ДИМИТЪР ХРИСТОДОРОВ – „НА ТЪМЕН КРЪСТОПЪТ”
НА ТЪМЕН КРЪСТОПЪТ (1925)
електронна книга
Посвещава се на българския селянин
Тая вечер у Стойнови горяха две лампи: едната на стената до огнището, а другата - отсреща до прозореца, при люлката на детето.
Мъждееше с бледорозова светлина и кандилото в иконостаса и озаряваше замисления и тъжен образ на Спасителя.
А баба Стойновица, унесена в далечен спомен, току стъкинаше огъня и пребъркваше котела с житото. Очите й горяха в червените отблясъци на пламъка.
Утре се пада година на дядо Стойно. Невярна болест лани го отнесе навръх Томина неделя.
Днес почти целия ден се чисти стаята. Бакърените съдове светят наредени на полицата под ниския таван. Отдолу един до друг видсяха закачени два бели менци, пълни догоре с бистра чешмяна вода. Насреща над одъра, като никога, иконостасът е подновен наоколо с бяла, тънко извезана кърпа. От двете страни на иконата баба Стойновица беше поставила две китки зелен босилек да мирише стаята на хубаво. Цялата дъсчена част на пода е покрита с нова шарена черга, а до прозорците са наредени дълги възглавници.
Днес цял ден се стая чисти и все още работа се не свършва.
Гърбом на баба Стойновица седеше булка Лина и чистеше орехи. Едната плитка на косата й падаше отпред, чак до земята. Лицето й още не беше изгубило прежна руменина. Леки отсенки се спущаха върху светлосините й очи и прикриваха току-що отронена сълза. Възпълничка, с правилно закръглени форми, тя и сега изглеждаше като мома, но на устните й беше вече увехнала оная топла усмивка, която мамеше като пролетен цветец. Мълчаливо приведена над голяма зелена паница, тя бързаше да очисти начуканите орехи и крадешком поглеждаше Стамен. Той се беше изтегнал на одъра усамотен и скрито се бореше с някаква тежка и неспокойна мисъл. Цял е потъмнял в себе си, като че имане му е пропаднало.
Неговата мъка тегнеше на всички. Но даваше ли някой да му заговори и да го запита какво му душа терзае?…
Той винаги е така замислен и студен.
Нито му е погледът поглед, нито му е милувката милувка.
Особено тая вечер като е посърнал и смръщил вежди, да те е страх в очи да го погледнеш. Здраво скопчил ръце през глава, той се обръщаше ту на едната, ту на другата страна; стиска челюсти и никого не поглежда, с никого не говори. А някак и очите му бяха мътни и изразяваха смущение и страх.
Лина го разбра, още щом го видя да прекрачва прага и да влиза вкъщи. Друга вечер той отрано се разсъбличаше, хвърляше цървулите си и се изуваше бос, играеше с детето и в такива моменти ставаше мил, па ще заговори като човек с майка си или с жена си и все ще се похвали с нещо, а сега трябва да се следи с безпокойство, със страх, със затаена мъка.
- Прихванали са го бесовете - както казваше майка му.
На Лина идеше да отиде на тъмно в невестарника, където първи трепети обагриха сърцето й със сладостни болки, да коленичи пред вездесъщия дух на Бога и да се моли като за мъртвец, нощни скитания да престанат, тъмни мисли да го напуснат, погледът му да се проясни, на душа му да олекне, стига да се мъчи, стига в хорски очи да влиза.
Тя цяла изтръпна и отпусна ръце, когато го видя, че стана и взе шапката си от възглавницата. От цялата негова външност вееше нещо тъмно. Може би той ще излезе и няма да се върне цяла нощ. Така е стиснал зъби като че ще убива човек. тя не посмя дума да му продума. Само очите й се напълниха със сълзи, когато той застана пред провисналата в отсрещния ъгъл люлка. Заклинание ли искаше да направи или предчувстваше, че нещо лошо ще се случи?
Детето кротко спеше в люлката. Върху личицето му беше нападало бледно сияние.
Тоя мъничък и безбурен живот не помилва ли го с нежността на полския цветец? Нима той не почувства милувката му като лъч на откровение?
Баба Стойновица извърна само глава и промърмори нещо под носа си, когато вратата се хлопна и Стамен излезе вън. Тя отново се приведе и събра главните под котела. Може би се и прекръсти, но булка Лина не я видя, а само чу тежката й въздишка.
