ПОДСЛУШВА МЕ ДЕНЯТ

Драгомир Шопов

Нови стихотворения

***
Подслушва ме денят.
Какво ли ще научи той от мене?
Навярно как си търся думите,
за да ги събера в куплет.
И още - че това е труд,
утеха и съмнение,
ако поетът е поет.
Денят това разбира. Не роптае,
че някога не мигва цяла нощ.
Във думите пак майка ми ридае,
един клошар
звезди събира в своя кош.
Един старик с бастуна си пресмята
след колко крачки чака го смъртта.
Ранена сякаш крие се луната
в далечни облаци от самота.
Във думите - старинни къщи. Хора.
И ние с теб от кой ли век дошли?
Сълзи. Надежди. Радости. Умора.
Измамата, че живи сме били.


***
Запалих огън. Вечерта избяга.
Прогледнаха дърветата в отстъпващия мрак.
Един овчар, подпрян на своята тояга,
дойде при мене и подгъна крак.
Приведен, с вехта дреха, побелял и бос -
дали това не бе Христос?


***
Една красива птица в гнездото се спасява.
Гнездото е високо и тя е защитена.
За мен какво остава, за мен какво остава?!
Гнездото ми го няма. Дървото е ранено.


***
Искам понякога сам да остана
и особено, когато очаквам да завали сняг.
Печката да бумти и душата ми сгряна
да се върне в света на детството пак.


***
Черен облак отвисоко се свлече
и светът пред мен изчезна.
Може би никога вече
няма в себе си да влезна.
А и да влезна - какво?
Времето е умряло.
Едно подобно на мен същество
не помни дали е живяло.
Не помни
имало ли е портрет на стената
и в него - на мама очите.
Имало ли е ваза,
счупена на парчета?
Къде са днес
на книгите ми душите?
Къде скита духът на поета?


***
Къде съм тръгнал?
Късно, късно…
Нещо свети до мен -
очите на бездомно куче.
Ах, как светят тези очи,
преди някой дрогиран шофьор
да прегази кучето
и да избяга, подлецът.
Колко ли е часът?
Моят пясъчен часовник остаря
и вече не показва времето,
което ми остава.
Късно, късно…
Може би някоя галактика ме очаква.


***
Живея във затвор и вирус със корона
от месеци се мъчи да ме победи.
Аз ненавиждам всякоя корона.
Аз ненавиждам на царете трона
и царствата,
развъдници на интригантства и беди .


***
Яростната хватка на времето
се опитва да ме тръшне по гръб на земята.
Няма да й стигнат силите, няма.
Ще ме защитят камъните, пръстта, тревата.
И там, сред тях някъде -
сълзите на татко и мама.


***
Въздухът е пълен със напрежение.
Гръмотевици се забиват в мойта тетрадка.
Дано да оцелее това стихотворение,
то има право на живот. То е толкова кратко.


***
Кой ли вятър носи утеха
за тревата, за крехката перуника?
Сезоните нещо от мен отнеха.
Сега за стиха си съм никой.
Той си тръгва от мен. Не се обръща.
Сам съм в празнотата голяма.
Приличам на своята стара къща,
която вече я няма.


***
Във пещерата на моето време
много битки, закани и смърт отшумяха.
Оцеляха думите - силни, големи -
на поетите, които не се предадоха,
не умряха.


***
Снежният облак бавно потъна,
разтопен в небесния океан.
Над старата църква се съмна -
също като в картина на Левитан.

И бяло конче в зорите ранни
пред къща в снежен капан,
чакаше дълго своя стопанин -
също като в картина на Левитан.

Недалече от тук, при брезите,
по мост от здрави дъски скован,
исках да тропне с копита
бялото конче на Левитан.

Беше безлюдно. И беше студено.
Тръгвах по път, досега невървян.
Лунната нощ се вглеждаше в мене -
лунната нощ на Левитан.


***
Отмина времето на истината и честта.
Небето все нагоре се издига, все нагоре.
А Феникс-птицата зарита е в пръстта,
където с корени отровни си говори.

В градината на обичта умират часовете,
умират думите, недоизречени до края.
Луната - някаква унила лампа свети,
но тъй, че никой никого да не познае.

Ако извикам твойто име… Не, не бива.
Не вярвай, че съм тук. Не зная сам къде съм.
На мрака се оставям аз без съпротива.
Върху сърцето ми звездица се надвесва.


***
Колко много думи съвсем безгласни
в умората на здрачния ден.
Няма рани от обич.
Няма рани от щастие.
Аз не съм в мен.
Отдавна съм си тръгнал от тука.
Стигнах ли някъде - не знам.
Някаква птица писука -
да не съм сам.
Но когато вятърът я отвее
тя бързо ще ме забрави.
Също като живота, който живея
на сън или наяве.


***
Успях в своя живот
да запазя детето в мен.
Искам, преди да се сбогувам с него,
да се качим
на най-високото Виенско колело.
И когато погледнем надолу -
да разберем колко са дребни хората.


***
Ще си тръгна от този град.
Той е чужд вече, не е моят.
Ще се приютя в широко поле,
в топла хралупа.
Няма да питам коя е годината,
кой месец е тоя.
Няма да мисля
как времето всичко затрупа.


***
Сънлива птица във съня ми се надвеси
и чух във тишината да ме пита:
„Кажи ми кой си ти, къде си?”
Не отговорих, но видях, че тя отлита.

Какво да отговоря? - Сам не зная
какъв съм вече и къде съм.
Дали съм в ада или в рая?
Кой ангел или дявол някъде ме е отнесъл?

Ако преборя своя сън, ако преборя,
ако очите ми прогледнат в здрача,
роден отново ще се уча да говоря,
да се зарадвам или да заплача.


***

На Лъчезар Еленков

Не се страхувай в оня миг, когато
ще тръгнеш сам по пътя за отвъд .
Вземи едно цветче от свойто лято
и го дари на госпожата Смърт.

Навярно тя съвсем ще се зачуди
и няма да те разбере докрай.
Поетите са хора малко луди -
те могат Ада да превърнат в Рай.