ИВАН НИКОЛОВ – „БЕЗСЪННА ЗВЕЗДА”
БЕЗСЪННА ЗВЕЗДА (1963)
електронна книга
***
Радвам се,
вълнувам се и дишам
въздуха на родната земя…
- Ти си вече двадесетгодишен! -
вятърът след мене прошумя.
И едно разсъмване ме свари
с пушката през рамо
и на път -
някъде към сините върхари,
дето стъпки партизански спят.
Грижата в сърцето ми натегна,
грижата за всеки рид и склон
като сладко безпокойство легна
върху моя реднишки пагон.
Във състава на пехотни роти,
побелял от походния прах,
атакувах многобройни коти
и оставях стъпки върху тях.
А сега,
когато пада здрача,
нов салют зад мене отгърмя…
Радвам се,
вълнувам се и крача
все по наша,
българска земя.
ПРОВЕРКА
Затворете очи,
а душите си разтворете!
Ето:
тъмният вятър замря
и зад стихналите дървета
сигналистът
подема „Заря”.
И събужда заспалите птици
на тръбата тръпната мед.
И стоят две войнишки редици,
устремили поглед напред.
Че когато им трябват сили,
те се връщат по оня път,
дето в скъпите братски могили
мълчаливи герои спят.
Две редици стоят в тишината.
Неподвижни.
И аз съм щастлив,
че умеят да водят сърцата
тоя разговор мълчалив.
Зад високите тъмни дървета
неспокойна звезда догоря…
Затворете очи,
а душите си разтворете -
сигналистът свири „Заря”.
***
Младостта ме понесе
в своя марш боеви…
Като строфа от песен
батарея върви.
Отминават колони,
отгърмяват слова.
Неотменни закони
и сурови права!
Строгостта под очите
тъмни сенки вдълба.
Построяват се дните
по войнишка тръба.
Свири вятър сурово,
греят бели звезди.
Караулът отново
автомат зареди.
Ни умора, ни болка
младостта не възпря.
Сигналистът на полка
още свири „Заря”.
И във мрака надвесен
батареи мълчат…
Младостта ме понесе
по големия път,
дето вятърът гони
облак прах зад гърба…
Стрелкови полигони,
неспокойна съдба!
***
Пазете суха всяка пачка,
поемайте през дол и рът
и не мерете с къса крачка
големия войнишки път.
***
Мълчаливи сержанти, стойте,
отдъхнете минута-две,
ето, аз ви каня във мойте
най-прочувствени стихове.
Но забързаните сержанти
крачат весело и мълчат
и преметнали плоски чанти,
отминават по своя път.
А додето вървят, додето
във манерките плиска вода,
над главите им във небето
пак изгрява безсънна звезда.
Навести ме радостна тръпка
и се вслушвам сега, и мълча,
че войнишката ваша стъпка
във сърцето ми проеча.
Затова ви каня във мойте
най-прочувствени стихове.
Мълчаливи сержанти, стойте,
отдъхнете минута-две!
ЧАСОВИ
С пушка на рамо крачи, мълчи -
черни пагони, сини очи.
Крачи по тая родна земя,
дето във толкова битки димя,
дето ни дава хляб и любов,
дето ни вика с най-верния зов.
Ако потрябва за нея да мре,
той ще натъкне щика добре,
той ще надмогне смърт и беди,
ще оживее, ще победи.
Както стопанин се връща дома,
крачи войникът по своя земя.
А във душата му песен звучи.
Черни пагони, сини очи.
***
Испанска песничка от филма,
с един мотив
незнаменит,
ти внесе прелест изобилна
във нашия войнишки бит.
Подсвирквахме те със охота
преди развод
и след развод.
Ти стана марш на всяка рота,
ти стана марш на всеки взвод.
Закрачи весело наряда
и сякаш в път открит, открит
войници идват от Гренада
и заминават за Мадрид.
Вървят войници, отминават
и никой тук не проумя
как чужда песничка напяват,
а пазят родната земя.
РОМАНТИКА
До късно свойта лампа не гаси
майорът с посребрените коси,
майорът със войнишкото сърце.
Големите му възлести ръце
на масата, на картата лежат -
майорът търси най-добрия път.
