ЦЯЛАТА ЗЕМНА МУЗИКА

Йоан Нечев

Дядото бутна с гегата си дребната сива овца, колкото да се смести в сянката и седна до внука си на тревата. Беше някъде към пладне. Колко точно, никой не знаеше. Часовниците по това време бяха рядкост.

Слънцето печеше, както можеше да пече само през август над село Любимец, почти до турската граница. С една дума - ужасно! Тука беше раят на дините. Безкрайни бостани се ширеха докъдето стигаше погледът, като между тях се зеленееха малки бохчи с черници и ниски баирчета, сякаш случайно разпръснати колкото да не е без хич. Дините от този край бяха известни в цяла България и даже в близките Сърбия, Гърция и Турция. Те бяха огромни, с червена като кръв сърцевина, тънки кори и сладки като мед. Освен тях, тука садяха и тютюн, който осигуряваше местния поминък. По това време навсякъде из селото бе задръстено от низи с нанизани тютюневи листа на дървени рамки да съхнат на слънцето.

Дядо Иван свали торбичката от рамото си и избърса потта от челото си с ръкава на ризата. До него, в дълбоката сянка на ореха, беше седнал внукът му Сашко, деветгодишен хлапак, който го придружаваше като помощник в пасенето на  овцете. Дядо Иван беше селският чобан, както казваха тук на човека, който пасеше добитъка на селото.

Всяка сутрин около шест часа към малката му къщичка, сгушена до мелницата за брашно заедно с тази на съседа Милко, прииждаха овце и тук-таме кози. Къщите стояха самички близо до гарата, току край блатото с папури, където крякаха денонощно жаби, неговото преобладаващо население. В едната от къщите живееше дядо Иван със своята баба Лесена, тиха женичка с благ и прекрасен характер, а през лятото и Сашко, тяхното внуче. Самата гара, кой знае защо, се намираше на около четири километра от истинското село. Дотам водеше път, постлан, доколкото си спомням, с калдъръм. Или може би бяха павета. Както и да е…

Двете къщички със своите овощни градини от по четири декара, кошари, свинарници и кокошарници, заедно с гарата и мелницата образуваха нещо като самостоятелна селска единица, допълнително облагородена с непресъхващо по цяла година блато. Това блато си беше цяла епопея, но за това ще ви разказвам друг път.

Всяка сутрин дядо Иван събираше овцете, към сто и двайсет броя, качваше на магарето внучето си Сашко и всички потегляха към близките бохчи, за да могат овцете и козите да се напасат на спокойствие. Магарето, естествено, се наричаше Марко. Овчарят и помощника му носеха през рамо селски конопени торби, в които имаше малко хляб, сирене и шарена сланинка с кожичка. Всеки си носеше и манерка с вода, която допълваха от горските ручеи или близката река.

Дядо Иван имаше гега, а внукът му размахваше проста пръчка, с която управляваше магарето Марко. То беше едно кротко, сиво животно, което се отнасяше съвсем равнодушно към живота. Ако можеше да говори, вероятно бихме го причислили към философите, но то си мълчеше, така че никой не подозираше какво мисли и на никой не му минаваше през ума, че може да е философ. А философите, както знаем, се отличават от другите хора по това, че не спират да говорят. Обикновено никой не ги слуша, защото предметът на тяхната професия е толкова скучен, че да се отчае човек. Занимават се, моля ви се, с това кое първо се е появило - яйцето или кокошката. Нещо, което едва ли би заинтересувало даже едно магаре.

Но нека се върнем на овцете. Да се пасат овце не изглежда като нещо сложно, но това не е така. Тука има толкова тънкости, че почти не могат да се изброят. Как да ги подбереш или завърнеш, къде да ги заведеш, как да не слънчасат, къде ще почиват, как да не се разпръсват и какво ли не. Важното е да ги върнеш живи и здрави, без липси и добре нахранени. За щастие, дядо Иван беше пекан овчар и чобан, за него нямаше тайни в професията. Беше решил да обучи и внучето си. Ето защо, както си почиваха на сянка, той бутна назад каскета си и продължи своеобразната си лекция, която изнасяше на порции и когато намереше време, на внука си:

- Главното, чедо, е да туриш отпред водача, тъй че всички да тръгнат подире му. Но за това трябва да внимаваш. Щото има овце и овце. И те са различни като хората, нищо че са овце. Има гламави, има хитри, има и водачи. Водачът е главният. И при хората е така…

Дядо Иван хвърли един поглед към внука си, но той гледаше някъде в пространството и изглежда науката за овцете не го вълнуваше.

- Сашко! - рече дядото. - Къде се отнесе?

Сашко не отговори и дядо Иван го бутна с гегата. Чак тогава той се сепна и учудено загледа старият човек.

- Ти май от небето падна? - рече дядо му и го погледна внимателно. После поклати глава и попита:

- Какво беше тоя път?

- Първият концерт на Едвард Григ за пиано и оркестър - смути се Сашко и почти се изчерви.

- Хубав ли е? - не се учуди дядо Иван.

- Страхотен! - отвърна искрено Сашко.

- Тогава може - рече дядото. - Овцете могат да почакат. Музиката е голямо нещо…

Дядо Иван нямаше образование. Беше изкарал до четвърто отделение и оттам животът го бе подгонил по кърища и ниви. Но той беше природно интелигентен и винаги усещаше кое е главното.