Как да не въздиша?
Не вижда ли, че и съпружеският живот не можа да го превие и да го привърже към къщи? Цели две години минаха в надежди и очакване! Хайде днес да заживее като хората, хайде утре да се нареди както трябва, но напразно… Догодина може да бъде баща и на друго дете, а той все още не се прощава със своите тари навици, па понякога пие и до забрава. Баба Стойновица предвиждаше как той ще свърши, но всичките й опити да го спаси останаха напразно. И молби не помогнаха. Нима за такава орис тя го е кърмила от гърдите си и е треперила над люлката му? Баща му от добро не умря…
Едва на двора Стамен можа да въздъхне с пълни гърди. Той щеше да се пукне от мъка вътре в стаята.
Нощта - ведра и напоена с дъх на цветя - го малко посъживи.
Наоколо беше тихо и пусто.
В градината се преплитаха гъсти сенки, изпъстрени от светлината на месеца.
Дърветата безмълвно се унасяха в дълбок сън.
Кучето лежеше под лозата. Щом чу да излиза господаря си, то надигна глава, заудря по земята с опашката си, но не посмя да стане и да го последва…
Острани малкото прозорче на обора още светеше под сянката на плевника. Старият ратай дядо Йордо не беше си легнал. Той продължаваше да се разправя с воловете, подвикваше им с развлечен глас и току се бореше със старата си кашлица. Не умори се тоя старец от живота! Коя ли сутрин и него ще намерят заровил глава в сламата зад воловете, свит одве и вдървен?…
Стамен го помни още като дете. Старостта го привежда към земята все повече и повече, но той не се оплаква и никога не проклина. С воловете ляга, с воловете става; с тях се разговаря, с тях се разбира…
Стамен не поиска да се обади на дядо Йордо.
С какво можеше да му помогне тоя онеправдан и отритнат от живота старец, останал от дълги години без близки, без дом и къща, свързан със земята от друга мъка, без минало и бъдеще, еднакво чужд и на себе си, и на хората?
Но да е само до съвет?
Един път черна люлка да не те залюлее.
Ето и краката на Стамен треперят. Нощта почна да граби душата му като бясна хищница. Мислите си не може да събере в главата. Погледът му е замъглен. Краят на нещастието е дошъл. Той боязливо пристъпя по следа на черно проклятие. Колебае се. Сякаш изведнъж ще му причернее пред очите и ще изгуби самообладание, ще се върне вкъщи да нарами хайдушкия япунджак, отново ще му отпусне края и ще тръгне по опасни кярове, да се губи с дни и седмици из чужди кърища.
Кой ще го отърве от тая страшна орис?
Кой!
Няма ли надежда?
Минаха ония луди години, години на безгрижие и младост, когато можеше и да сгреши, и да кривне по тъмен път, и на шега или наистина да открадне нещо на някоя късна седянка, все ще му се прости, но сега, когато е прехвърлил тридесет лазарника и има жена и дете, да продължава още с тия безумства, това вече е извън света.
Тая нощ той трябва да решава: или да живее, или да си пръсне черепа.
Друг път няма.
Отдавна е вече време да се вземе едно решение.
Стамен премина през градината с дебнещи стъпки, възви по нандолнището край кладенеца и се спря при плета зад дънера на бряста, безмълвно отпуснал клони и хвърлил сянка чак до пътя. Тука той се почувства някак си на свобода; необезпокояван от никого, той ще измери още един път цялото си нещастие.
Колко пъти той е гледал от същото това място нощта в полето!…
тя и сега го разбира като рождена майкаи може да му приказва със замисления поглед на месеца, с далечния трепет на звездите, със сладкия мирис на полските цветя, с тихото шумолене на листата, с песента на славея, със загадката на кукумявката…
Но нищо го вече не блазни.
Няма живот, смисъл, спокойствие, светлина.
Душата му е пуста, помрачена, изтерзана, сякаш всичко е видял, всичко е преживял и не остава нищо друго, освен да го прибере вече земята в своите ледни обятия.
Нали още е млад?
Нито с една бръчка не е набраздено челото му. Мускулите му са здрави. Неизхабени сили дремят в гърдите му. Само тия бесове да не бяха, той все можеше да заживее друг живот и да се успокои като хората…
Кой знае откога се е мръкнало, а ето няма и два часа как е слънце зашло!
