ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА СЯНКАТА

Лъчезар Воденичаров

Лека като видение и тиха като заспиваща мисъл, сянката се плъзна под гладката прозрачна повърхност, а удълженото й тяло се втурна забързано по дъното, облазвайки старателно едрите заоблени камъни. Уплашени от приближаващата заплаха, няколко припичащи се в плитчината пъстърви се стрелнаха като мълнии към дълбокото и след миг тъмните силуети изчезнаха в сумрака на глъбините.

Широката фигура ги последва без да потрепне и размивайки контурите си, потъна в смарагдовата зеница на езерото. Премина невидима смълчаното огледало и леко се измъкна от прегръдката му, докато несигурният й силует шеметно набираше плътност. Пробяга залива под огромния сив каменопад и докосвайки за миг чимовете на малката крайбрежна поляна, затанцува, подскачайки по ръбовете на отронваните столетия гранитни сълзи на планината.

Издигна се по широката престилка на сипея и когато достигна стената на отвесните скални грамади, се гмурна без колебание в една от тесните гънки между тях. Намерила изгубения си лик, след мимолетната игра на криеница, още по-контрастна и сигурна, тя описа плавна дъга по заснежената фуния на улея. Отскочи внимателно от бялата шапка на преспите и пропадайки тук-там из гъстата мрежа от пътечки, заигра виртуозно по тъмнозеления лабиринт на клека.

После се спусна над мекото седло на рида и неусетно издърпа под себе си искрящия му плащ от оросена планинска трева. А когато докосна острия каменен зъб в края на девствената ливада, забави скорост и след няколко мощни, пулсиращи движения застина, притихнала послушно под гордото тяло на повелителя си…

На фона на пепелявия скат стройният силует изпъкваше като изящна абаносова фигура. Здравите крака държаха скалата в прегръдка, а заради мощния врат с красива препаска от сиво-жълти пера и царствената глава, увенчана със силно извит клюн, той изглеждаше страшен в очите на жертвите си и недосегаем за враговете.

Стоеше изправен над сянката, а ярката светлина играеше, пръскайки искри в дълбоките черни зеници и в ириса на бистрите златисти очи. Владенията му се отразяваха в тях, докато острият поглед се забиваше във всеки сканиран предмет или бегло пробягало движение.

Скалите, гората и безкрайните сипеи, самотните мури и разпръснатите като късчета мъх китки на клека и хвойната, гъстите чимове по поляните, застиналото в спокоен сън езеро и танцуващият в постоянен ритъм поток - всичко това беше картината, белязала в съзнанието му съкровения лик на родната територия. А нанесен върху нея, всеки подвижен, нов или чужд на пейзажа детайл изпъкваше на фона на познатата гледка, като огромна сигнална фигура…

***

Пролетната гора се събуждаше… Притихнало под нежните ласки на тишината, младото утро набираше сила. Все още унесени по отминалите си сънища, дърветата не смееха да помръднат, наслаждавайки се на подарените мигове спокойствие. Светлината проникваше между тях и нарисувани от засиления контраст, стройните стебла и плавните дъги на клоните връщаха изгубените си очертания.

Родени от топлия дъх на влажната земя и неподвластни на гравитацията, фини облачета мъгла плуваха леко над поляните и между едрите сенки на смърчовете, а бавното им, безмълвно движение създаваше вълшебната илюзия, че гората пътува нанякъде.

Зората вече надничаше над скалистия хребет… Беше готова да зарадва утрото с девствената си усмивка, когато един тайнствен шум разкъса гладката дреха на мълчанието, промъкна се натрапчиво в нея и навърза странната си редица от звуци…

Едно, две, три… постепенно забързващи почуквания, които замлъкваха рязко, последвани от чести стържещи звуци, напомнящи триене на стомана в някаква груба, зърнеста повърхност. А после пак и пак, и пак - почукване и отново студено острие върху твърдия камък… Докато изведнъж загадъчните шумове бяха прекъснати от мощно припляскване…

