ЗЕМЯ

Воймир Асенов

ЗЕМЯ

Тая южна земя. Щедра. Нужна. И моя.
Тя е дала на всеки от своята кръв.
Аз съм тука роден. Аз съм горд. И се моля
и на внука синът му да бъде такъв.

Ти какъвто да си, от където да идваш -
погостувай с добро, но за лошото знай:
тоя край ми е толкова близък и свиден,
че за тебе ще бъде наистина край.

Планина имам аз. Като тръгна сред нея
и през лятото даже снегът да снежи -
ще запее листето й, тъй ще запее,
че над мене надвесен сокол ще кръжи.

И ще пукат скали. Ще се пенят потоци.
И пиринският вятър така ще фучи,
че ще мислят: Я Яне минава, я Гоце -
с триста мина минават и буря бучи.

И поле имам аз. То е приказка - слушай:
там браздите ме викат и няма предел.
И тревата дори да умира от суша,
то последния залък на мен ще даде.

Силно слънце от памтивек всички ни грее.
Колко кръв, колко сълзи проляха невинните…
Затова сваляй шапка, когато запея:
- Мила Родино!


ГЛАСЪТ

Под върховете никнат перуники.
Това, което не живее в приказка -
това, което в тоя свят огромен
не е превърнато на траен спомен
не е било или го няма никъде…
Това изрече Гласът… и добави:
- Запазете огнището!
Незабравката никне край път и дъбрава,
а градище израства от нищото.
И повтори Гласът: - Населете го,
обградете го с много живот и любов.
И видях посред битието ни
едно дълголетие
от зографство, резба и обков…
Но Гласът, чий бе този глас, чий бе?
Светлината струеше от свода небесен.
И аз чух как Орфеево либе
подаряваше някому песен.


ПОДИР СТЪПКИТЕ НА ЕСЕНТА

От времето на Прометей,
човекът с огън гони здрача
и с Божа дарба славей пей,
а гарванът - завистник, грачи…

Върху лицето на света
набръчква паметта забрава.
Не се променя само Тя,
която Соломон възпява…

В градината на Саади
тя в розов храст е млада пъпка
и с капки кръв ще награди
бодилът и крадеца тръпнещ…

Тя ехо е на вечността.
И блудница е, и миражът…
На Яворов е Тя нощта,
която с вечност го наказа…

Прислужниците на властта
край нея се въртят суетно,
а Тя е севда на честта -
веднъж се влюбва, но в Поета!


ЯВОРОВА НОЩ

Пиле мило, пиле лобно -
що ми пееш та не спреш -
вече знам какво прокобваш
и аз сам си палнах свещ…

Яворова тъмна мъка
и мен пари и мори -
Македония е пъкъл,
стон без нощи и зори…

О, слепецът е щастливец
че не вижда тоя свят,
в който брат брата убива
и без съд е пак нерад…

Каин пак убива Авел
и прости ми, Отче наш,
но човешката държава
е измислен твой мираж…

Няма я, щом правда няма!
Златен дух е властелин
тук и пак цари измама,
а Човек е блуден син…

Ей го - син ти и поета -
с кръст от нож и от пищов -
Отче наш и този клетник
чака твоя благослов…

Ти не идваш, а пред храма
Яворов е сляп светец
и за страшната му драма
Лора сплела е венец!


РАЗКОПКИ И ПОСТРОЙКИ

Ударя ли с мотика или с кирка,
все кости или пък пшенична пепел…
Това си Ти -
земице на Балканска лирика
или земице на античен епос…
Не търся в тебе скътано имане,
но всяка копка днес назад ме връща
към историческото ти страдание -
поземлище на слава и могъщество!
Какво ли нощем в тебе не замръква,
но кой ли се поучи от събитията?!
Над гробище се вдига само църква.
Над орнище се сее само жито…
Ти с хромела на времето си смилаш
преходността, властта и суетата,
че твоята, Земя, безсмъртна сила
е песента на вятъра в устата…
За него няма граници, епохи -
по вятъра империите и държавите!
Той над постройки или над разкопки
минава вечно и ще отминава.
Остава само Небе - да замръкнем.
Остава само Земя за съжителство.
Над гробище се вдига църква!
Над орнище се сее жито!


ЯПОНСКА ВИШНЯ

Никой не може да се окъпе
два пъти в една и съща река…
Зенон

Зенон не е прав, никак не е прав, Зенон -
аз мога в спомените си да се окъпя,
не само веднъж, а почти цял сезон
и да си върна всичко най- мило и скъпо.

Не е прав Зенон, аз мога под цъфнал клон
поредната приказка да си скалъпя
и да открадна Любов като ветрогон,
когато отново пред мен Пролетта напъпва…

Но защо ли сега ми се причува стон
и ми е толкова много пусто и тъпо?
Една младост цъфти на отсрещния склон,
а аз на другия бряг на реката стъпих…

Когато Японската вишня пак разцъфти -
Тя се завръща отново или си отива…
Чучулигата пее само, когато лети!
Прав бил Зенон - само веднъж сме
щастливи!…


ЕТЮД В 18 ТАКТА

„Не се завръщай там, където вече беше!…
И не замръквай там, където си осъмвал!…”
Черешката, прабългарската ни принцеса
ще се венчае тази пролет с дух на хълма.

Но воинът, препуснал срещу ветровете,
надянал шлема си като трагична маска -
не е ли жертвеният образ на Поета
от любовта, на който и Смъртта се стряска?!

Усмивка и печал - не шлем, а мъж с осанка
прозира сякаш от останката антична…
За него жали днес черешка като ангел…
И вятърът припява - а аз по- етично,
след Омир и Овидий преразказвам притча…