Селото е заспало в дълбок сън под сиянието на настъпилата нощ.
Никъде шум, никъде глъч.
Навред умора скръбно е склопила очи.
Само той не може да се успокои, само той още не мисли за сън, като че за него няма работа утре. Поне да беше се отбил в кръчмата, ракия да пие, душа да отрови, сърце да смири.
Сега на кой ли кръстопът зора ще го завари?
Защо не му е мило полето, кога сутрин от тъмни зори чучулига запее из сънни простори и пъдпъдъци се обадят по пъстро-китни синори?
Защо му е сърце невесело, кога над черна угар заблести копралята на орача и припламне в стопени дрезгавини румена зора?
Дали вкъщи жито няма?
Дали в кошара агнета не блеят?
Дали му булче не струва или няма кой да се радва, че в градината са нацъфтели бели перуники, сини зюмбюли, жълт невен?
Без да се бави повече и като се огледа наоколо още един път, Стамен се хвана здраво за плета и с един лек скок се прехвърли от другата страна, прегази буреняците, удари право през фасулищата и се озова в сухото дере, никой да го не види, никой да го не срещне и запита какво го гони и къде се е забързал по това никое време.
Прехласнат и объркан в себе си, навел глава под тежестта на някакъв сляп случай, той вървеше като неспокойна сянка и отдалече поглеждаше към високия бряст на равнака, откъдето се отиваше за училището. По тоя мек песъчлив път слизаха пазаркати от горната махала само сутрин рано в петък. Той не беше навсякъде отъпкан, даже на много места по средата стоеше тревата непокътната.
Нещастието така беше навело главата на Стамен, че той почти не забеляза кога е минал край капинака и трънките, колко време е вървял из дерето и кога се изкачи на широко озарения от блясъка на месеца равнак.
Стъпките му ставаха нерешителни и по-неспокойни. Неподвижното му лице се устремяваше напред с безжизнен поглед.
Като че невидим дух го доведе пред полусрутения зид на училищната ограда и изведнъж го изтласка чак на другия край на старите гробища, откъм задната врата на черквата.
Защо той дойде по това време тука: да се моли и покая на свето място ли или стигна дотам, че и черквата да ограби?…
Наоколо нямаше жива душа.
Селото все тъй тъмнееше в залесената окрайнина.
Не се чуваше ни куче да лае, ни петел да пропее.
Само щурците неспирно пригласяха на гробната тишина, а високия засенчен прозорец на училището продължаваше с очите на будна светлина да се заглежда татък в изсечените върби, наредени като мъртва стража край пътя.
В такъв сатанински час Стамен и други път е отивал при учителя Златан, но той не се е решавал да му загатне за своите безумни терзания, които така страшно пресушват душата му и го карат на лудост. Той и сега иде при него, поне малко да се поуспокои.
Може би тежкият час ще го отмине. Той иска да го отмине. По-рано не беше така, но откак му се доби дете и почувства топлата милувка на малките ръчички и свидната радост на първа мъжка рожба, той вече не прилича на себе си.
Само колко време се е изминало, откак той не е ходил в Подгорието!
Старият плъх още не го забравя. На два пъти му праща писмо да го споходи и тая пролет, коне да крадат, къщи да обират, па и майки да разплакват. Но Стамен освен, че не се съгласи, но не пожела и да му отговори.
За пръв път той се видя с тоя опасен човек през войната зад окопите на македонския фронт. Сближиха се като санитари. Косю го научи да обира и убитите си другари, и да туря в джоба си кървави банкноти. После те дълго другаруваха на добруджанския фронт срещу румъните. Строгият войнишки режим го държеше като в клещи, но макар и рядко, те все пак успяваха да извършат някой смел кокошарлък.
Наистина, Косю приличаше на плъх, особено в муцуната, когато я мърда и души. Той рядко се усмихваше и то винаги пресилено, някак си под мустак, неестествено, по стар навик. Очите му - малки и безцветни, почти без клепки - изразяваха неспокойствие, гузност, даже и постоянен страх. Понякога той те гледа право в лицето и не вижда, като че има други очи, друго минало, друг живот. Изпърво той внушава на човека чувство на подозрение, после със своите непринудени обноски вдъхва доверие, но ако си му нужен, той скоро ще успее да те завладее и държи в подчинение. В неговото село никой не можеше да разбере, че е разбойник. Хората го знаеха за майстор дюлгерин и пролет, когато слизаше в Подгорието и се отдаваше на престъпните си влечения, надали можеше да се намери някой да помисли, че той не е по кярове със своя златен занаят.
