Николай Дегтерьов

превод: Тихомир Йорданов

***
От къщи рухнали и празни стаици
ни гледат тъжно слепите стени.
А те, че вече ги събарят, знаят си
и стават призраци, щом вечер се стъмни.

Но музика, ни силна, нито борческа,
подобно въздуха през есента,
звучи сред тези здания и дворчета.
Там роден дом опазва паметта

как се напиват тука до безпаметство
и как се слушат песни за война,
и как децата се кълнат пред знамето
с гърди да пазят родната страна,

и за това как в кухничките теснички
с „Обичам те!” излитат звуци-рой,
как искат да опазят тези песнички
живота ни… и чуждия, и свой…

Съборени са къщите и с пясъка
деца, но други, зидат пак града.
А музиката някогашна, бляскава,
затихва без следа…

***
Да се люшнеш във люлката лека,
да забавиш пред входа вървеж,
да не срещнеш ти никого, нека
по познатия път да не спреш.

Да излезеш без цел отзарана,
във пресечката, сякаш напук,
разчовъркал пак старата рана,
да не чакаш ти никого тук.

Без тъги, без кошмари, без драми,
през прозореца взрян в самота,
ти да видиш прегърнати двама
да се скитат сами във нощта.

Просто тъй да усетиш съдбата
и, покорен на нейния знак,
проумял своя път по-нататък,
да го видиш как чезне във мрак.