„Отде ще мине моят батальон,
през кой овраг,
по кой планински склон
и как ще тръгне в атакуващ строй,
за да спечели утрешния бой?”
Зора зори, отвън зора зори.
Цигарата забравена гори.
А свойта лампа още не гаси
майорът с посребрените коси.
***
Тая сутрин по здрачевина
летен дъжд заплющя
и донесе
във палатките ни една
съвсем не военна песен.
Под наклонените му жици
се пробуди и задимя
извървяната от войници
и надлъж и нашир земя.
И мълчахме ние, додето
многоцветна дъга се изви
над приведените дървета
и безмълвните часови.
Тая сутрин по здрачевина
ненадейният дъжд донесе
във палатките ни една
съвсем не военна песен.
***
Крачим на поход,
но изведнъж
плисва над пътя ни
летният дъжд.
Барабани
върху раници, каски,
мокри платнища,
мокри паласки.
Следва ни дълго
край зрялата ръж
топлата ласка
на летния дъжд.
Мокри и весели
в строя напет
пеем уверено,
крачим напред.
Слънце огрява,
литват ята,
стичат се капки
от всички листа.
И отминава
под ясния свод,
и се смалява
нашият взвод.
Пеят бойците,
махат ръце -
рамо до рамо,
сърце до сърце.
Биха преминали
пеш през света,
биха превзели
с пристъп смъртта,
биха се смели
с ясно лице…
Рамо до рамо,
сърце до сърце.
***
Лейтенантът е весел, весел
като всеки млад офицер.
А върху ни се е надвесил
един облак голям и чер.
Ненадейна светкавица бляска
и след първия весел гръм
тропват капки по мойта каска
като стъпки по калдъръм.
Лейтенантът мълчи дяволито,
стрелва поглед към мен изведнъж
и току се усмихва и пита:
„Как е? Ама че хубав дъжд!”
Аз се смея нагоре по склона.
И се смеят всички след мен.
И над мократа ни колона
просветлява дъждовният ден.
СУРОВА ПЛАНИНА
Виелица, виелица
в раздвижения мрак
по стъпките ни стели се,
засипва ни със сняг.
Пътеки неизминати,
сурова планина!
И тегнат карабините
по всички рамена.
В съдбата наша, строгата
се случва и това:
с тръбата на тревогата
дългът ни призова.
И ето ни -
под стръмните
сурови канари,
и ето ни -
през тъмните
заснежени гори.
Луд вятър в дефилетата
разискрен сняг кълби.
Вървят, вървят момчетата
със стиснати зъби.
Превземаме клисурите
и крачим в сняг и мрак
да покорим и бурята -
тъй както всеки враг.
СЛЕД ПОХОД
Някой запява.
Простата песен
цяла от нежност тежи.
Сядай до мене,
слушай унесен
и мълчалив потъжи.
Даже и с пушка,
пак ти прилича
тая човешка тъга.
Може би имаш
русо момиче,
мислиш за него сега.
В походи дълги,
в походи кратки
ние живеем така:
мокри платнища,
мокри палатки,
топла другарска ръка.
УТРО
Рано-рано полъхна вятър
и пред погледа ни разкри
очертани в далечината
бели пътища,
сини гори.
Озарена от слънцето, росна
и излъчваща ведрина,
пред палатките ни се просна
необгледната равнина.
Стяга раници батальона,
мята пушки и - погледни:
пак потегля в дълга колона
с командирите отстрани.
И докато вървим нататък,
кимат макове подир нас,
весел вятър люшка житата,
гукат гълъби до захлас.
Кука в стихналата дъбрава
кукувица под ясния свод.
И на всеки от нас обещава
сто години добър живот.
***
Додето вятърът житата люшка
и гълъбите пляскат със криле,
един войник, за първи път без пушка,
върви през разцъфтялото поле.
Не питайте какъв е и отде е!
Сега над него слънчев дъжд вали
и всяка тънка вейка се люлее,
и всеки цвят натяга от пчели.
Постойте и погледайте с вълнение
как изведнъж донесе пролетта
това чудесно светло предзнамение -
войник без пушка крачи по света.