А мъртвешка ръка имаше у него: от първа рожба на майка първескиня, отсечена до лакета, изсъхнала и черна като главня, с малки свити пръстчета. Стамен един път я видя. Косю я носеше в пояса си като нож за крайно опасни кражби, когато предварително трябва да се омагьоса жертвата.
Ако се заобиколи с тая ръка човек, който спи, той не може да се пробуди и при голям шум, докато ръката не се дигне от леглото, където е оставена.
Така ги уверяваше хайдутинът Косю, но никой не го е видял да си послужи някога с нея.
А защо той я носеше винаги в пояса?
Стамен въздъхна.
Всичко му се виждаше като да е било насън - от друг живот, от друг свят, по-черен от пъкъла, изходен като в мъртвия ден на пустинята…
Той влезе най-после в гробищата все така с боязливи стъпки. Студени тръпки полазиха тялото му.
Може би покоят на мъртвите го смути, като че се изправи пред него сянката на вездесъщ съдник. Страшно е нощно време да се влиза в гробища. Само смъртта затваря всички болки. Тук човек все може да се смири и да види своята злочестина.
В тия гробища той играл като дете, крил се е с другари из буреняците зад изкривените кръстове, но никога не е замръквал на такъв тъмен кръстопът и не е слушал да пеят щурци със скръбта на умрелите.
Бледната светлина на месеца открояваше всеки продънил се гроб и на земята се виждаха сенки като прострени мъртъвци.
Всичко тук трогваше до сълзи.
Колко е кратък и лих животът. Ето последното стъпало на жизнената стълба, от което и Стамен ще слезе, измъчен и воден от тъмнина.
В главата му не проникваше нито една ясна мисъл как да се изповяда на учител Златан и как да му разкрие своята мъка.
Така не може вече да се живее.
Неговите връстници отдавна го задминаха - един стана учител, друг - кмет, а трети е даже съдия в града.
Години минават, а той е все същият - нито превива глава, нито се смирява. Само че сега бесовете го хващат по-нарядко, но все със същото безумие, както преди.
Най-после конецът ще изтънее и ще се скъса. Възмездието го дебне със сигурни стъпки. Една ръка не ще закъснее да го стисне за гушата и да го повали мъртъв на земята.
Но може ли той да се раздели с детето си? То вече се усмихва, протяга му малките си ръчички, познава го, радва му се.
Кой ще го лиши от тая единствена утеха, от тая малка искрица в жвота?
Не.
Учителят ще му помогне.
Тая вяра не е сляпа. Само трябва малко решителност.
Учител Златан може да чете в очите на хората и да ги разбира. Той знае много тайни и ги разгатва с поразителна яснота. Не един път, било в кръчмата или другаде, Стамен е почувствал в неговото слово вътрешна сила, внушение.
От неговата външност лъха нещо присъщо на онова безмерно въздействие, което човек изпитва, когато влезе в черква и съсредоточи погледа си в образа на някой светец.
Но и бледният цвят на изпитото му лице, хлътналите под високо чело пронизителни очи, рядката му черна брадичка, благата усмивка на устните му - всичко това му придава някаква необикновена сила, която подчинява и успокоява.
Присъствието на нощния посетител не ще го озадачи.
Той е свикнал с такива посещения.
Неговата врата е винаги отворена за слабите, за нищите духом.
Още с влизането си в гробището, Стамен хвана пътеката край черковния зид и закрачи между буреняците, но големият почернял кръст под явора изведнъж го спря и му пресече пътя.
На това място е заровен дядо му преди години. Тогава той не е бил още роден. Но все може да си го представи, както го описваше баща му: висок, плещест, силен, с рунтави вежди и дълги мустаци, също като дядо Тило Картала.
И за дядо му казват, че на младини ходил с хайдути да обира поганци по царски друмища и да отмъщава на народни душмани.
Сега той се е преърнал вече на пръст. Хората са го забравили.
