ПОДЯЛБА

Петя Цолова

Из „Градината на Ева” (2019)

ПОДЯЛБА

Там някога, някога, там някъде, някъде
любовта бе за двама ни цяла.
Пълнолунно узряла, ненакърнена любов.
Над главите ни шеметно падаха
топли, юлските звездопади,
сякаш и небето ни даваше
всевишния свой благослов.
После свършиха дните броени
и пътят си тръгна със тебе,
очакването при мен остана.
И стана - споделена неравно,
накърнена до рана любов.
А още по-после ти всичко сякаш отнесе,
само болката не прибра, а забрави я
мълчаливо-нехаен при мен.
И си тръгнах от любовта ни тогава
първо с мисъл, отчаяно вкоравявана,
а после и с отрезвяло сърце.
Нищо вече не чаках. Нито обръщах се, нито плаках,
макар и да крачех към никъде с подкосени нозе.
И моите стъпки решителни обърнаха всичко обратно -
очакването при теб се завърна, пътят дотича при мен.
Но какво от това! Щом сега над главите ни пада
пепел, а не звездопади. И светът е студен.


ДА ИМАШ И ДА НЯМАШ

По чудо се намерихме и от непълноценни половини
благословено цяло станахме - тъй скъпоценна рядкост тук.
Но стръмен беше пътят, не успяхме
докрай да го изминем с теб един до друг.
Ти се уплаши, не можа да разбереш, че нищо
от тебе няма да поискам аз, освен едно -
душите ни да се допълват, да си вярват, да се искат…
Очи от предпазливост бе присвил и не успя така
да разчетеш по йероглифите хилядолетни на съдбата,
че не признава ни спокойствие, ни предпазливост любовта,
а камо ли пресмятане,
че винаги е била другото название на риска тя,
разпятие високо винаги е била…
Едно от друго още пламваха телата ни, когато
една от друга се откъснаха душите ни и върнаха се пак
във хаоса от половинки, търсещи се безнадеждно
из лабиринтите на този свят.


ДЪЖДОВНА ЕЛЕГИЯ

Безплоден ден - нищо не свършил.
Разпилян. Безлюбовен. Беззъб.
Зад прозореца, изведнъж притъмнял и залостен,
трещи, фучи и плющи, дъждовен, градът.
О, Господи, дай ми лято! Лято и път ми дай.
Върни ми от младостта онзи мой път
полетял крилато към хоризонта недостижим.
Път през родната моя Мизия, през равнината.
Път вече миражен, но останал за мене все тъй любим.
Път, когато след дъжда в залеза юлски
топло димеше земята, сякаш на мечтите ми
със златния дим.


ТАЛИСМАН

Заслепи ме с отразен слънчев лъч някога
от една пъстра крайморска сергия
сребърно йероглифче на тънка верижка и аз
на шията си нетърпеливо го закопчах.
И преди още да съм узнала какво означава
и какво красотата му непонятна крие,
реших - ето и моят талисман е готов.
А отпосле чак специалист самозван по източни тайнства
ми го разчете като любов.
Но още по-после чистокръвен китаец
в плетеницата му изящна взрян, мъдро поклати глава:
„Мечта означава. По-скоро - блян.
Погледна ме изпитателно, помълча и добави:
и само в най-редки случаи може да значи още
и сбъднатата голяма любов”.
Случаите не уточнихме, бързахме по задачи.
Но йероглифчето тайнствено оттогава
под дрехата ми на голо върху сърцето лежи.
Тъжи сякаш понякога. Вечно нещо сякаш очаква
и върви поизточному предано и безгласно
винаги и навсякъде с мен.
Всъщност знам ли вече и аз какво още чака!
Но усещам - ще го чака до моя последен ден!


МЪЖЪТ, КОГОТО МЕЧТАЕХ ДА СРЕЩНА

Да ми е в беда и болка - рамо.
В светло утро - високо крило.
И само него да иска сърцето ми, само!
А той с мен да е не по лицемерните правила стародавни,
а с цяла душа и жадно тяло - воистине,
както е казано още във време оно.
С мен да е не запред очите хорски, любопитно разискрени,
а пред онова, виждащо всички и всичко
Божие око.