***
Помня само два реда палатки,
а зад тях - необгледен простор.
Тук през нашите преходи кратки
неизменно стоеше бор.
Часовоят се вглеждаше горе
как се вие един орел
и поспираше все до бора,
автомата през рамо навел.
Днес в спокойната памет моя,
във войнишкия спомен мой
като бор стои часовоят,
а пък борът - като часовой.
***
На Генчо
Вечерите идваха
топли и замислени,
в тишината можеше
да се долови
как заспиват птиците,
как летят светулките,
как порастват в тъмното
сенки и треви.
И тогава сядахме
нейде под дърветата,
шепнехме разпалено
свои стихове.
Спорехме, доказвахме,
дълго се преплитаха
в нескончаем разговор
наште гласове.
И не подозирахме,
че когато тръгваме
на далечни походи
нощем в мрака тих,
с такта на колоната,
с нашето мълчание
вече сме написали
най-добрия стих.
***
Тропот на тежки
ковани обуща,
ни за минута
недей ме напуща!
С късния вятър
идвай отвън,
за да ме стряскаш
и будиш от сън.
Блъскай прозорци,
разтваряй врати,
врязвай се в мойто
спокойствие ти.
И върху всяка
моя черта
слагай печата
на строгостта.
Ни за минута
недей ме напуща,
тропот на тежки
войнишки обуща!
За да живея
с тревожния век,
за да остана
войник и човек!
ВОЙНИЦИ ПО ВЪРХОВЕТЕ
***
Облаците идеха от запад,
спряха се над нас и изведнъж
върху тъмните листа закапа -
планината ни посрещна с дъжд.
Мокър вятър звънко заразнищя
своята и чуждата съдба,
ала всеки имаше платнище
за утеха и за веселба.
И когато боровете стари
попиляха капки по мъха,
будната вечерница ни свари
да стоим високо на върха.
ШИПКА
Ние идем от равнината.
Върху нашите рамена
всеки бор мълчаливо мята
синя сянка и тишина.
А в сърцата войнишки свети
една обич като звезда.
Още броди по върховете
незаглъхнал ек:
Сво-бо-да.
По ръба на траншеите стари
разцъфтява макът такъв,
че от него в миг ни обгаря
на героите жарката кръв.
Вее вятър.
Овчарите палят
огън в стихналата гора.
Сякаш камъни се търкалят,
сякаш нейде викат „ура”.
Пак потегляме - с пушки на рамо,
с мълчаливи, строги лица
и едно преклонение нямо
заживява в наште сърца.
А над нас в тая утрина чиста
се простира далеч, далеч
небе -
не синьо като мъниста,
а синкаво -
като меч.
***
Върху каменните чукари,
посивели от мъх и спомени,
още бдят оръдия стари -
непокътнати,
неполомени.
Във простора орел се рее,
по скалите мъгли пълзят.
Неизвестната батарея
е изминала дълъг път.
А по кожените „папахи”
и по щиковете дори
са се стичали още плахи
отвоюваните зори.
Прах над пътищата се спускал
и край всеки дом и чешма
отгърмявали стъпките руски
върху българската земя.
Разтревожвала весела тръпка
обарутените бърда.
И се пуквала като пъпка
дълго чаканата свобода.
***
Утрото разцъфва като цвете
и у мене образ се вдълба:
тежки камъни по върховете -
стъпала в добрата ни съдба.
Славни опълченци, ветерани,
закалени в грозни боеве,
са ги тласкали със тежки длани
върху вражеските редове.
И добре е то да се запомни,
че по наште български бърда
даже тия камъни огромни
тръгват в битките за свобода,
че повтарят всичко върховете
и отеква всеки рид и рът…
А сега разцъфва като цвете
утро над войнишкия ни път.
***
Добро утро,
разгърдени селяни!
Ние слизаме от върха,
дето боровете са прицелени
все в небето, в небето.
Мъха
приютява нашите стъпки
и докато свърши нощта,
в храсталака се пукнаха пъпки
и къпината разцъфтя.
Пак ни водят пътеки хайдушки,
но по всеки еленов склон
вече тегнат верните пушки
върху реднишкия пагон.
Ранно слънце със златни нишки
украсява мекия мъх.