Но кръвта му тече в жилите на Стамен.
Също така при пълнолуние трябва да му е ставало на душата неизразимо тежко и кръвта му се е мътила.
Нощта го е викала с тайната на далечно скитничество из урви, пред пропасти, в самодивски усоища.
Той е гледал как го е водила собствената му сянка в опасен път.
Стамен дигна глава и в миг се сепна.
Някой светна с цигара в сянката на училището, като че се впи погледът не на две дълбоки очи, а се устреми към него сила навластен дух, който го е следил на всяка стъпка.
Учител Златан трябва да е излязъл вън на чист въздух.
Нощта е така тиха и приятна.
Мирише на овчарски босилек.
Месец свети.
В поле са черни сватбари тръгнали, край нямат.
Кой по това време може да дойде в гробищата, когато цяло село е заспало?
Някой късен посетител на кръчмите ли е побъркал пътя си или крадец обикаля край черквата да я обере?
Стамен побърза да се обади:
- Аз съм, учителю - извика той и тръгна към него.
Учител Златан го позна. Тръпки побиха и неговото тяло. Стори му се, че пред очите му се изпречи черна тайна, дълбока, първородна, сфинкс.
- Какво те гони насам, Стамене? - запита учителят с учудване.
- Обърка ме нощта! - въздъхна Стамен и се привлече като подсъдим.
- Ела де!… И аз така не мога да заспя.
- То, понякога се случва - каза Стамен и подаде ръка.
Ръката му беше студена и висеше като пребита, погледът - убит от умора, тъмен и неспокоен; ризата - разкопчана чак до пояса, като че се е борил с някого. Изразът на лицето му показваше: или че е прибягнал тука да се скрие от някого, или тепърва възнамерява да извърши нещо престъпно.
Сърцето на учител Златан болезнено се сви. Обхвана го безкрайно съжаление и развълнуван, той едва успя да се удържи и да не извика:
- Ей, свъртниче, знаеш ли защо идеш на земята и къде отхождаш в тая нощ?
Но вместо това учителят - все така разчувстан - предложи да седнат на камъните под сливата. Малкото разстояние дотам те изминаха заедно, един до друг, в мълчание и някак неестествено. Тук право пред тях зидът на училищната ограда беше изцяло сринат и позволяваше на погледа да се отморява нататък през мегдана и да огръща полето с всичкото очарование на озарената далечина.
Седнаха на камъните един срещу друг. Нощният гост се подгърбави, въздъхна и скръсти ръце на коленете си.
- Какво ми се виждаш така посърнал, Стамене? - подхвана учителят.
- Тя… моята… остави я, даскале!
- Хайде де! Млад човек да се отчайва…
- Младост ли? Такава младост поврага! - усмихна се пресилено Стамен и впери очи нататък в полето.
- Той се е разкаял - помисли си учителят и побърза да го запита:
- Къде си бил досега?
- Никъде. Ида право тук. Рекох тая нощ да не се скитам нагоре-надолу из нивите - добави Стамен и пак отпусна глава.
Гласът му трепереше. Очите му се наляха със сълзи, но той не дигна очи да ги изтрие. Набрана буца засядаше в гърдите му.
Тежки кахъри са го налегнали.
В грях душата му е потъмняла.
Па ако е убил и човек! Нощно време на лунна светлина пролятата кръв гори като страшен вихър и се превръща на бездна, която расте, расте и всичко поглъща.
На очите сън не дохожда. Те стоят отворени като на умрял човек. Умората се мъчи да ги затвори, но не може.
Един път съвестта да не заговори…
Учител Златан ще му помогне. Той не дига очи от него. Оздачава ли го?
Мъртвите озадачават.
- Да дохождаше по-често при мене! - прозвуча с топлота и грижа гласът на учителя.
Стамен го разбра.
- Когато има глава да пати! - каза той и разтърка челото си.
Като че и двамата почувстваха защо ги е събрала нощта в тоя час.