***
Твърде много мълчаливи пространства,
неосветени от искреност, нестоплени с доброта,
след всяка среща наша оставаха да лежат помежду ни.
И сякаш по някакъв всеобхватен космичен закон
се разширяваха, разширяваха, разширяваха.
Черни дупки безмълвно погълнаха първо смеха ни,
после доверието, накрая и топлината.
Разпростряха се тези пространства неосветени
и в сърцата ни. И накрая се разшириха
по закона космичен до взрив.
Сега отново сме две далечни, самотни планети.
И е късно да ми говориш. И е късно пак да мълчиш.
Повече с нищо не можеш да ме докоснеш,
нито за да ме стоплиш, нито за да ме нараниш.


СРЕДНОЩНО БРОЕНЕ

Не, няма да си тръгна от света,
без да върна поне шепа обич на всеки,
който, макар и искрица от нея,
в труден час ми е дал.
Не идва сънят и аз на пръсти броя
тези кредитори мои безценни.
Ще ми стигнат сигурно пръстите и на едната ръка.
Но ето, свършват пръстите и на двете
и вече над имената само с мисъл кръжа.
Как не съм се запитвала досега
на колко ли хора - близки, далечни -
невърната обич дължа?
Дъхав дъжд ромони по стъклата,
напредва нощта, но не идва сънят.
Затова пък пристигат всички, повикани с мисъл,
трупат се до главата ми и мълчат.
Едни - дошли на срещата ни среднощна
чак от Отвъдното. Други - извървели обратно
на години забравени дългия път.
Трети - на крачка до мене доскоро крачили.
Четвърти - те още редом с мене вървят.
Пети… Шести… И всички светят,
готови обич отново да ми дарят?
И никой не чака нещо да му се връща.
Значи и аз невърната обич никому не дължа?
Боже мой, та аз съм била неприлично богата,
всъщност… Въздъхвам и меко потъвам в сън,
който първият пролетен дъжд зад стъклата
пълни с бисерен звън.


ПОВЕСТ

Мъжът ускоряваше крачка заедно с влака потеглил.
Накрая, само със устни, да прошепне нещо успя
на жената в купето, до прозореца седнала,
и перонът го отнесе назад.
Сияние меко изгря на лицето й,
станало изведнъж привлекателно нежно.
А в очите й светло печални,
смях, разсипан на топли искрици,
пробягваше цял ден без звук.
Всичко пепелна сянка засипа и угаси, чак когато
на своята гара тя бавно тръгна да слиза,
чакана смръщено там от мъж някакъв. Друг.


БЕЗ ДОВИЖДАНЕ

Със своите непрогледни мълчания, недовършени думи,
бегли подмятания -
всяко като секундно открехване на врата,
обещава ти нещо недовидяно сякаш и затова мамещо,
с всичко това, ти ме накара да вярвам,
че душата ти има дълбочина деветодънна,
затуй до нея се стига трудно, но си струва. Дълбай!
Е, гадах, дълбах и се лутах -
пламнала и измъчена. Понякога зла.
Добре че по пътя не се пропуках,
не се изгубих, не се разпилях.
Защото когато прогледнах, видях, че там,
закъдето бях тръгнала,
нямаше кой знае какво за гледане:
шепа режещо остри отломки
от твои скрити крушения, недоверчивост глуха,
недогорял злъчен гняв.
Сякаш сприхаво и излишно люто,
мартенски сняг е валял.
А деветодънен е бил само моят път дълъг до тука.
Вече нямах време за губене - ни минута!
Без довиждане и без поглед назад излетях.
И вярно подеха ме моите непречупени,
изведнъж, разтворили се докрай, крила.


ПРЕДИЗВИКАНО

Е, да се разберем:
не тебе, любовта не искам да загубя.
Посоката спасителна на всеки
тя само може да даде.
Във този свят объркан, свят залутан
сред излиняващи пътеки на човешка доброта
и магистрали, скоростно фучащи,
към хладна и надменна суета,
тя само може всекиго да изведе
на негов верен път към неговото щастие.
И затова от векове щастливи са били онези,
за любовта които биха минали
през огън и вода.
И затова не само с тебе,
със всекиго, незнаещ да обича,
любов какво е, не разбрал,
без колебание ще се размина.
И ще се разделя без жал.


