Николай Николов

Основният курс по безопасност е задължителен за всички, които пътуват за платформите. За да се поддържат придобитите навици, той се повтаря през четири години.

Без удостоверение от центъра на «Фалк Нютек», че си завършил обучението, няма да те допуснат на работното място, първо ще ти откажат регистрация за полета на вертолета.

Полигонът е добре оборудван и позволява да се пресъздадат ситуации, максимално приближени към действителността. На новака тренировките може да се сторят необичайни, но на сто километра от брега предизвикателствата са много и трябва да си подготвен за тях.

Програмата не е тежка, все пак е съставяна не за войници от специалните части, а за цивилни с най-различни физически възможности. А и инструкторите се стараят да помагат.

Една позната се уплаши преди занятието със стенда, имитиращ потъването на хеликоптера… Разказваше, че се паникьосала, когато облякла спасителния костюм и си представила какво следва. В този момент била съгласна даже на уволнение, стига да не я карат да влиза във водата.

Подкрепиха я. Няколко седмици след работа тя посещаваше градския басейн, където с нея се занимаваше специалист - научи я да плува и да овладява страха. А сетне, разбира се, всичко се нареди.

Изобщо, човек винаги има сили да направи поне още една крачка напред, стига да не даде на моментната слабост да парализира волята и разума.

Когато си на платформата, бързо привикваш към обстановката и преставаш да забелязваш мащабите й. В сравнение със завод на сушата, отличията тук не са значителни.

Едното е, че до цеховете се стига с асансьор или по мост. Другото е, че си насред морето. Облегнеш се на перилата, вдъхнеш мразовития въздух, погледнеш наляво, после - надясно, а там навсякъде е тъмна мокра пустош.

Големите вълни бъхтят дебелите колони на основите. В най-добрия случай на хоризонта ще се мерне танкер или кораб за снабдяване.

По-рано се случваше и някой руски изтребител да премине с бръснещ полет, ала това бе не провокация, а радост. Великата страна на север тогава се отърсваше от отровната дрямка и пробваше силите си.

Видиш ли обаче описание на съоръжението за добив на нефт и газ, няма как да не се възхитиш от неговите огромни размери, а също - от усилията на инженерите, благодарение на които това чудо се държи на повърхността и работи.

Технологичният свят е колкото удивителен, толкова и нестабилен, защото е ограничен от нашите възможности и съзнание. Мисълта е склонна към разсейване, металът се уморява… И се случват грешки.

Платформата заслужава всякакви суперлативи, но в същността си тя представлява железобетонна каца, пълна с леснозапалими вещества. На борда й действат строги правила за безопасност. Но въпреки усилията, не е възможно да се предугадят всички заплахи.

Ето, тая сутрин на теоретичното занятие пак стана дума за катастрофата на «Пайпър алфа» през 1988 год. Теч на газ. Взрив. Загиват 167 човека. Оцеляват 59. Телата на трийсетима не са открити. Когато пожарът се разбушува, някои са скачали в морето, а това е все едно да полетиш от покрива на двайсететажен блок.

Дойде ли лошото, трябва да му противостоиш. За целта е нужно да оцелееш и да помогнеш на другите. После действате според обстоятелствата. Така правим и ние сега - ситним в съответствие с обстановката. А тя може да се опише с две думи: «пълен мрак».

На ум ми идва и по-цветисто описание, ала колегите едва ли ще го разберат. Почнеш ли пък да обясняваш на чужденци значението на идиомите, става тъпо - и ония се чудят какво казваш, и сладостта от точната пиперлива думичка изчезва. Затова си мълча.

Тишината и тъмнината са се сплели - плътни и тежки като вълнена завивка, изолират те от всичко. Пристъпваме един зад друг. Лявата ръка е на рамото на предния, дясната напипва стената. Крачка, още две, три…

На работата е същата лутаница. Не можах да говоря с Габриеле. Рецепционистката в «Мазини» обясни, че той е в командировка. Те ти, булка, Спасовден! Графикът гори, а главният инженер си гони своите работи.

Помолих да ме съединят с ръководителя на групата, проектираща електрическата и кипаджийската част. Джузепе Морати е човекът - оркестър, нищо, че очилата, лепнати на пъпчивата физиономия, завършват образа на недохранен зубрач - гимназист.

Младежът е завършил универститета преди две години, но е добре подготвен и много деен. Той отговаря за изчисленията, за вкарването на новото оборудване в триизмерния модел и за чертежите - всичко, което ми трябва.

Ала последвалата поредица от сигнали «свободно» в слушалката срази като картечен откос вялата надежда, че ще получа някаква информация.

- Врата! - дере гърло отпред Мариан Теодораску и спираме. Неколцина от групата повтарят предупреждението - току-виж някой е заспал и не е дочул. Невидимата порта изскърцва и ние поемаме нататък, вдигайки високо коляно, за да не се спънем в прага.

- Стълба! - известява водачът. Тишината вече не е толкова гъста, отпуска се. Дългата гъсеница, изобразявана от нашата група, затрополява по металните стъпала нагоре.

По принцип не ми влиза в задълженията да звъня в Галарате. За въпросите, касаещи изпълнението на плана от подизпълнителите, отговарят ръководителите.

Ние редовно предъвкваме тая тема, а резултатът е нулев. Всички кимат в съгласие, че проектът буксува, и с това единомислие се разделяме до следващата седмична среща.

Какво толкова - в «Статойл» знаят за случващото се и продължават да плащат. После големите риби ще си избият разходите с неустойките. Не, определено сме изпуснали контрола върху италианците. Доядя ме, че заради тях тъпча на едно място с изпълнението на задачите.

Проектът е и мой, в него с всяка сметка и подпис залагам своето име. И получавам заплата, за да работя, а не да се оправдавам с нечие бездействие. Е, какво пък - юнак си! Позвъня, начеса си самолюбието и пак клечиш на началната точка.

- Врата! - вика Мариан. В стената на контейнера зейва процеп и след малко всички се къпем в малко светлина и повечко дъжд.

Този път изпълнихме норматива - измъкнахме се от затъмнения лабиринт за определеното време. Добре е, че инструкторите не бяха хвърлили вътре димка, тогава животът ни щеше да се стъжни!

А сега ще гасим пожар? Това е любимото ми упражнение. Какво, после ли? Как тия норвежци се оправят помежду си със своите изчанчени говори?! Как - молят събеседника да повтори. «Ка са ду?». Все едно говориш по развален телефон. Езикът е превърнал хората в стоици - ако не бяха толкова търпеливи в общуването, досега да са се избили един друг.

Оказва се, че първо ще минем урока по оказване на спешна медицинска помощ… Масажи, дишане, всякакви такива… Да вървим!