Ангелина Бакалова

Около два месеца ни делят от официалното закриване на Международния фестивал „Славянска прегръдка”, проведен тази година онлайн. Един фестивал, който повече от десет години е неразделна част от културния облик не само на град Варна, но и на страната ни. Списание „Знаци” е звънчето, което огласява този фестивал.

То е връзката между майските празници, в които по улиците на Варна в Деня на славянската писменост и култура заедно с варненската общественост дефилират и славянски поети от различни страни.

То е нишката, чрез която се осъществява културния обмен между славянските творци в над 20 страни по света. Рожба на Славянска академия, списанието е единственото в България, което излиза извън рамките на националното и осъществява висока мисия - да гради мостове между народите върху основата на общ език, обща история и духовно родство.

Първите страници в новия брой на списанието ни срещат с Борис Георгиев, художник, чиито корени са във Варна, но животът и творчеството му го превръщат в гражданин на света.

Рецензията на Пламена Рачева ни въвежда в света на една многопластова личност, високо образована, ерудирана, проницателна. Пътуванията на художника в Европа, Америка, Индия, чиято главна цел е опознаване на материалната култура, близките приятелства с Алберт Айнщайн, Джавархарлал Неру, Николай Рьорих, Рабиндранат Тагор, обучението и школовките в различни културни институти, многобройните изложби по света - подреждане на факти, които изграждат обаятелния образ на твореца.

И, разбира се, спецификата на натюрела му, отразен в графиките, класическата маслена живопис, портретите. Последните го открояват като „художник на душата”.

И ако Борис Георгиев е гражданин на света, то един друг българин остава изцяло в „границите” на родината. Това е посланието на Георги Н. Николов, който проникновено се вглежда в последната книга на Матей Шопкин „Моят поетичен храм”.

Книгата, съдържаща избрани творби, Г. Н. Николов определя като „летопис за идейното, емоционалното и художественото израстване” на поета. В нея образът на България има обединяваща роля. Този образ е свързан не само с миналото, но и с настоящето, в което са размити общочовешки и национални ценности.

Авторът на рецензията акцентира върху гражданската позиция на поета, като го нарича „Българина Матей” и му благодари за посланията „какво и защо трябва да обичаме и да ценим в забързания 21 век”.

Темата за съвременна България особено силно се откроява в поезията на Георги Ангелов - поет, преводач и главен редактор на електронното списание „Литературен свят”. В рубриката „Пегас” той е представен с 11 стихотворения. Творбите са кратки, с ясно изразена гражданска позиция, остри и режещи. Те излъчват нетърпимост и гняв, породени от крещящите социални полярности в съвременната българска реалност. Те носят болката от липсата на гражданско общество /„Искам да видя онзи народ, / в който вярваше Левски.”/

Гневът на поета Георги Ангелов се „взривява” във финалния цикъл „Автопортрет” на стихосбирката му „Премълчаното”. Този цикъл „разшифрова” Лалка Павлова и с проницателния си критически поглед извежда искреността, честността, духовния полет на поета в рубриката „Критическо перо”.

И неслучайно в заглавието на текста си тя определя Георги Ангелов като „брат на Икар, белязан с вечния глад за небе”.

„Пегас” дава трибуна на познати и утвърдени български поети. Тук е Иван Здравков, чиято поезия излъчва овладяна болка и философска вглъбеност. В поемата му „Небесното момче” лирическият герой и лирическият говорител се срещат на „границата”, на ръба между „тук” и „там”, контактът между тях се осъществява интуитивно.

Болката от загубата е раздираща, но лирическият говорител е емоционално „събран”, защото знае, че Небесното момче е вече при „великите прадеди - щастлив, обичан, свободен”.

Тук е и Драга Дюлгерова със своя иносказателен, загадъчен и в същото време пространствено отворен свят.

В „Пегас” се срещаме с Иван Гранитски и умението му да „рисува” чрез словото. Защото творбите му са картини, населени с изображения и форми в многообразни цветове.

Тук е Ели Видева, чиито стихове излъчват светлина, овладяна емоция и философска обобщеност.

А поезията на Трендафил Василев ни потапя в дълбоките и здрави корени на българина, „ изпява” неговата сила и морална устойчивост.

В шеговито ироничния свят на Божидар Томов лирическият герой е един самотен Дон Кихот, отдавна оттеглил се от собствените си чудатости, уталожил страстите, мъдро приел живота си такъв, какъвто е.

В „Белетристика” чрез разказа „Бабини деветини” на Георги Витанов БОГАТ оживява образът на онази жизнена, мъдра, щедра българка, която знае как да пази националното и да възпитава децата си като българи.

В тази рубрика ще прочетем два разказа на Ники Комедвенска. И двата поставят болезнени теми - драмата на съвременния българин, прогонен далеч от своята Родина да търси препитание в чужди страни и болката на обречените на нелюбов деца, захвърлени в така наречените институции.