Едрият, черен петел пристъпяше наперено с изправена почти вертикално шия, а настръхналата гуша и разтворената в широко ветрило опашка подчертаваха още повече напрегнатото му състояние. Играеше страстния си любовен танц насред малката поляна, покрита с гъстия, равномерен килим на боровинките, докато няколко сиво-кафяви кокошки обикаляха наоколо без да показват, че са особено заинтригувани от присъствието му. В ярък изблик на възбуда, петелът направи поредното кратко прелитане и след като се приземи с провесени надолу крила, замръзна. Последваха няколко бавни крачки, изпълнени с впечатляваща гордост и подновявайки странната си песен, птицата продължи изпълнението на мистичния ритуал…

Знаеше къде точно отива и този път тактиката му трябваше да успее! Изви плавно и спускайки се над върховете на смърчовете, заоглежда внимателно поляните през малките пролуки. Не искаше да губи опеката на дърветата и затова летеше ниско, непосредствено по ръба на гората. Изпаднала в транс, птицата на моменти губеше слух, но неангажирано със сватбуването, острото й зрение оставаше винаги будно и нащрек…

Още с първото пикиране го забеляза между прелитащите през погледа му дървета. Оставаше само да прецизира атаката си… Петелът винаги търсеше спасение в гъстите корони на смърчовете, а там ловът беше невъзможен и ако искаше да го изненада, трябваше да възпрепятства този доказан начин на измъкване. Противно на досегашния си опит и на брилянтната си техника в открити пространства, той реши да връхлети целта именно от тази посока - гората. Повторното вглеждане му даде необходимата увереност и той разбра, че моментът е дошъл… Намали скоростта без излишни махове и с остър завой се спусна в пространството между две от големите мури в края на гората. Присви криле и като свистящо копие прелетя последните няколко метра до жертвата…

Когато заплахата изплува иззад тъмните силуети на дърветата, паниката разпиля женските като неочакван взрив, а влюбеният мъжкар се опита да излети, но нямаше време за реакция. Тежкото тяло едва бе успяло да се отлепи от земята, когато сянката на ловкия хищник го връхлетя, блокирайки единствения път за спасение…

Едрата птица усети как, насилени от здравите сухожилия, дългите нокти на нападателя се врязаха в скованата й от ужаса плът, а веднага след това почувства и мощния тласък на огромните черни крила. Глухарът изгуби равновесие и с безпомощно пърхане срещна земята, докато стоманената хватка на похитителя му набираше сила…

Крехката, пулсираща и обречена съпротива на жертвата бавно притихна, а избраният от съдбата край, поставен от острия черен клюн, превърна драматичната сцена в една жестока, тъжна и неизбежна действителност…

Огромни циркуси* с отвесни стени, езера и мощни каменни ръбове, с безброй бягащи една към друга долини, изпъстрени с поляни от тънка планинска трева и потоци, провиращи напористата си снага през гъстите струпвания на клека, скачащи по редящите се един след друг прагове или пътуващи с грохот през хладните проломи в скалите: това беше неговата земя!..

Нямаше неспокойни мисли… Не го разкъсваха съмнения и не изпитваше никакви угризения или страхове. Живееше сам сред стихиите, успявайки винаги да бъде над тях, надживял отчаянието, самотата и времето. Животът му беше безкрайно приключение, загърбило грижите, тичащо непрестанно срещу бурите и кръжащо над шеметните, докосвани само от него висини. А ледените вихрушки, раздираното от светкавици небе или трептящият, огнен поглед на слънцето, не можеха да спрат полета на свободната му душа…

Яркият огнен диск се издигаше над планината и тъмните западни скатове постепенно откриваха острите си, назъбени гънки. Сенките бягаха, а с това разбулваха скритите от зорките му очи тайни, запазени от непрогледната пелерина на нощта.

Отсечена от стихиите, скалната тераса беше широка и удобна… Равна и с отвесни стени, като мястото на току-що отхапан от великан гранитен къс. Едрият козел стоеше на нея без да помръдва или да издава звук, вперил поглед в нищото. Беше на пост и знаейки какво рискува, не го интересуваха нито вятърът, нито честите подсвирвания на жълтоклюните гарги или монотонното бучене на потока. Изглеждаше като статуя и въпреки това в неподвижния силует се усещаха невидимите трептения на пълната концентрация, улавяща безпроблемно всяка промяна, дори в най-незначителните подробности…

Той знаеше, че мъжкият никога не е сам… Те бяха някъде около него - една или няколко женски, които пазеха живота на беззащитните си рожби с цената на всичко. Но трябваше да ги открие в изпъстрения със сипеи, малки ридове, пропадания и преспи стръмен и скалист терен. Опитните му очи опипаха прецизно ската и не след дълго светлият силует на козата изплува в тъмния процеп зад мъжкаря.