- Знам - отвърна с половин уста Сашко. - Но защо ме връхлита тъй?

- Това, чедо, е дарба - отвърна дядо Иван и го погали по главата. - Господ те е посочил.

- Ти не вярваш в Господ - рече Сашко.

- Не вярвам, че на небето седи някакъв брадат и ни командва - отвърна дядо му. -  Обаче вярвам, че животът и всичко, което се случва в него не е случайно. Значи е подредено. А това значи, че нещо го подрежда. Няма значение как се казва и какво е. Някои му викат Господ, други - наука, трети - кой знае как. Това не е важно. Но всеки човек е предопределен за нещо. Може и да не го знае. Не е задължително…

- А аз за какво съм предопределен?  -  попита плахо Сашко.

- Не знам, чедо! Това, че можеш да слушаш музика, без да ти свири оркестър не е случайно. Не съм чувал друг да може. Но едно ще ти кажа. Това е на хубаво. Само дето не знаем какво значи…

Дядо Иван замълча.

Той продължи да гали внукът си по главата и се замисли. Колко много неща не знае човекът. Всичко около него е толкова е толкова загадъчно, но пък във всичко се усеща ред. Но най-сложното изглежда си остава човекът.

- А ти… какво чуваш, чедо? - попита той.

- Всичко, дядо - отвърна Сашко  -  Чувам всеки инструмент и всички заедно. Чувам всяка нота, все едно, че свирят в мен. Чувам ги съвсем ясно.

- А ти… избираш ли какво да слушаш?

- Разбира се - отвърна веднага Сашко. - Мога да избера каквото искам от всичко, което съм чувал.

- А много ли си чувал?

- Много, дядо  -  въздъхна Сашко. - Баща ми има огромна фонотека, цяла стая в апартамента. Може би са хиляди плочи - всичко на Бетовен, Бах, Брамс, Хендел, Моцарт, Чайковски, Балакирев, Шостакович, Стравински, Скрябин и много, много други. А аз от тригодишен ги слушам по цял ден. И си представям, че съм диригент и ги дирижирам. Някак си във съзнанието ми се е запечатало всичко, независимо колко е дълго и сложно. Почне ли и не спира. Няма значение дали е симфония, концерт, опера, квартет или само соната…

- А имаш ли любими?

- Естествено. И са много - каза малкият. - От малките форми най-обичам „Интродукция и рондо капричиозо” на Сен Санс или капризите на Паганини, от концертите за пиано и оркестър - на Чайковски, Григ и Шопен, от цигулковите - на Бетовен, Брамс и…

- Стига, стига, чедо! - рече дядо Иван. - Хич не съм ги чувал дори. И как ги викаш?

- Много просто! - въодушеви се Сашко. -  Зависи какво ми е настроението. За да се успокоя слушам Бах, Хайдн или Вивалди, ако ми се ще да фантазирам - Прокофиев, Скрябин или Гершуин, ако ми е тъжно - Шопен, Шуман или Шуберт и така нататък. Избирам си нещо от всеки и после си казвам: „Почни!” След малко чувам първите звуци. По-нататък музиката сякаш ме поглъща. Защото изпълва цялото ми съзнание и същество. И не остава нищо друго. Така до самият край. Никога не прекъсва, освен когато сам я спра. Не мога да си го обясня, но е така…

- А ако е някой разказ или книга, които си чел? - попита дядо Иван.

- А, не - рече Сашко. - Тогава не става. Само с музиката е така. Но и това ми е повече от достатъчно. Музиката е океан, безкраен океан! Не знам въобще с какво може да се сравни…

- А не се ли уморяваш? - продължи да пита дядото.

- Не, напротив! - извика момчето - Чувствам се велико! Чувствам се като властелин, като някакъв победител или великан! Чувствам се пълен и безкраен!

- Ти си щастливец, чедо! - прошепна  на себе си дядо Иван, но момчето го чу.

- Не съм, дядо - рече то. - Защо само аз да съм щастлив? Искам да са всички…

- Всички няма как - каза старият човек. - Човек израства постепенно. Не пораства изведнъж. Не можеш да разбереш веднага величието на духа… Не можеш да се съизмериш с музиката изведнъж. Само се страхувам, че това не може да е вечно. Нещо ще се измени…

- Така ли мислиш, дядо? - каза момчето, стана и размаха пръчката. - Не знам какво ще стане, но каквото и да е, аз го чакам.

Малкият Сашко излезе от сянката на вековния орех и изтича към магарето. От там извика на дядо си:

- Дядо, слънцето започва да мени тоналността си. От си бемол мажор в ла минор. Мисля, че можем вече да тръгваме!

Старецът стана, взе гегата си и тогава забеляза че цветът на тревата се е изменил. Бе станал по-тъмно зелен, а цветята наоколо бяха или оранжеви, или червени.

Той погледна слънцето и то му се стори не така силно, а някак приглушено.

- Сашко! - обърна се той към внукът си, който яхваше магарето. - В коя тоналност беше концертът на оня Григ, който слушаше?

- В ла минор, дядо - извика Сашко и размаха пръчката.

Бай Иван, старият овчар, познаваше цветът на всяко растение в природата  по това време. Всъщност, по всяко време. До преди малко всички беше наред. До преди малко… когато се намеси внучето Сашко. И макар, че не го разбираше, старецът каза само на себе си:

- Тая тоналност ми харесва…