И тук /както в поезията си/ Н. Комедвенска е с изявена гражданска позиция, с изострена чувствителност.

„Отново на светло” чрез стихове и фотографии припомня поезията на един емблематичен за Варна творец - Атанас Стоев.

И без да съм приключила темата за българските автори, представени в списанието, ми се иска да обърна особено внимание на статията на Валерий Пощаров „Виенските дневници на Стоимен Стоилов” в рубриката „Ателие”.

В нея Пощаров /личен приятел на Стоимен Стоилов и автор на монография за творчеството му/ изследва темата за маската в картините и рисунките на художника, като я обвързва с процесите , течащи в публичното пространство.

Разказва ни за кореспонденцията си чрез интернет със Стоимен Стоилов, която илюстрира със скиците, изпратени му от художника. Финалът на тази статия е тъжен и едновременно романтичен.

В. Пощаров споделя, че „когато кукловодите спрат интернета, художникът ще затваря по една рисунка в бутилка и ще я изпраща по течението на Дунав, а той /Пощаров/ ще я чака на втора буна във Варненския залив.”

И тъй като още в началото обърнах внимание на мисията на Славянска академия, минавам по изграден вече мост, за да отида в далечен Сибир. А „Сибирската тетрадка” на Елка Няголова е не просто обемна, тя е богата.

В „Югра - споделената тайна…” поетесата разказва за срещата си с тази далечна, но и близка земя, с нейната сурова природа, с хората й. Този разказ е емоционално обагрен, но и проникновено задълбочен. Той определя Сибир като място, чиято основна характеристика е понятието духовност.

В подкрепа на това твърдение поетесата посочва множеството православни храмове, музеи, концертни и театрални зали, паметника на братята Кирил и Методий.

Като ревностен и упорит следотърсач тя открива белезите на духовното ни родство с далечната, единствено в географско отношение, земя. А сибирската ? тетрадка вече е пълна с поезия и проза.

„Сибирска тетрадка” за авторката е не просто емоционален спомен. Тя изразява нейния почерк на редактор - да открие, да оцени, да представи на публиката. „Тетрадката” ни запознава с поезията на Дм. Мизгулин, О. Яненагорский, Г. Хорос, М. Вагатова, С. Козлов, Ал. Лазарева, Св. Денисламова, Вл. Берязев, Вл. Волковец. Включен и разказът на Леонид Иванов. Преводите в тази необичайна тетрадка са дело на Надя Попова, Елисавета Ненкова, Мина Карагьозова, Ели Видева и, разбира се, и на Елка Няголова. Така читателят може да се срещне с творчеството на автори, живеещи в Сибир.

По страниците на списание „Знаци” темата за руската литература намира своето продължение в статията на Надя Попова „Щом на поета е даден глас…”

Многостранните и проникновени познания за руската класическа и съвременна литература са атестат за вярната преценка на Надя Попова, която открива цветаевско-ахматовската традиция, отразена в поезията на четири съвременни руски поетеси. Статията илюстрира вещината и ерудицията на авторката /тя е един от признатите и високо ценени преводачи от руски език/.

По „моста” можем да стигнем до рубриката „Общество”и да открием гледната точка на дипломата и преподавател по политология в СУ „Свети Климент Охридски” д-р Огнян Гърков, представена в статията му „Защо историята на славяните бива затаявана и дори преправяна?”

В рубриката „Критическо перо” свое място има и рецензията на Росица Кунева „За една поетична симфония”.

Оставих тази статия за финала на списание „Знаци” /макар че тя не е финална/, защото представя най-обемното и значимо събитие в живота на Славянска академия през 2020 г. - международната антология „О” - като Отечество.

В статията авторката обзорно, но задълбочено представя на читателя този сериозен съставителски и преводачески труд. Акцентът е върху специфичния, отличителен, многостранен подход на славянските поети към темата, върху знаците, в които те припознават Родината.

И тук ми се иска да кажа няколко думи за структурата и визията на списанието. То традиционно е структурирано в няколко рубрики, които вече споменах.

Оформено е много добре в колони и богато илюстрирано със снимки и илюстрации, не просто изобразително, но и тематично свързани с текста.

И не търговския, а естетическият му вид привлича читателя. Макар че значимото в него е свързано с нещо, което трябва да видим с душата.

„Знаци” е емблема на славянството. Неслучайно използвам думата „мостове”.

Главната му роля е не само да ги гради, но и да ги поддържа здрави, за да могат по него да минат нови хора, да се срещнат /реално или виртуално/ и да обменят своите мисли, чувства, идеи, да се докоснат и прегърнат.

Защото славянската прегръдка е единението на славянската Душа.