Далече в полето засвяткаха овчарски огньове, месецът се изкачи високо над селото, наоколо ставаше все по-тихо, даже и щурците замлъкнаха…
- Наистина, Стамене, така не може да се живее! - открито заговори учителят. - Когато обърнеш очите си към звездите, не чувстваш ли тръпки? Знаеш ли кой вчера е бил в дирите ти? Утре денят не ще бъде наш. Той ще ни отрови със страданията на ония, които направихме нещастни, които замръкнаха със сълзи на очи. Ето вечния закон - закона на съдбата, който точно отмерва делата на всеки човек и отвръща както си заслужил. Не един път аз съм казвал на селяните: мислете за тия, които идат след вас! Земята дава блага за всекиго, но живота ви изпревари. Вие трябва да го догонвате с мъката на адамовото орало. Ще го догоните ли? Без просвета и общи усилия - не. Сега разбирате защо ви е окото в чуждото. То няма да ослепее, но ще угасне отворено. Защо не ви боли, че ще оставите същата мъка и на вашите деца!… Всичко мога да си обясня, но едно продължава да ме озадачава. Понякога слушам в кръчмата да се приказват странни работи за тоя или оня. Може да са верни, може и да са измислени. Но защо приказват и за тебе, Стамене, че и ти крадеш? Как е възможно? Просто не искам да вярвам! Мисля си, какво ти липсва. Ниви ли нямаш, ливади ли нямаш, овце ли нямаш? Какво нямаш? Всичко ти е дал Бог: и имот, и здраве, и сили, и разум. Защо крадеш?…
Стамен силно се смути и не знаеше какво да отговори. Не от вчера той понся това страдание, при липса на воля да се владее.
Студена пот изби по челото му… Ето къде човек трябва да прояви мъжественост и да защити себе си! Но за позора няма защита.
- Защо крада? - извика той като зашеметен от неочакван удар.
Лицето му ставаше черно като земя.
- Защо крадеш? - повторно запита учителят с още по-настойчив глас, гледайки го право в очите.
- Защо крада? - попита и Стамен с разсеян поглед, незнаейки къде да погледне и как да се обясни. - Защо мръква?… Защо ни огрява слънцето? Наистина, аз съм крадец! - въздъхна той с облекчение. - Аз съм вървял срещу смъртта смело, винаги без страх, но аз се боях да дойда при тебе като при изповедник.
- Ти трябваше да дойдеш - успокояваше го учителят.
Стамен сниши гласа си и почти шепнешком продължи:
- Знаеш ли, даскале, защо крада?
Учител Златан тутакси се премести на друг камък и дойде по-близо до него, като че се готвеше да извърши евангелско чудо със силата на Христовата вяра.
- Защо? - попита той, цял пламнал в огън.
Очите му ставаха по-дълбоки. Клепачите му не помръдваха.
Настъпи по-дълбока тишина.
- Кога ми дойде такъв час - уверяваше Стамен - кръвта ми се размъва, притъмнява ми пред очите, просто ще полудея, ако не открадна.
- Ти си под чуждо внушение - заключи учителят, без да знаеше как да му помогне.
С вродена престъпност човек мъчно може да се бори.
- Какво да правя, даскале? - молеше се Стамен.
- Ти не умееш да се бориш. Злото е по-силно от тебе.
- Боря се, как да не се боря!
- Но нямаш воля да се владееш.
- Нищо не помага, даскале! Нищо! Аз съм прокълнат.
- Кой ти внуши тая мисъл? Прокълнат! Ти си човек като мене, можеш да бъдеш господар на себе си. Иначе, защо съществуваш без осмислен живот?
Стамен дигна рамене и наведе глава.
В тоя момент неочаквана мисъл озари учителя, по-скоро това беше вяра за спасението на родения престъпник. Той се наклони близко до него; виждаше бръчките на клепачите му; чуваше диханието на уморените му гърди.
- В тебе има друг човек! - внуши му учителят като улови и двете му ръце. - Стой така! Аз го виждам. Помъчи се да го видиш и ти! Гледай в себе си! Видя ли го?
Като че Стамен губеше самообладание. Страшно е човек да гледа вътре в себе си през сянката на едно мрачно минало.
В него се е поселила чужда душа! Той стои като вкаменен.
- Вярно! Аз чувствам нещо чуждо в себе си! - уверяваше той.
В изражението му се четеше страх.
- Кога го чувстваше? - попита учителят.
- В момент на съпротивление.
- И все пак не можа ли да победиш?
- Как?
- Със свои сили. Враг те е нападнал. Отстрани го и не му позволявай да те тласка към зло!