БЕЗСМЪРТНА ЖАР

Когато съм влюбена, когато обичам,
не подозирам в измама и злоба никого.
Прегръщам дървета и с тях разговарям.
С бездомни котки и кучета се сприятелявам.
Спират погледа ми крайпътни цветя и тревички.
Красиви са хора, животни, растения - всичко!
Даже понякога, както в далечното детство,
в джоба си пускам като безценно
и по някое камъче обикновено.
Някой есенен лист засиял сърце не ми дава
на произвола на вятъра изведнъж застудял да изоставя
и набързо приютявам го между страниците
на най-дебелия речник стар, защото зная,
че превърната в спомен, красотата му там
с години ще продължава.
Когато съм влюбена, когато обичам приемам живота,
целия, с всяка моя ликуваща клетка,
като безценен дар.
А в ума ми дълбоко припламва мисъл-искрица,
че самата вселена е заложила у човека любовта
като въгленче живо от някаква своя велика,
и до днес от науката неоткрита,
безсмъртна жар.


КРАСОТА

Хубав е този, когото обичаме.
Най-хубав - за когото от любов
да се жертваме сме готови дори.
А който умее така да обича,
за него и белият свят, целият,
става непрежалимо красив.


ОНИЯ ДНИ

Те до края като огърлица на гърдите ми ще лежат -
една невидима, скъпоценна низа.
Ония дни, когато лятото, уморено, е подгънало вече крак
и есента тихо в стъпките му навлиза.
Когато, грейнало с шеметна глъбина,
като обятия докрай се разтваря небето.
А въздухът, цял една светла печал,
и услажда, и мъчи сърцето.
Когато с кожа, гореща от пресния слънчев варак,
завръщах се аз по прегорелите пътища летни,
пронизвана сладко, до костите чак,
от предчувствие искрометно -
как зад онзи, нашия таен, праг
полудели от жажда ме чакат ръцете ти…


И СЛЕД ГОДИНИ

Харесва ми, че рано побеляваш.
Че са неразгадаеми за мен до днес очите ти.
Че топли са устата ти корави
и когато се смееш,
и когато се вричаш.
Че са горчиви бръчките ти.
А ръцете ти - неспиращи.
Че неизменно точно твоето сърце
невидимо остава си
до моето в изменчивия свят.


ЛЮБОВНА ВЛАСТ

Защо след толкова време назад пак ме връщаш?
Защо за себе си ми напомняш все крадешком
ту с някое неочаквано позвъняване късно,
ту с думи неволно изпуснати уж като стон.
Какво пак преследваш, стрелецо - да разузнаеш само,
или да си върнеш над мене някогашната мъжка власт?
Но любовта, макар на полето й бойно да няма пощада,
не е война. Не разбираш ли, в любовта победители няма.
Защо разузнаваш, целиш се и раняваш, защо все рушиш?
Спри. Пощади поне шепата дни, които в мен живи останаха
и греят още с висока и непрежалена красота.
Дори само заради себе си, опази ги от посивяване,
защити ги от принизяване, спаси ги от тлен.
Та ти вече само във тях си останал
оня, някогашният мой незаменим обичан,
непроиграл още своята власт любовна над мен.


В МЪГЛАТА

Случайна среща в градската навалица.
Направо челен сблъсък по разхлопания тротоар.
Очите ни сред бръчките познават се светкавично
и блясва в тях искра от някогашния
докрай уж потушен пожар.
А устните ни вече лицемерят.
Забързани, разделяме се с обещанието,
че ще се видим друг път, на кафе.
Такова „друг път” никога не идва,
знаем го добре и двамата,
но истината кой от нас да изрече?
И вместо с мълчалива прошка,
топлина и светлина да си дарим закратко,
на разминаване ще се простреляме със погледи
като дула димящи и пак през сивата мъгла
животът куцо ще ни повлече.


ДРЕВНА КРЪВ

Накъсява пътят ми земен и небето ми бавно слиза
все по-ниско над мен. А все по-бързо -
неуловим и за нищо нестигащ -
изплъзва се от ръцете ми поредният мой безценен ден.
Наближава чертата последна…
И изведнъж остро ме парва мисъл,
разумно приспивана до сега ден след ден.
И пред края не страх, а жал се надига в мен.
Не ме подмина на този свят с нищо,
ни с радост сияйна, ни с болка горчива
Нейно Величество Любовта.
Нали и заради нея аз толкова лудо живота обичах,
толкова много и плаках, и пях.
Но ето, останало е непримиримо сърцето и помни:
Не срещнах в пътя си онзи единствен мъж, който
владееше сънищата и мечтите ми неспокойни
и идваше сякаш от горещите глъбини на моята древна кръв.
Мъжа, за когото и в огън бих стъпила,
за когото сторила бих даже грях.
Мъжа, когото очаквах напразно.
За когото родена бях.


