Господин Господинов

В един полузабравен вече век с неговата първа половина нямало село без кавали и кавалджии. Кавалът с омагьосващо звучене присъствал във всяка махала. Всяка махала имала и своя баш кавалжия.

Така поне е било в моя край, в родното ми село. Имало единици гъдулари, гайдари, тъпанджии. От съседни села се прочувал карнаджия (кларнетист) и рядко майстор на кименче (цигулка).

Духова музика в ония времена не е звучала по нашите землища. Нямало тогава и сегашните организирани оркестри.

На събори, празници, сватби и кръщенета се събирали заедно кавалджия, гъдулар, гайдар и тъпанджия. Свирели и се надпявали поотделно и заедно.

Всеки имал свой набор от песни, повечето от които местно народно творчество. В ролята на тъпанджия бил кехаята, огласял с тъпан новини и заповеди по мегданите в селото.

Село с 300 къщи, 1500 жители, с много деца и пълно седмокласно училище.
Тук и сватбите се редуваха една след друга, особено във времето без усилна полска работа.

Родовете, над десетина в селото, се сродяваха отново и отново. Много рядко идваха булки от съседни села.

В неделния ден се подреждаха две трапези. Едната в двора на къщата за калесаните с бъклица вино сватове, кумове, роднини, комшии и приятели. Другата на хармана за дошлите да послушат музика, да потропнат хорца и ръченица, да си отдъхнат или просто седейки и гледайки, да се върнат в своите луди-млади години.

Хората се виеха трикатни и четирикатни, колкото позволяваше хармана на стопаните. Калайдисано бакърче (менче) с искрящо червено вино, в ръцете на нагиздена шаферка, следваше хорото.

Някъде след обед идваше ред на тежкото кумско хоро, най-голямото и продължителното с кума и кумата на баша (начело).

Кумът постоянно рееше монети и орехи насред хорото, а децата се надпреварваха да ги събират. Към здрачаване следваше надиграването с ръченица на шиник (дървен съд, мярка за количество зърно), което носеше награда от кумовете.

Музикантите поединично и в група огласяха околностите, възвестявайки цялото село, че е свито ново семейно гнездо. Кавалът извисяваше глас до небесата като да е вихрушка в зноен летен ден.

Тъпанът следваше ритъма на танца. Всичко се сливаше в упойваща радост и себеотдаване.

В село по онова време радио нямаше, да не споменавам за телевизия. Моите познания в областа на музиката и музикалните инструменти бяха само от кръга на видяното и чутото в селото ни.

В махалата липсваше само тъпанджия. Най-обичният ми инструмент бе кавалът. От малък слушах Ваньо, мой съученик и комшия.

Той умееше да накара кавала да пее, да се смее и да плаче и ставаше все по-добър с годините на възмъжаване и зрялост.

На герена (място за събиране на говеда и овце преди изкарването им на паша) до нашата и тяхната къща след залез слънце и до късна доба се чуваха мъжки гласове с напеви в съпровод на комшийските кавал и гайда.

Ненадминати тогава и до ден днешен кавали в селото ни останаха тези на двама - баща и син, дядо Таню и чичо Христю.

Тишина изпълваше времето и пространството, там където се носеше техният глас. Обичаха ги всички. Колчем (понякога) до късно нощем на пресекулки, по полъха на вятъра приспивно и тихо, над селото се носеше песента им.

Двамата - баща и син, всички, младо и старо живееха в къща по склона на хълм над центъра на селото. Работеха земята си.

С роденото от тази земя, благодарение на техния труд, изхранваха мало и голямо в къщата. Отличаваха се с добронамереност, общителност и отзивчивост. Впрочем не се отличаваха от голямото мнозинство съселяни по тези характерни за времето черти.

Срещал съм ги и поотделно и заедно. И двамата едри снажни мъже с разлика в цвета на перчемите. Единият прошарен в бяло, другият с кестеняви чупливи коси.

Облеклото: характерните потури - лятос черни памучни, зимъс - кафяво-бозови вълнени. Ризите бели, цветни и шарени на квадрати, без съвременните широки яки.

Върху ризите домашно плетен пуловер през зимата, а отгоре джамадан (елек), украсен с черен гайтан на красиви фигури. Завършваше облеклото с аба (подобие на жилетка) от плат като на потурите.

Вместо днешните чорапи краката бяха в навуща - памучни и вълнени според сезона. Белите навуща, усукани с черни сукари (върви), на фигури според фантазията и умението на собственика. Завършваше облеклото с щавени цървули.

Бяха лични мъже и се ползваха с любовта и уважението на съселяните си. Почти винаги двамата със затъкнати в пояса кавали, без обичайните затъкнати в пояса ками и пищови. На път за празници, в ръка с готови за ползване кавали.

Невъзможно е да се разкаже с думи кавала. Всеки го е виждал и слушал. У всеки той е различен по чувства, преживявания, думи и картини.

Израсъл с песента на кавала и днес загледан и заслушан в него чрез телевизия и радио спирам ход на работа, движение, мисли и се пренасям там, където ме води той.

Високи тонове на необуздана радост, политваш безтегловен, всичко знаеш, всичко можеш.

И изведнъж остра пронизваща болка и сълзи напират, какво е било и какво ни очаква. И картини, картини от миналото и бъдещето.

Ниски тонове на степенност, дълбок размисъл, освободеност, тиха тъга и унасяне в сладък сън и сънища. И пак картини със спомени от миналото и бъдещето.

Необятно поле, групи хора, много хора, приведени за жътва по нивите и ехо - ту кънтящо, ту приглушено на мъжки кавал и женски глас, носещи се в безкрая на това необятно поле.

Имаше такива времена. Но един ден по селото се понесе страховита мълва. Но не мълва, а вече истината стигна в училище при нас.

Не можеха да ни удържат в часовете и ни разпуснаха по домовете.

Дядо Таню и чичо Христо - баща и син, кавалджиите, гордостта на селото, били нападнати и пребити от техни комшии.

Разказваха как чичо Христо с множество прободни рани успял да се отскубне, а дядо Таню издъхнал в двора на къщата си.

Разказваха още, че чичо Христо пред кметството извадил кама с кания (нож с калъф), затъкнат в навущата, и паднал без сили в ръцете на струпали се съселяни.

Дълго след тази случка не се чувал кавал в селото. В художествената самодейност на читалището чичо Христо отказал да участва.

Само понякога нощем новите му комшии чували приглушено глухото ридание на замлъкналия кавал.

И не се чу на село да се учат нови кавалджии.

А понамаляха и хората, градът като ламя ги глътна в ненаситната си паст.

Замлъкна завинаги песента на кавала, такава каквато е била в ония паметни времена на тлаки, седенки, сватби и кръщенета.

Сега чуваме тази песен от телевизора и радиото и на организирани програми на тук-там останали фолклорни състави.

За добро или за зло? Знам ли!