. Изпратих пълномощното, тъй като ми беше ясно, че след като дейността на Федерацията се разрасна, нашата страна трябваше да бъде представлявана от нейната столица…

Но за да привърша, ще кажа накратко, че на този конгрес, наред с избирането на др. Петков за член на ИК, мене задочно ме избрали за кандидат-член, какъвто бях доскоро. След Петков, за членове на ИК бяха избирани последователно следващите кметове на София - Стоилов, Панев и Междуречки, които при срещи, а понякога и по телефона са ми предавали поздрави от ръководството на Федерацията и са питали за мен - като са се изказвали ласкаво за мен.

Вярвам в искрените им чувства към мен, защото до юбилейния през 1977 година, винаги ми пращаха покани  за участие в работата на същите и съответните материали.

Даже през 1977 г. юбилейният конгрес ме удостои с почетен диплом на Федерацията и златната книга с изказванията на почти всички държавни глави в света, в това число и на другарите Брежнев и Т. Живков, а също и едно мое изказване…, които др. Иван Панев ми предаде. Сега същите  се намират в Музея на Социалистическото строителство в Димитровград, на който ги подарих…

Смятам, че като кмет на Димитровград над десет години, дейността ми не се изчерпва само по линията на Световната Федерация на Побратимените градове.

В този период на изграждане на Димитровград, като младежки и социалистически град, ние, членовете на ИК и ръководните другари от съвета направихме не малко. Това бяха  трудни години, не стигаха средства и материали, поради затруднения на държавата и бюджетите ни бяха много “мършави”, за да можем да осъществим това, което искахме. Така например:

По онова време Димитровград се посещаваше почти ежеседмично от различни  чуждестранни и наши делегации, които просто беше неудобно да се посрещат в приспособена за съвет сграда.

Няколко години водихме борба за построяване на административна сграда, която най-после през 1963 година започнахме.

Въпреки оскъдните ни средства, с подръчни материали и с помощта на предприятията в града построихме пионерски летни лагери във Бачково, Асеновградско, в Константин, Пещерско и в Обзор, Бургаско.

Със средства от самооблагането /което впрочем, започна по наше искане и на гражданството една година по-рано/ построихме във всички стари квартали на града квартални клубове, чакални на по-важните автобусни спирки, автогара /старата/, училища и основната част от улиците на града. Построен беше бул. “Георги Димитров”, кино “Дружба” и др. Разшири се и се подобри лесопарковата част на града, започнато беше строителството на един от най-хубавите паркове не само в Димитровград, но бих казал и в страната.

Всичко това радваше гражданите на града и те ни се отплащаха не само с благодарност, но и с отзивчивост при всяко обществено начинание на доброволни начала. На бригади по кварталите излизаха десетки и даже стотици граждани, които помагаха при изграждането на нови и поддържането на изградените зелени площи.

Красивия парк “Пеньо Пенев” започнахме с 50 хил. лева стари /сегашни 5 хиляди  пари/, но в неговото изграждане взеха участие почти всички трудови колективи от града, а най-вече работниците от Химкомбината.

Всичко това, както казах, радваше гражданите и те ни уважаваха и обичаха.

Но не така погледнаха някои отговорни хора от по-висшите инстанции, които вместо благодарност за направеното от нас, постъпиха недотам честно!

Партийна практика беше няколко месеца преди изборите да се уточняват членовете на ИК па ГНС, щатните членове от ОК и председателя от съответния отдел в ЦК на Партията.

Но през изборите  в 1966 година не се постъпи така. Никой за нищо не ни потърси. Нещо повече. Изборите минаха, наближаваше учредителната сесия, а от ОК ни вест - ни кост. Няколко дни преди тази сесия дойде при мен другаря Георги  Градев - зам. председател на ИК и доста разстроен ми каза: “Какво става, др. Йорданов, сесията дойде, а ние не знаем кой къде ще бъде!”

- Има по-отговорни от нас хора, които мислят за това - казах.

- Да, но ще се изложим - упорстваше той

- Защо ние да се изложим - казах - не ние решаваме този въпрос.

- Да, но ще изложим Партията - удари в целта Градев.

- Да, тука си прав, но какво можем да направим ние?

- Ами иди до окръга и питай какво става.

Нямаше как, отидох в ОНС, но др. Ашиков беше зает, та оттам по телефона се обадих на др. Корцанов, първи секретар на ОК, който още щом чу гласа ми каза:

- А, Тушо, тъкмо сега се стягам да дойда при теб.

- Но аз ти се обаждам от Хасково, от ОНС - казах.

- Така ли? Тогава ела при мен в комитета.

Отидох при нега и в кабинета му заварих другарите Динко Атанасов и Илия Христов.

- Кажи бе, Тушо, какво има?

- Нищо особено няма, др. Корцанов - казах - дойдох само да Ви се обадя. Известно ми е, че аз Ви омръзнах, но право да си кажа и на мене вие ми омръзнахме, та дай да видим кого ще правим кмет.

На него като че отпадна огромен товар от плещите му.

- Седни де, дай да обмислим заедно кой да те замести.

- Ако ми бяхте казали поне два-три дни по-рано, щях да ви дам предложение, но сега изведнъж - не зная кого да ви предложа.

- Какво ще кажеш за др. Янко Гинев? - попита той.

- Какво да ви кажа, др. Гинев е много добър  другар, но със здравето нещо не е добре, та се страхувам, ако и на него помагате, както на мене, че или ще го разболеете или ще го провалите, защото той не смее да ви чука по бюрата, а ще си трае и ще се притеснява… Иначе аз от него приех и ще ми бъде драго на него пак да предам кметлъка…

Този разговор се води в понеделник, а в сряда беше сесията, на която  секретарят по агитацията и пропагандата Митко Иванов предложи, поради “преминаване ” на друга работа, на мястото на Петър Йорданов да бъде избран Янко Гинев…

Ето, този съвсем не партиен подход към кадрите, това „из за угла”, както казват братята руси, с което се отнесоха към мен, право да ви кажа, много ме възмути, но трябваше да се сдържам, защото иначе се излагахме като комунисти, като Партия, защото за мен, както вече сте разбрали от досега изложеното, няма по-важно нещо от партийното решение - където и когато ми каже Партията и сега съм готов да го докажа, защото за мен партийният престиж, партийните принципи стоят много по-високо от всякакви постове, почести и пр.

И така, минах в “трета глуха”, както се казва, макар че чувствах още много сили  които бях готов да отдам на Партията, но както вече казах, тази орисия, след като направя нещо хубаво и на мен да ми стане по-леко, да ме местят - Съветът беше построен, следователно трябваше да се стягам за - …

Накрая искам да кажа следното:

В моя обществено-политически живот вече 54 години, от които само три в Комсомола, а останалите в Партията, съм се стремил да бъда честен, обективен и прям, така както ни е учила Партията. Но сам чувствам, че въпреки желанието ми да съкращавам, спомените ми станаха доста обемисти - може би съм писал излишни подробности, за което моля да бъда извинен. Също така някои събития и факти, другари и разни дати, които съм писал - съм ги писал, така както сега си спомням, защото не съм си държал записки като Захари Стоянов, а само по памет, а от друга страна на някои другари въобще съм им забравил имената, за което също моля да бъда извинен…

С уважение: П. Йорданов

12.07.1984

Димитровград

Роден съм на 12.ХII.1914 година в с. Пиперево, Струмишко, а съм израснал в гр. Петрич и гр. Асеновград, живял съм и в Пловдив, а сега в Димитровград - ул. “Хр. Смирненски” - № 4, вх. А, апарт. 6