Татяна Кузовлева

превод: Надя Попова

***
Нощ е. Отдръпват се шум, суета.
Грее небето над земната бездна.
Ала защо под самотна звезда
тръпна? Нима тъмнината ме сепна?

Нощ, всичко знаеш за мене - до най-
старите сметки, последната рана…
Като с прожектор от твойта луна
аз към планетата съм прикована.

Виждаш ме цялата - сякаш на длан.
С речите праведни, с мислите грешни.
Денем по-леко е с пулса смълчан,
денем така разсъдлива изглеждам.

Нощ, ето моите дрехи. Кажи,
в тях ли душата ликуваше страстно?!
Рай е денят.
Всичко там ми тежи.
Ад е денят.
Но и там ми е тясно.

Млечния път ще пребродя пеша -
адът и раят под мене да шушнат.
Звяр ненаситен и странен - душа! -
само да знаех какво ти е нужно!…

ДВОРОВЕТЕ ОТ 1945-А

О, сводове с ръст исполински,
с безбройни прозорци над тях.
Военни дворове - същински
герани с дъна от асфалт.

И полъх на влажни мазета,
и слънце - случайни лъчи
пречупило в камъка, дето
и помен от цвят не личи.

Деца на войната, въздишки
дочувахме в краткия сън,
отекваше стонът вдовишки
в безмълвния камък отвън.

И гледахме
бледи тогава,
с опънати, строги черти
през едри звезди как изгрява
Русия над наште съдби.

През едри звезди,
през морета
от неосъзната вина злина -
съзирахме в мрака да свети
нетленната й светлина.

Сред скърби,
сред празници прашни
във двора - геран потъмнял -
не данък на детството страшно,
не белег на ранна печал

векът върху нас бе изписал…
Не! - просто откри ни векът
на думите вечния смисъл:
любов, състрадание, дълг.

Откри ни великата жажда
да пазим от смърт и беда
земята,
призвана да ражда
и тъй - да пребъде в света.

Земята - единствена мяра,
сияние тайнствено в съд -
в душа ли,
изпълнена с вяра,
в геран ли, просветнал отвъд.

ЗНАМ

Знам: ето - лъжа, ето - истина,
тук зло се таи, тук - добро.
Знам как търпеливи са листите,
във тях щом посегнеш с перо.

Знам: тегли дълбоката пропаст
и в нея да гледаш е риск.
А тайнството в чуждия поглед
е клопка.
Измама.
Каприз.

Знам: времето - то е безмерно
и кратък - човешкият път.
И все пак мълча суеверно
пред бездната в моята гръд.

Чии сълзи в нея се леят,
чия болка в нея тежи?
О, колко ли истини тлеят
и колко - дребнави лъжи!

Надниквам в дълбокото, леко
докосвам я, уж на шега…
Така боязливо детето
опитва водата с ръка.

И лъхва ме хлад полунощен,
и упрек дочувам оттам:
- Защо неродените още
тревожиш с безсмислена длан?…

***
Не, няма младостта да се повтори:
възторга чист, разтворената длан
и птицата, политнала нагоре
с небе в ликуващия си гръклян.

Крилата махат леко, неизбежно,
след миг - в пространството ще се стопят…
О, как отдавна с доверчива нежност
те ме докоснаха за първи път.

И промени се всичко в миг единствен,
благоговение смени страха,
и недоизговорените истини
плът жива придобиваха в стиха.

И аленият пламък ме гореше,
усещах ветрове и векове,
и птицата далеч пред мен летеше,
разпорила пространството на две.

Гласът на щастието беше мощен,
гласът на сълзите - неучт почти,
а зад гърба си, на криле подобен,
усещах плаща златен да плющи.

О, сбогом!
Разстояние и време
поглъщат всеки полет.
Идва ден
и с любовта си - споделено бреме -
върви жената през света стъмен.

Но остави ми правото на късче
небе и в него - бялата бразда.
Но викам:
- Издигни ме пак! -
не връзвам
крилете ти с гласа на паметта.

Ти стапяш се в небето, малка птицо,
над тътен, над притихнали межди…

И все пак - трепват моите ресници,
когато много близко минеш ти…