Цяла нощ, цяла нощ по войнишки
ние бдяхме на оня връх,
дето боровете са прицелени
все към звездната висота…
Непознати
разгърдени селяни,
спокойна ли беше нощта?
НЕИЗВЕСТЕН МАРШРУТ
ПРИЗОРИ
Една тревога ни прониза,
една тръба ни призова. -
Така безсънието влиза
във своите права.
Безсънието ни повежда
под утринните небеса,
където всеки стрък се свежда
от слънце и роса.
Нестигнатите небосклони
отново властно ни зоват
и бързат нашите колони
по своя верен път.
И с глас унесен, с глас унесен
в едва настъпващия ден
другарите ми пеят песен
под вятъра студен.
А аз мълча. И ми се струва,
че, подразбрала строгостта,
ведно с войниците пътува
и възмъжава
песента.
***
Потеглихме, преди да се разсъмне,
и прекосихме урви и била,
оставяйки по пътищата стръмни
следи от много
тежки колела.
Извиваха вихрушки ненадейни,
прихлупваха ни ниски небеса,
при изгрев
по дулата оръдейни
блестяха ситни капчици роса.
Там,
дето сме се грели на жарава
и опвали палатки през нощта,
сега единствен вятърът разравя
с нетърпеливи пръсти пепелта.
Недей ни търси!
Ние сме отново
на дълъг път
през урви и била.
Съдбата ни - и строга, и сурова -
е пак на колела,
на колела.
***
Мойта мисъл
се връща самичка
към военната ми съдба…
Пак по стара войнишка привичка
бях преметнал сухарна торба.
Прекосявах надлъж равнината
и посрещах летните дни
сред познати
и непознати
войници и старшини.
Тук под сянката на палатка,
там под шепота на гора
дружелюбно посядах на кратка
разговорка и дума добра.
И навред срещах близки другари,
със които да поседим,
да попушим от общи цигари,
да побъбрим, да помълчим.
А сега си припомням, гадая,
и се чувствам виновен и плах,
че не мога да разпозная
поотделно никой от тях.
Неусетно в мене се сляха
стъпки, образи, думи, искри…
Помня само, че всички бяха
и усмихнати, и добри.
С ТИХИ СТЪПКИ ПО РОДНИЯ КРАЙ
ИМПРЕСИЯ
През поляни и ниски стърнища
ме повежда равнинният път
и щурците край стари огнища
свойте сребърни струни коват.
Неусетно повява прохлада
и в спокойната тишина
мойте мисли узряват и падат
като тежки златни зърна.
Здрачината от сенките блика,
аз вървя и размахвам ръце.
И покълва у мене, войника,
мойто старо селско сърце.
КОЛОВОЗ
Един забързан коловоз
ме вика пак да тръгна бос,
един безкраен коловоз
ме кани да му бъда гост.
Но аз не искам, аз не мога,
че друг закон ме вдъхнови.
Върви войнишката тревога,
по свойте пътища върви.
А като весело наследство
ехти от своя слънчев склон
далеч останалото детство
зад моя реднишки пагон.
В една голяма нощ изправям
глава под едрите звезди
и като в приказка долавям
гласа на майка си: „Иди!”
И тръгвам - за да станат свойство,
да се просмучат във кръвта
едно сурово безпокойство
и безпощадна прямота.
Прости ми, слънчев коловоз!
Не мога пак да тръгна бос,
не мога да ти бъда гост,
прости ми, роден коловоз!
СРЕЩА
Равнината е в тоя силен,
в тоя топъл и неизменен
дъх на лято и родна земя…
- Здрасти! - каза човекът цивилен.
- Здрасти! - каза човекът военен.
И след тях вечерта зашумя.
С развълнувани тежки пшеници,
с вятър, хукнал по мекия прах,
с тъмни клони и звъннали жици
„Здрасти, здрасти” повтаря след тях.
АНЮТА
АНЮТА
Песента ни се стори кратка,
та додето шумеше дъждът,
под прокапалата палатка
я запявахме втори път.
И повикана за минута,
мълчаливо идваше тя,
нашта строга войнишка Анюта
със усмивка и китка цветя.
