ПЪТНИК

Иван Мировски

ПЪТНИК

От ведросини планини,
от храм, на тишини обречен,
аз нося светла благовест
и мойто слово ще плени -
като ръка на час уречен -
грядуще, минало и днес.
О, Господи, помилуй нас!

Венец от кринове свети
в ръце ми с есенна позлата,
но аз съм прашен, аз съм бос, -
и там, пред градските врати
ще ме посрещнат скъпи братя
като ненужен беден гост.
О, Господи, помилуй нас!

Пустинен ход окървави
любов, скрижали и завети,
и тъй до века може би, -
след мене никой не върви,
след мене не звънят тромпети,
ни тържествуващи тръби;
О, Господи, помилуй нас!

И може би ще мина сам
по пътища, с вражда постлани,
сред безсърдечни племена,
на улици в пискливи гам;
и може би с безбройни рани
ще късам траурни звена.
О, Господи, помилуй нас!

Какво важи нестройний хор?
Какво ми значи тъпи грохот
на празношумни пиера?
Край всеки подвиг и позор
ще мина в звездоносен поход -
листа от крин да подаря.
О, Господи, помилуй нас!

Помилуй скръбните сърца,
помилуй плачещи в разлъка
и озари ни с благослов, -
като безименни деца -
невинни, тихи, светлоръки,
да срещаме деня с любов.
О, Господи, помилуй нас!

От ведросини планини,
от храм на тишини обречен,
аз нося светла благовест
и мойто слово ще плени -
като ръка на час уречен -
грядуще, минало и днес.
О, Господи, помилуй нас!


ПЕЧАЛ

Зад прага плисна карнавал;
смирено домино чертае
на срещните стени: П-е-ч-а-л!

Бездушна вечерта тежи;
сторъка сянка в мойта стая
над бели вази приближи.

Очите молят и зоват -
като ранени морни птици
сред някакъв миражен град;

но капките на вечерта
премрежват девствени зеници
и черен кръг ги очерта.

Целувам клюмнали ръце;
дрезгавини изплитат тога -
къде е моето сърце?

Зад прага плисна карнавал, -
под черно домино там Гогол
чертае, с болен смях: П-е-ч-а-л!

——————————

сп. „Ведрина”, г. 1, кн. 2, 1922 г.