Сянката не се колеба и миг! Направи обход далеч от погледа на пазача, а после приближи зад него и пробяга незабележима по горния ръб на терасата. А когато изскочи изневиделица над нея, тялото й вече нарастваше стремглаво - тя атакуваше!..

Още бе твърде далеч от целта, но напрегнатият като струна козел усети враждебното присъствие и веднага издаде пронизителния си, свирещ звук. Разпознала без колебание тревогата, майката изскочи от сянката на пукнатината и отправяйки се почти отвесно надолу, се спусна до огромната пряспа под скалите. Малкото я последва с несигурни движения и с усилие стигна до нея, когато той вече ги връхлиташе…

Завладяна от паниката, козата избегна с рязък отскок атаката, но потъналите в тежкия сняг копита на малкото не успяха да го изтласкат… и в следващия миг то бе застигнато от Провидението!..

Почиваше небрежно и отпускащо след лова, когато облаците на изток се уплътниха и тежката тъмносива маса прехвърли високата преграда на циркуса. Бурята приближаваше, но той не помръдна от мястото си, а само разтвори леко крила, като да й покаже, че вече е готов за срещата.

Вятърът постепенно усилваше напъните си, докато накрая фучащите струи, примесени с гъстата мъгла на дъжда, достигнаха скалата, на която стоеше. Той очакваше това и когато първите капки се блъснаха с пукот в гъстите, пригладени пера по гърдите му, с охота разтвори крила и шеметно се издигна с течението.

Обичаше да се наслаждава на стихиите… Силните пориви на вятъра, съпътствани от резки промени в силата и посоката го привличаха неустоимо и той, изпълнен с увереност, майсторски ги надскачаше, гмуркаше се под тях, правеше виртуозни лупинги и завъртания, докато им се насити напълно…

Шеговитият летен вихър отмина ненадейно, както се бе появил и само кроткият, ситен дъждец остана да ромоли в тревата и по мокрите чела на скалите. Застанал на ръба на терасата, той наблюдаваше спокойно владенията си…

Познатите образи летяха през сигурното око като разноцветните кадри на филм, когато дълга, червена сянка изви като запетая в края на вълнуващата лента. Излизайки от прикритието на каменопада, една лисица се отправи към скорошната му плячка. Но бе изминала едва десетина метра по снега, когато краката, захапали до този момент острия камък, го оттласнаха без колебание. И победила за хиляден път гравитацията, едрата сянка се понесе над сипея…

Без да изпуска от очи малкото безжизнено тяло в горния край на пряспата, тя описа широка дъга и набирайки скорост, се спусна като безшумен вихър към натрапника. Хищникът спря за момент, усещайки подсъзнателно опасността, но успокоен и изкушен от мириса на прясно месо, тръгна отново напред…

И тогава сянката изплува в очите на жертвата! Лисицата посрещна заплахата настръхнала, съскайки с извит като лък гръбнак и широко отворени челюсти. Само миг след това желанието за бягство надмогна мимолетната смелост и уплашеното животно се втурна панически към спасителната закрила на морените. Но вече бе твърде късно за колебание… Водени от сухите жилести крака, безпощадните нокти го настигнаха и след като впиха острите си краища в дългия му гръб, то се сгърчи от силната болка. Изтерзаното съзнание на жертвата изгуби контрол над тялото и то, скачайки по снега и извивайки глава в опит да достигне противника, се предаде напълно на паниката.

Лисицата се гърчеше безпомощно, но силните крака я стискаха все по-здраво в хватката си, докато нещо в слабия гръден кош изпука и хищникът прекрати съпротивата си. Тялото се отпусна, а предизвестеният край на битката нарисува познатата тъжна и празна картина в погледа му!..

