КЪМ МОЯ НАРОД

Людмил Стоянов

От слънцето закърмен зрея,
народе мой! Но в тежък час
над теб съдбата сняг навея,
и мъдрост вкуси ти от нея,
и се въззе, и дигна глас!

Високо беше твойто слово,
тържествен беше твоя ход,
когато, яростен, отново,
поиска, властно и сурово,
честта си на избран народ!

Ти бе стихия неизмерна,
срамът неволен ти изми,
и помнят твойта клетва верна
Морава, Косово и Черна,
и приегейските земи!

Доказа ти, че непокорен,
все още жив е твоя дух,
кога, след мирен труд упорен,
ти бе в борбата неуморен
и пред смъртта - и сляп, и глух!

Бъди на слънцето подобен,
с дух като трепетна лоза!
Тъй ще избегнеш ден прокобен -
да чуваш мрачен звън надгробен,
студени робски железа!