Разцъфтяваха две лалета
на моминското й лице.
Тя на всеки подаваше цвете,
а на всички - свойто сърце.
Някак просто и много красиво
във ръката ми без покой
се полюшваха мълчаливо
тънка ружа и стрък шибой.
Песента ни се струваше кратка
и додето шумеше дъждът,
под прокапалата палатка
я запявахме трети път.
***
Тя маха алената кърпа,
но вятър я гаси
и вятър закачливо дърпа
развените коси.
Край ябълковата градина
по цъфналия склон
войнишки ешелон отмина,
войнишки ешелон.
***
Аз не помня дали ме изпраща,
но назад ли се връщам сега,
снизходително мисля за нашта
малко смешна цивилна тъга.
И започвам съвсем отначало -
тръгвам с мойте другари добри,
спя в снега на едно одеяло,
тебе виждам насън призори.
Атакувам с картечната рота
и макар че съм тъй грубоват,
на превзетата вражеска кота
се накичвам със ябълков цвят.
А когато си мисля за нашта
малко смешна цивилна тъга,
без да помня дали ме изпраща,
тая песен ти пиша сега.
***
Пролетта приижда,
пролетта настъпва -
бърза всяко кътче
пак да украси.
В тихите градинки
люлякът напъпва
и върбите ронят
пухкави реси.
Ти отде минаваш
и къде отиваш
в улиците пъстри
всякога сама?
Рано ли се връщаш,
късно ли заспиваш,
често ли разгръщаш
моите писма.
А когато минат
през града войници
и за миг отекне
бодрият им смях,
грейва ли надежда
в твоите зеници,
спираш ли на пътя,
гледаш ли след тях?
***
Дъждът ни скри зад своите завеси.
О, тоя дъжд не спира нито миг.
Къде си ти, обичана, къде си,
да видиш, че съм истински войник!
В гърдите ми приижда нова песен
и като птица търси свобода.
Къде си ти, обичана, къде си,
да чуеш как се пее през дъжда!
И тръгва строят, тръгвам аз унесен
през тоя дъжд, през вятъра суров.
Къде си ти, обичана, къде си,
за да повярваш в моята любов!
***
„Таня, Танюша, Татяна”…
Довери се на пътя тесен,
тичай, тичай,
спри запъхтяна
и послушай нашата песен,
Таня, Танюша, Татяна.
Уморени от дълга атака,
по гористия стръмен хребет
ние слизаме
и във мрака
пеем тая песен за тебе.
А дърветата се снишават
и внимават във песента,
по следите ни разцъфтяват
на огнища
сини цветя.
Тичай, тичай по пътя тесен,
спри във тъмното
запъхтяна
и послушай нашата песен,
Таня, Танюша, Татяна.
МОМИЧЕТА
Някъде далече
облаци се стапят,
ветрове подемат
всеки глъхнещ звук…
Влакове на изток,
влакове на запад,
влакове на север,
влакове на юг.
Те се качват мълком,
сядат във купето,
както се усмихват,
тъй се натъжат.
Придошлата обич
натежи в сърцето,
дълъг им се стори
минатия път.
А пък ние ходим
още не разбрали
техните усмивки,
сълзи и цветя.
Чакаме край наште
каменни портали -
както се очаква
само нежността.
ШЕГОВИТА ПЕСНИЧКА
Весела девойко
с тая пъстра чанта,
помниш ли войника,
помниш ли сержанта,
който те настигна
в някаква градина,
който се усмихна,
който те отмина?
Но след туй по пътя
засвирука весел -
сякаш че от тебе
нещо бе отнесъл.
Помниш ли сержанта?
Той не те познава,
но за теб си спомня
често от тогава.
Взвода ли събира,
тръгва ли на поход,
миг ли се заслуша
в оръдеен грохот,
автомат ли чисти,
опва ли палатка,
все ще го споходиш
като мисъл кратка.
Твойта пъстра чанта,
твойта лека стъпка
будят у сержанта
неспокойна тръпка.
Във съня му идваш
хитровато строга
и сержантът скача
като по тревога.
Весела девойко
с тая пъстра чанта,
пожали войника,
пожали сержанта.
Стара Загора
1959 - 1960 г.