Учител Златан беше вече отпуснал ръцете му. Той отиде и седна пак на първото си място. Чувстваше умора. Пулсът му биеше усилено. Като че буря мина през него. Стамен ще се прероди. Той вярва. Утре слънцето ще го поздрави с нов живот.
- Аз вярвам! - говореше учителят с притихнал глас като на себе си. - Ти ще можеш вече, Стамене, да се бориш чрез силата на твоя дух и да побеждаваш всяко зло. Всичко е в наша власт. Животът е нива. Иска дълбоки бразди. Орачът не сее къклица. Овчарят не държи метилева овца в стадото си. Утре очите ти ще се обърнат към параклиса при градището. Каква хубава църквичка става там за отдих на уморената душа!… Колко пъти ти си минавал край извора над друма! Не помисли ли един път поне да съградиш там бяла чешма, за да споменава името ти пътникът? С какво ще те запомнят хората?… С подлост ли, с падение ли, с какво? Пороците не облекчават душата, а я заробват с угнетение и я унищожават. Със злоба, с лъст и лицемерие не се отива ни крачка напред. Без дела човек не може да спаси душата си от смърт. Той и без това е мъртъв. Челото му е мрачно. Всеки го презира.
И още много му говори учител Златан за силата на покаянието, за усилията на безброй посветени хора да спасят човека от угнетение, за пътя на правдата и истината, за нуждата от просветление, милост и любов.
Стамен го слушаше с отворена уста и неусетно се пренасяше в друг свят, където цъфти щастие и любов, и слънцето трепти в мир за всички обидени и презрени. Той поглъщаше всяка негова дума като откровение, вълнуваше се, тръпнеше от неочаквано пробуждащ се в душата му порив. Неговото спасение от мъка и позор иде като жадувана пролет. Той ще може спокойно да спи. Предишната му тревога един път завинаги ще изчезне.
На, той става и чувства, че стъпва вече на земята с твърди стъпки.
Колко малко усилие е било нужно да прогледне, да се отърве от злото, да се въоръжи с щит от твърда вяра против всяка самоизмама и да обърне очи към самотния параклис - свято място за отдих, упование и надежди.
Там във ведрокитна долчинка слиза в утренния росен час тишината на небесния благослов и утолява копнението на страждущия.
Там тайната на битието пее с милваща песен на просторна далечина…
Време е вече да се прибере вкъщи и напълно да се успокои. Домашните му го чакат. Те се тревожат. Той не се обади на никого…
Полунощ минава. Месецът се наклони към равнината. Отсреща по балкана изплава голям облак, който все повече и повече тъмнее.
Нека тъмнее! Той не се бои.
Това не е знамение. Пред него стои отворен пътят на истината, на спасението и на божията благодат. Вяра се пробуди в него. учителят е силен. Душата му е упование. Погледът му топли с бащинска любов. Стамен и утре, и други път ще дойде при него.
Учител Златан извади часовника си да види колко е часът. Стори му се, че нощта мина. Тъй дълга му се видя тая необикновена среща.
- Трябва да е много късно! - въздъхна Стамен и изви поглед към небето.
Но месецът още високо светеше над равнината.
- Не. Има още време, докато пропеят първи петли - отвърна спокойно учителят.
- Късно е вече. Аз трябва да си вървя. Оставих те без сън.
- Дума да не става - възрази учителят. - Утре е празник. Защо няма такива нощи да се повтарят по-често! Аз ги желая.
- Хора като мене трябва повече да ги желаят.
Учителят отново подчерта:
- При това съзнание, аз не се съмнявам, че ти ще се въоръжиш със силна воля и ще победиш.
- Всичко на тебе ще дължа. Дано мога с нещо да ти се отплатя!
- С вяра в себе си!
Стамен наведе глава.
- Ти ме спасяваш!
Неизрекъл още тия думи, той сграби ръката на учителя, горещо я целуна, повтаряйки:
- Прощавай, прощавай! Аз ти благодаря от все сърце.
Учителят му стисна ръката, потупа го братски по гърба и му пожела лека нощ.
Той го изпрати с твърда вяра, че ще го види в живота възроден.
През десетгодишното му учителстване това се случва за първи път.
Той няма да забрави тия живи очи на трогателно разкаяние, тия шепнещи устни за помощ, тоя трептящ порив за спасение, тая жажда за мир и спокойствие.