ВИНА

Аз съм виновна за всичко!
Дадох ти ръст - от най-високите.
Ум - от най-светлите.
Поглед на ангел и дявол.
На рядко добър човек - сърце.
Мъжество - за трима.
Благородство - на рицар. Можещи всичко ръце.
Чувствах те ден и нощ, мислех те
и исках от тебе единствено
и ти да ме чувстваш и мислиш така.
То не беше любов, Господи, а вихър
и слепота - най-непрогледната.
Най-окатата. Най-звездната.
А ти тази моя вина дали поне заподозря?
Както можеше, тъй ме обичаше…
Бил ли си с мен наистина, или съм била сама в любовта?
Да те питам и да се питам, има ли смисъл?
Все по-бързо всичко отлита назад.
Времето тича, изтича…
Но света да обичам, аз няма да спра,
защото докато ти след любовта предпазливо подтичваше,
аз й се дадох цялата. И тя високо ме вдигна.
Показа ми как от болката песен се прави.
Научи ме да летя.


ЗА ДУШАТА НА ПАЛАЧА ПЛАЧА

Ти никога не си плакал за мен.
Нито си плакал от мен.
На мен ти остави и двете.
И аз до насита от теб и за теб
болка и мисъл безсънно засявах
на песните в редовете.
И жътва най-сетне дочаках:
избистри се, утаен моят ден,
макар и станал приглъхнал и някак тесен.
Вече не чакам горещо невъзможни неща.
От илюзии вчерашни не потръпват
за летеж главоломен крилете ми
а и тебе, отнесъл, каквото отнесъл,
най-после те няма в моя ден.
Но без да знаеш и искаш това,
ти подари ми и нещо голямо -
отвори се нов прозорец пред мен и през него
друг видях и прозрях човека. Сега
бих заплакала вече не толкова за обичалия,
но наранения, за ограбения, за загубилия,
за огорчения, колкото за онзи,
който носи на другите болка, обида и плач.
За онази съдба изкорубена, за оная душа изгубена,
скрита у всеки голям или дребен палач.


ТИШИНА

Ако е било добро,
щеше диря добра след себе си да остави.
И с радост към нея щях да се връщам аз.
Но сърцето ми вече отказва
да помисли дори, че може отново
на минало-неотминало да разгръща
прегорялата остра трева,
за да се лута сред нея да търси
някой и друг, още топло мъждукащ час.
Ако е било добро, щеше диря щедро светеща
след себе си да остави.
Като двойни стъпки в росни жита.
Но диря такава не забелязвам…
Е, има ли още нещо за казване?
И да има, време е, време
над минало-неотминало, над било-небило,
над всичко прекършено и изстинало
да се спусне най-после завинаги
изцелителна като сън без сънища,
ти-ши-на.


ЛИСТОПАДНА МОЛИТВА

Всъщност хубав беше животът ми -
като грозд през октомври тежък и пълен.
Родих синове - отгледах приятели.
Техният живот умножи моя по две,
възвиси го до най-човешките болки и радости
и го насели с брулещи бури и пеещи пролетни ветрове.
Срещнах и любовта.
Като вино благословено от лозето божие
без предпазливост и сметки до дъно я пих.
Изтържествувах я. Изпях я. И я изплаках.
И макар до смърт да горчеше понякога,
камък по нея не хвърлих, не се отрекох
и докрай с нея не се простих.
Узнах и какво е вярност приятелска -
без да пресмятам като билка целебна я давах и вземах.
И тя от неверие ме спаси.
А като зрънце нетърпеливо покълваше вечно в душата ми
и някой, пробил съня на разсъмване, стих.
Така цял живот воювах за най-трудния мир -
мира в мен самата.
Мир пред житейските зли ветрове непоклатим.
Нека сега листопадната моя пътека се вие в краката ми,
вече стъпих на нея, уви. Много ли, малко ли дни
са ми останали на земята, Ти, Господи, знаеш един.
За нищо не моля, само като грозд октомврийски
докрай да остане пълна и бистра душата ми.
Амин.