ЩЕ ДОЙДЕ ДЕН…
В този уютен чист музей е събрано всичко, което живее и расте в оскъдната северна земя. Пълнени малки животни и птици, сухи листа и стъбла, горски плодове и цветя - в непосредствена близост до карти и снимки на местността.
Тук всичко е мъртво, защото това е музей, а не зоопарк или ботаническа градина. Само на стълбите в стената са вградени стъклени съдове. В тях - живи многоцветни риби.
Рибите са навсякъде, да имаше само вода. Те плуват до прозрачната стена и с изпъкнали очи ме гледат. А аз минавам покрай тях и веднага ги забравям.
Но какво е това?.. Зад дебело стъкло, в цинкова вана, в мътна локва се крие малък, но сериозен, дори суров крокодил, дълъг тридесет сантиметра. Той е истински: подува се и кожата му пада под долната челюст - диша, значи живее.
Как се е озовал тук, в Музея на мъртвите експонати, без да броим безразсъдните риби, сам - в мръсен съд, зазидан в стена, изложен на показ пред всички минаващи?… Нима може да живее тук?
Вероятно хората го чакат да умре, за да го направят удобно за съхранение плашило, а след това, успокоен и безопасен - никога няма да порасне - той ще заеме мястото си на витрината като чужд гост, заедно с другите мъртви…
Дори и толкова малък, той е страшен, не можеш да го вземеш с ръце като гущер… той гледа с кръгло белезникаво око - и мълчи, с прилепнали крака хванал се за ръба на ваната, наполовина във водата… Спокоен и безопасен ли е?.. Колко грешите…
Ще дойде ден… С жално звънене ще се спука стъклото и от квадратния прозорец в стената, чупейки мазилка и обръщайки тухли, ще излезе огромна зъбата паст, а след нея и цялото десетметрово тяло, покрито със страховити рогови плочи, жълта ръжда и слуз.
Отваряйки уста, с рев той ще се втурне надолу по стълбите, разбивайки парапета с опашка и помитайки посетителите по пътя си…
Как ще свърши това, е трудно да се каже. Може да стигне до реката и да се хвърли в спокойната прохладна вода… или може би ще го надвият дотичалите от всички страни двуноги твари… Може би… но ще дойде ден…
