2000 = 2

Танчо Илиев

- Ало, ти ли си? - чувам бодър мъжки глас.

- Аз съм.

- Познай кой ти се обажда! - продължава напористо гласът.

Замислям се. Трябва да е някой много близък приятел или роднина. Нищо не ми идва на ум.

- Извинявам се, но не мога да кажа. Кой е?

- Не се ли сещаш, че имаш роднини извън България?

Сега вече съм съвсем объркан. Мисля. Потя се. Знам, че освен братът на баба ми, дядо Иван, нямаме друг. Но той беше заминал за Щатите преди Балканската война, работил като каубой и не успял да създаде семейство.

Преди доста години дядо Иван Американеца изпрати в писмо 100 долара. Това беше чудо невиждано. Извикаха баба ми в милицията на обяснение. След разпита я освободиха  и тя се чудеше какво да прави.

Тогава нямаше лъскавите магазини на “Кореком” за стоки с валута, затова отидохме с нея в банката. Чиновниците по това време носеха ръкавели, за да не си износват ръкавите.

Те не бяха виждали такава банкнота, а образът на Бенджамин Франклин на лицевата й страна още повече ги озадачи. Чудиха се дълго, после се допитаха до партията и милицията и след големи колебания, дадоха на баба ми няколко истински социалистически банкноти с петолъчки, сърпове и чукове.

Взе ги старицата и с тях едва успя да си купи една разтегателна кухненска маса, боядисана в цвят “слонова кост”. Брат й попита с писмо какво е получила и като разбра измамата, не се обади никога повече.

Кой ли може да е? Да не би да е Митко, братовчедът от Австралия? Но той не се е обаждал и писал от години…

- Хайде де, не се ли сещаш? - подканяше ме гласът.

Изчервявам се. Няма да мога да позная. Какъв срам!

- Ама ти заспа ли, бе? - сепва ме гласът.

С риск да сгреша, отговарям колебливо:

- Митко, ти ли си?

- Ами кой друг, бе! Ама работа, да не си познаваш роднините, може ли така! - сърдито ми отговаря.

Давам си кураж и продължавам:

- Как е майка ти, леля Цецка? От години не ни е писала. Баба ти още ли е…

Гласът ме прекъсва:

- Слушай, слушай! Аз съм в Германия, но тия дни ще дойда да се видим. Изпратил съм ти един колет с подаръци за теб и семейството. Трябва да го освободиш, но ще платиш 200 лева. Като дойда, ще уредим сметките. Запиши телефона на колетната служба в Търново. Те ще ти го докарат веднага.

Отивам тичешком да взема писалката, а съпругата ми с вълнение грабва слушалката:

- Митко, защо не се обаждаш от толкова години? Баба ти жива ли е?… Какво?… Не ме чуваш ли?… Ах, тия телефони! В България не е като в Австралия!…

В това време аз идвам да запиша телефона. Гласът от другия край диктува, после ме предупреждава:

- Няма да казваш на никого. В колета съм оставил 2000 евро за теб. Плати таксата и го вземи по-бързо! Хайде, че ще изпусна самолета за България.

2000 евро! Боже мили! Със съпругата ми сме смутени. Толкова много пари! А също и подаръци…

- Дали няма яке от кенгурова кожа за мен? - мечтая си на глас.

- Леля Цецка сигурно ми е пратила дамски обувки от крокодилска кожа. Какво ли е да ни поканят на гости в Австралия! - разнежва се половинката ми. После отива в пералното помещение и от там вади географската карта на света.

Сваля семейния ни портрет и я окачва на неговото място. После преодоляваме хилядите километри до петия континент и се надвесваме над чаровния град Сидни. Ето, дори “влизаме” в операта да гледаме “Еликсир на любовта”.

Унесът ни не трае дълго. Телефонът отново ни връща в трудното ежедневие:

- Ало, ама ти още не си се обадил в Търново, бе! Айде, какво чакаш! - сърди се австралиецът.

Започваме да изпитваме съмнение в намеренията на неочаквано появилия се донор. Спомням си, че когато преди години Митко, с майка му, ни посетиха, почти не говореше български език, а сега го знае и говори дори с източнобългарски акцент. Явно не е нашият роднина, а нагъл измамник.

В това време телефонът звъни като на пожар. Мнава минута, две. Накрая не издържам, гневно вдигам слушалката и изкрещявам:

- Слушай, мошеник! Върви по дяволите, че ще ти…

От другия край не се чува нищо. След малко плах женски глас отговаря:

- Извинявайте, господине, но ние сме от лозаро-винарската фирма “Бодни пръчка, пий вино”. Нали дадохте при нас документите си да продадете 2 декара лозе, което са Ви реституирали. Всичко е готово. Моля Ви, елате веднага в офиса ни, за да си получите парите.

Стоя като осъден на обесване и помилван в последния момент. После се съвземам и казвам няколко извинителни думи. Обяснявам кратко, че току що съм имал сериозен разговор с чичо ми за наследство.

После, по най-бързия начин, притичвам във фирмата със скромен букет от пет карамфила, вземам няколкото банкноти и заднишком се изтеглям с думите: извинете за безпокойството.

Вървейки, опипвам джоба си с парите. Нашето лозе от няколко хиляди квадратни метра, подобно на Шагренова кожа, се беше свило до размерите на няколко книжни салфетки. Лозето! Нашето лозе! От дома ни дотам имаше около половин час път.

Тръгвахме с майка ми да копаем още на зазоряване. Аз, малчуган, нарамил мотиката, крачех по коловозите на пътя, а обувките ми, с подметки от дърво, вдигаха малки облачета прах. Беше голямата война.

Хлябът, храната, облеклото, обувките се даваха с купони. Синеоките рицари, потомци на Зигфрид, бяха изпразнили магазините. Вместо това внесоха лъскави играчки.

От витрините гледаха миниатюрни гипсови войничета, военни корабчета, танкове и самолетчета насочваха оръжията, готови да открият “огън” без предупреждение.

Лозето беше на най-високото място на хълма. Копаехме мълчаливо, боси, като си заравяхме краката, за да не оставяме следи.

В меката пръст не оставаше тревичка или буренче и тя дишаше в хладната утрин като жива. По време на обедната почивка, когато и Бог беше си полегнал, аз затварях очи и слушах шепота на мравките в зелените листа.

После се изкачвах на дървената пирамида над геодезическата точка в средата на лозето и гледах смълчания рай. От едната страна, като гигантска ограда, синееше Балкана, а от другата - бялата лента на реката се губеше в притихналото поле…

Усещам, че вървя и не мисля. После пак бъркам в джоба с парите. Какво ли да купя с тях? За нов хладилник не стигат, пък за вегетарианци като нас, не е и необходим. За нова пералня също. Ще караме със старата „Вятка”, която не винаги е в настроение да работи.

Близо съм до тролейбусната спирка. Минавам покрай погребалната фирма „Последна грижа”.

Неволно обръщам взор и прочитам „услугите”. Гледам и не вярвам на очите си. С парите от двете хиляди квадратни метра лозе, които току-що получих, мога да си купя място за гроб от два квадратни метра!