МОМЧЕТО С ЛЕНТИЧКАТА

Иван Карик

Из „Прилив. Млади поети” (1961)

МОМЧЕТО С ЛЕНТИЧКАТА

Мой Девети септември, от година в година
по-величествен става твоят боен парад.
Но защо на парада този спомен отминал
с нежни длани ме гали и ме връща назад?…

…Мой Девети септември, ти за мене пристигна,
както бурята идва с много грохот през май -
с буйна радост и песни на площада изригна
и с цветя, с партизани и усмивки безкрай.

Аз се лутах в безброя, босоног и безличен,
по детински зарадван, по детински пиян.
И за пръв път почувствах, че и аз съм обичан,
неразбрал, но усетил твойта ласкава длан.

Всеки има мечти и мечтите са разни.
Аз тогава си имах ей такава мечта:
да походя обкичен с малка лента на празник,
да поважнича малко сред децата в града.

Но си нямах парички, че тогава с парички
се купуваше всичко, и вървях натъжен
всеки празник, когато по гърдите на всички
се ветрееха ленти като птичи криле.

Мой Девети септември, твойте длани корави -
до смъртта си ще помня! - как на мене ги спря,
на гърдите ми детски малка лента постави -
на гърдите ми детски ален пламък изгря.

- Чичко, нямам парички! - Ти усмихнат погали
мойта рошава, малка, с дни немита глава:
- Ние тия парички на сметта ще запалим!
Мой Девети септември, ще запомня това!

Ще запомня навеки как в безброя се втурнах
с първа гордост човешка, с първа гордост опит,
в оня - първия празник, всред възторзите бурни,
босоног, но зарадван, рошоглав, но честит.

Как с червената лента аз - хлапакът, подритван,
изведнъж се почувствах господар на света!
…Мой Девети септември, мойто детство отлитна,
но червената лента ми обжаря гръдта!…

Димитрово


ИНТИМНО

Детството ми мина нелюляно -
кой сирака в люлка ще люлее,
за сирака люлка де ли има?…
Прималял до теб сега немея,
люлка ми е топлото ти рамо -
пълюлей ме мъничко, любима!…

Детството ми мина неласкано -
кой бедняка нежно ще помилва,
за бедняка ласка кой ли има?…
Чуй: сърцето ми не бий - престана!
Галиш ли ме - затупти щастливо!
Погали ме повече, любима!…

В детството ми никой не попея.
Радост, песни в детството ми няма -
радост в детство кой сирак е имал?…
В този миг за песен аз копнея,
в този миг за радост най-голяма -
тихичко попей ми ти, любима!…


ДРУГАРИ

/Из „Стихове за Димитрово”/

Старецът презираше момъка
и го гледаше с омраза дълбока,
защото пиеше често
и беше развейпрах.
Вчера дори пък
внучката му беше подкачил.
А Земята си отмъщава жестоко -
в рудника
винаги трябва да работиш
със страх,
иначе мътните ще те влачат.

Но старецът копаеше
в свойта обида и мъка
и забрави Земята.
А тя това и чака -
спусна грамадни блокове
и в малък пъкъл
заплени двамата наши познати.
И те чуха как смъртта
с костеливите пръсти
по каменните въглища затрака.
Нямаха въздух - загиваха.
Момъкът си разкървави юмруците
от стените на подземния затвор.
Старецът гъгнещо му се присмя:
- На мое време
през ден така умираха.
Вече няма да пиеш
и да лъжеш момите от събор на събор.
А утре
внучката само това ще извика:
„Дядо умрял!”…
Старецът излъга.
Той разговаряше със смъртта
и тя, свряна вече в сърцето му,
подсказа,
че внучката друго ще каже,
но той беше упорит
като мнозина старци по този свят.

Изведнъж момъкът избоботи задъхано:
- Ти си едно старо говедо!…
Беше ми майстор и ти мълчах,
но сега не си важен.
Недей да бърбориш глупости,
че хабиш въздуха,
а той е живота
в още няколко мига!…
Остави ме да помечтая
за внучката ти - аз съм млад!…

И той млъкна.
И престана да диша.
А дишането е живот! -
Старецът от опит знаеше това.
- Дишай! - изсъска той. - Ех, че си кишав!
Да не искаш да умреш тук като скот?…-
Но смъртта
и неговото дишане скова.
В полусън старецът се упрекна мислено:
„Аз наистина съм едно старо говедо!…
И щях да си отида като говедо от света.
Защо отрових последните мигове и на момчето
или така ни е било писано?…”
- Глупости! - рече си той.
И се разтърси.
И събра сила неведома -
припълзя до момчето
и въздухът
от старческите си дробове
издуха в неговите уста.
И то тъкмо навреме.
Другарите им в този миг ги разровиха.
Другарите победиха смъртта.

Димитрово


ПЕЙЗАЖ

Небето - като сивата стомана,
а хълмовете - с въглищния цвят.
И в сивото и черното - поставен
един загледан в бъдещето град.

Димитрово