Васил Урумов

СТОЙКИТЕ

Елхите са събрани на седянка
и бавната им песен няма край…
В нозете им белее преспа сняг
като паница с издоено мляко.
В тревата зреят сини минзухари
и въздуха трепти от светлина.

***

В притихналия кошер на небето
луната зрее като пита мед.
Възбудени от сънища звездите
не могат цяла вечер да заспят.
Акацията с гола пазва вика
до златната пътека на реката
и гладните пчели целуват първи
гърдите й с набъбнали зърна.

ПОЕТ

Под купола на цирка сто прожектора
избухват с музиката изведнъж.
Манежът е огромна клетка.
Като жена кокетничи инспекторът.
Дресьорката е строга като мъж.

Камшикът стреля.
Публиката стихва.
И гривите са сресани в поклон!
Дресьорката дискретно се усмихва.
Лъвът до нея се превръща в кон.

Овации.
Овации.
Овации.

А ти, поетът, скрит сред хората,
хипнотизиран гледаш и мълчиш.
Едва ли някой знае за позора ти,
но гузно свеждаш своите очи.

„Какъв си ти? - манежът тебе пита -
Дресьор или дресиран лъв?”

Дори маймуната на цирка - Чита,
не се срами от шутовската кръв!
Под купола свободно се люлее
и всичко съди,
сякаш е дете:
въздушните целувки са за нея,
гримасите - за теб.

1966 г.

СЛЪНЧОГЛЕДИ

Нещастници! Очаквате ли нещо?
Отдавна е залязъл кралят слънце…
Луни сте вие!
С наведени лица от срам -
и семена за нови слънчогледи.

ПИЕТА

Някъде по пътя между Смолян и Соколовци,
до самия връх на планината,
две петолъчки цъфтят през всички сезони…
Сега към тях размахват крилата си
ято черни забрадки.
Ние ги следим от ниското -
през стъклата на автобуса,
който отминава по пътя,
извит и стръмен…
Забрадките се извръщат след нас.
Мълчим.
Ехото от далечен взрив разтърсва сърцата ни.