ДВАНАДЕСЕТ
ДВАНАДЕСЕТ
Дванадесет години ни делят,
дванадесет минути ни събират.
По гари и в житейски кръстопът
дванадесет послания намирам.
Дванадесет обятия прескачам,
дванадесети път към ТЕБ вървя.
Препъвам се, изправям се и крача,
но всеки път по мъничко кървя.
Дванадесет заварва ни на чашка,
по-жадна може би не съм била.
И този път оставам Пепеляшка.
В дванадесет е късно за дела.
Дванадесет апостоли ни бранят
и също толкова ни дебнат сатани.
Дванадесет да тръгваш те подканя,
не смея да те впримча с „Остани”.
НАДЕЖДА
Разстлах се по земята като слънце
и стъпките посрещнах прималяла.
Очаквах да умирам и възкръсвам,
дори да ме премажат, да съм цяла.
Очаквах, че душата е безсмъртна
и носи мъдрост, брани сто живота.
Очаквах всичко взето да си върна,
докато влача тръни към голгота.
Очаквах, но накрая спрях и плаках
за всяко съвършенство изподрано,
за всяко днес и утре недочакано,
за всичко само смътно провидяно.
Очаквах. Спрях и плаках. Станах.
Пренесох в шепи всичко оцеляло.
Изтупах го и с ръбест шев прихванах
пробойните във вехтото му тяло.
Облякох свойта тленност като дрипа,
по-скъпа от сатенена одежда.
Безсмъртие? Премъдрост? Ще опитам
да искам просто мъничко надежда.
***
Дали те има, Господи, не знам,
но някой бди над мислите ми нощем.
Ръката ми държи, правдив и ням,
и вкарва ред в нестройния им кошер.
Кошмарите ми пъди до един
и вдъхва ми надежда за промяна.
Така крепи бащата своя син,
така жената кърми си отмяна.
И с този странник свързва ме влакно.
А може би е пъпна връв? Не зная.
Но вярвам, че сме части от едно
и щом е тук, за другото нехая.
КУЛА
Спасявам книги, книги ме спасяват.
Засядам лошо в прашните корици.
Редя камари, слагам във редици -
навярно знаеш - хиляди ми трябват.
Градя си кула псевдовавилонска,
накрая мир, не Господ да достигна.
Сизифов труд, когато я издигна,
стоварва се обратно йерихонски.
Спасявам книги, книги ме спасяват,
в умората сред страници се свличам.
Петли пропяват. Трети път отричам,
че някога на друго се надявах.
НОЩ
Разточително дълъг, денят ми
свива ръст в престаряла коруба.
Сетен лъч под кората се губи
и затопля гнездо за съня ми.
Пристигни в полудрямка събуден,
помен мил за пошепнати думи.
Всяка нощ е обет. Мрак безшумно
в сън заплита оброка за чудо.
***
Октомври е. И време за промяна.
Не ви ли търся, просто не звънете.
От чакане душата ми се схвана,
в бездействие се сбръчкаха ръцете.
Мечтите ми от старост побеляха,
краката ми се сраснаха с пантофи.
По-рано градовете ме дивяха,
сега ме радват евтини картофи.
Октомври е. И време за промяна.
Обличам шумно новите си дрехи.
Не чакам есемес или покана.
Грима си нося сякаш е доспехи.
Градът е жълт. Червената ми блуза
е дързък щрих и огън сред пейзажа.
В сърцето ми износената дюза
горивото ми пръска по паважа.
Горивните ми камери не палят,
буксувам от вълнение на място.
Не ми звънете, вече ви прежалих.
Сама открих рецептата за щастие.
***
Измъчих се. Доксициклин
налива ми нужната тяга.
Животът е само един,
система с надежда му слагат.
Обдишват душата. Живот,
къде ли се дяна? Върни се!
Не стига ли чист кислород?
Прибирай се, вече стъмни се.
Нагоре, надолу? Напред -
избрал си си нова посока.
Заливат ме чувства без ред.
Поспри се, искра синеока!
***
Преситена от глъч и суета,
от грешните посоки и от гари,
затръшвам шумно входната врата,
нахлузвам бавно тениската стара.
Уют е дреха вехта, но позната,
намерена и вдигната от пода,
изтъркана лъжица без позлата
и питката, замесена със сода.
Щастливец е слугата без одежди!
Когато търся пристан и покой,
избяга ли и сетната надежда,
отпращам смело гостите от сой,
отпивам вино, нищо не подреждам.
Живец намирам в пустия застой!
Простете, но не съм принцеса
и не отмарям в тюл и муселини.
Не, нямам нужда даже от завеси.
Разчитам само никой да не мине.