Тежката зима не го изненада, но събра енергията му в един силен порив за оцеляване. Вече осем години се надбягваше със сезоните и съдбата го бе калила достатъчно, изправяйки го пред разнообразните си изпитания. И той не се огъваше…

Априлските виелици още вилнееха по родните му чукари, но ставаха все по-редки и постепенно губеха остротата си. Изпълнено с надежда, твърдото му сърце нехаеше за несгодите и не забелязваше трудностите. Дори победите вече не го вълнуваха, както преди… Защото от няколко дни там, на малката площадка над езерото, едно чисто и дълго търсено същество пазеше с топлото си тяло безценното начало на живота…

Издигна се над назъбеното било на хребета, галейки с полета си скалите, а откритият нов хоризонт избяга далеч от погледа му с безкрайния си простор. Топлото възходящо течение го тласна нагоре и той разпери още повече силните махови пера, примижавайки от удоволствие. Зарея се, загледан разсеяно в отсрещния скат… и само миг след това голямата тъмна фигура под нишата, го накара да настръхне.

Слънцето огряваше наполовина каменния купол и сенчестата страна изглеждаше призрачно, но това не заблуди силното му око. Въпреки немалката скорост, той забеляза злосторника, заплашващ с присъствието си крехкото бъдеще на поколението му. Увиснал на скалата, пришълецът пълзеше нагоре с крайници, вплетени в отвесната стена и му оставаше съвсем малко, за да достигне равното теме на площадката.

От гърдите му се изтръгна смразяващ кръвта писък, който завихри в него ураган от енергия. Напрегна сили и когато след секунди вече бе достатъчно близо, слезе на необходимата височина, готов да напада. После събра криле, превръщайки тялото си в острие и вперил поглед в настъпващата опасност, се спусна мълниеносно към гнездото…

Докато връхлиташе с нокти главата на натрапника, не мислеше за последствията. Само знаеше, че трябва да отстрани заплахата и тази мисъл изпълваше съществото му на перфектен убиец. Разперени за максимален захват, мощните крайници вече докосваха целта, когато миг преди съприкосновението жертвата замахна в опит да се предпази и хвана с ръка единия му крак…

Той излезе от концентрация за част от секундата, а докато впиваше острите си нокти в нежната китка и рехавия му скалп, двукракият изгуби опора. Огромната тежест се стовари върху крилата му, а веднага след това противникът му нададе вик и политайки безпомощен в бездната, го увлече със значителната си маса…

Гледаха се един друг, а страхът в погледа на нещастника светеше като зловещия огън на преизподнята. Викът, излизащ от широко отворената уста престана, щом измъченият му дъх секна, но ужасът в изцъклените очи продължаваше да крещи неистово. Двамата летяха, чувайки само свиренето на вятъра, вкопчени в предсмъртна прегръдка: като немощ и сила, като зло и възмездие, прекрачили неволно прага на земните си възможности…

Но единият от тях се гърчеше в пламъците на страха и отчаянието, а другият, запазил бъдещето на кръвта си, летеше щастлив към безсмъртието!

***

Помнейки насмешката в острия поглед, вятърът отново търсеше непокорния му дух. Разколебан, той се усука с виене около малката скална тераса, грабна няколко вейки от самотното гнездо и се спусна ядосан към бездната. Достигна края на дълбоката урва и с вихрено завъртане, обходи с ледения си дъх пролуките между гранитните блокове, стърчащи по дъното на пропастта като гигантски планински кристали. Вдигна облак от сухия сняг и докато го засмукваше във вакуума си, една странна гледка пробяга за миг през свирепото му съзнание…

Веднага го позна… Беше старият му познайник, който неведнъж го бе предизвиквал без да изпитва страх, без да губи равновесие или да потрепне от поривите му. Самотното остро крило стърчеше, изправено над преспата, все едно за пореден път описваше виртуозния си вираж над долината…

Поемайки дъх, вятърът изпадна в истерия… Нахвърли се яростно върху него в опит да го прекърши, а разярените му талази се застъпваха, хапейки се един друг като кучета. Студените струи връхлитаха стените на пропастта и отблъснати се връщаха отново, но единственото, което успяваха да постигнат, бе да издадат остър, съскащ звук, съсечени от твърдостта на гладките, черни пера. Снежният прах отлиташе, погълнат в утробата на вихрушката, но тъмното крило стоеше непоклатимо на пътя му, вибрираше като струна и не губеше силата си…

Само връзките на една ожулена туристическа обувка не издържаха на зловещите напъни на стихията и развявайки безпомощно избелелите си, разнищени краища… напомняха тъжното знаме на неумиращата човешка алчност!..

*циркус - затворена от високи хребети планинска котловина, най-често с образувани на дъното й едно или повече езера.