РОДОПА

Дечко Йорданов

РОДОПА

Неоткрито, набързо – сякаш виновно
аз минавам оттук за дома.
Грее пейзажът – лунно изровен
и се оглежда в крайпътна чешма.

Сякаш в платно на Гоген са замрели,
приведени в зноя тютюнев, жени.
Ухае на бор. И за песен поспрели
се усмихват насреща ми бели стени.

Скали и гори. И голи тепета.
И звуци, и спомени – като слана…
Моя горда и нежна! И непревзета
от никого никога планина.

Мои сипеи родни и верни,
мои превити от ярост ели!
Тук съм бил в мигове, бели и черни,
прикован към отвесни скали.

И макар Родопея да беше пленена,
и събуди не една чужда страст –
ти с песента й прати спасение,
песен, която повтарям и аз.


* * *

Там горе от водите на Чая,
където Родопа издига зелено чело,
е застанал певецът. Дали се връща от рая
или от Лета – преминал адското й ждрело?

Но душата му още броди до сенките тъмни
и търси светликът последен на вечността…
Орфей! Край тебе отдавна, отдавна се съмна,
но от твойте студени очи не струи радостта.

И сякаш ти махат елите за поздрав сърдечен,
и хора, загледани в теб за любов си мълвят.
Ти си единственият, най-поетичен предтеча,
от който започва и свършва светът.

Как е приведено тялото с тръпно усилие,
колко печална е древната лира без глас…
Трябва да оживееш, мой скъпи, мой мили,
за да оживея и аз!


* * *

Орфей, певецо, защо си застинал в камък, Орфей?…
Медногласецо – който будиш дори незаспалия мир.
Време е да се завърнеш – спомни си за Одисей.
Върни се – Евридика приготвя опасния пир!

И ще пуснеш стрелите си в груби души,
и ще станат душите от камък – но ти заживей!
Това вечно небе… Но земния сън наруши,
стъпи на пръстта. Нека в твоите вени запей
многогласният хор на родопски несекващи сокове
и от пепел пречистена лирата пак ще блести!

Голотата е в камъка. Но безкрайно широк е
край голото тяло света. Но аз знам, че си ти.
От небето си властно колко столетия чакаш?…
Завърни се! Недостойни стоим с Евридика –
подари ни от вечната песен сълзата на мрака
и върни се във камъка. Докато друг те извика.


* * *

Там – където извира пътеката сънна –
в скалите изсечен олтарът се крие.
Орфей, аз чакам твоята лира да звънне,
птичи хор да запее или звяр да завие!


* * *

Изписах половината си живот,
споделих мъката с приятели.
Разкодирах се код по код.
Как ли ще ме събере един по един Създателят?


* * *

И как така, и как така – о, Боже,
се уча сякаш отново да сричам?
Без стиховете – знам, невъзможен съм.
А невъзможен – как да ме обичат?


* * *

Господи, Боже! Знам защо си ми дал
                                                    вдъхновение.
Аз, слепият – цял живот все залитам.
Затова имам сили да напиша едно откровение.
За всичко друго – нямам право да питам.