Дълго погледът му остана да блуждае след отдалечаващия се силует на покаялия се. Даже когато учител Златан влезе в училището и се прибра в стаята си, той застана пред отворения прозорец, сякаш искаше да го види още един път, но Стамен беше вече възвил и слязъл оттатък нанагорнището.
- Аз достатъчно го подпомогнах да се бори - помисли си учителят и затвори прозореца.
Той никога не ще си легне така доволен, така възрадван, както тая нощ на случайно изпълнен дълг; той никога не е съзерцавал с такава надежда утрешния ден на общ подем и пробуждане…
Щом и престъпникът зажадня за малко щастие под бащина стряха!…
Във всяка душа ще затрепти прозрение за отговорност…
Нали той усети на ръката си с такава милост целувката на страждущия?…
Стамен се връщаше по същия път. След дълги терзания той си отиваше вкъщи успокоен.
- Вярно е, че без светъл път в живота всяко вродено влечение за възвишени дела може да се првърне във вълчи апетит, в омраза, в низост и помрачение, както обясняваше учител Златан.
Ако имаше някой да пробуди у него желание за обществена работа, той щеше ли слиза в Подгорието и да става съучастник в нечестивите дела на един подлец?
А само каменна ли чещма има да се изгради по друма край селото?
Насреща височините са пусти. И от храсти са оголени. В недрата на скалите дреме неизброимо богатство, а селяните живеят в ниски и прихлупени къщурки, същински колиби, направени от плет и земя. Докъдето ти око стига, никъде по мерата не се вижда дръвче да се зеленее. Пролетно време по синорите овошки не цъфтят, поглед да галят, душа да радват. Птички пеят по храсти и трънаци. Какво е Бог посадил, то е останало да вирее!…
Всичко може да се направи, ако човек рече да живее за другите.
Но трябва душата да обгори в страдания, за да се преобрази с други желания, с други стремежи.
Право. Вкъщи не биха го познали.
Кога той е имал такъв прояснен поглед?
Лина го чака. Тя не е заспала.
Печал е навела главата й. От очите й капят сълзи.
Може би детето се е пробудило. Тя се е разперила над люлката и го кърми. Ако не беше и то да й топли сърцето?
Все пак тя никого не е обидила, никого не е погледнала накриво, на никого не е отвърнала с лоша дума.
А откак й вкъщи кракът стъпи, ръката й навсякъде се изля, всичко светна и на място се нареди; всяка сутрин дворът се мете, да ти е драго да го гледаш; в градината посади зелен здравец, цветя цъфнаха кои от кои по-хубави, кои от кои по-гиздави.
С какво й се Стамен отплати?
И нанизите й са от баща му.
Един път той й скръцна със зъби, даже дигна ръка да я удари и на малко остана да я тръшне на земята. Пак така го бяха хванали бесовете. Тя се помъчи да го спре, застана пред него, молеше му се и не му даваше да излезе по тъмнините. Нейното упорство не остана без резултат. Той не отиде далече, а осъмна на егреците при овцете.
За нищо не му е тъй свидно, както за нежната й усмивка, увехнала без време на сочни устни.
Но това няма вече да се повтори.
Къщата - със старата лоза, с цветята в градината, със сенчестия бряст, със засмяната в слънце стряха, даже с безразличието на дядо Йордо, ще го погледне с други очи и ще разбере защо той е бил досега така мрачен, така сприхав и студен, защо му сърце не дава да се засмее, да се зарадва и да погледне по-весело, по-нашроко, с надежда и упование.
Такъв буен наплив от мисли пълнеше главата му и със стоплено сърце го носеше към къщи, когато слезе от нанагорнището и хвана пътя за дерето. Той току-що дигна очи и погледна напред. Сепна се и се смути. Краката му инстинктивно спряха да вървят. Разтвори силно очи.
Сега и сенките ще почнат да го плашат.
Но той вижда.
Пътят е осветен ярко от светлината на месеца.
Ето. Точно при дерето на завоя срещу високия бряст стои човек, дребен по ръст, но страшно подозрителен наглед.
Кой може по това време да бъде там?
Сянка на неспокойна душа, изгубил пътя си разбойник или кръвно обиден враг, който го дебне на всяка стъпка и го чака за последна разплата, за последен удар, за смърт!…
Но той няма смъртен враг!…
Дали не е някой от нощните? А какъв дявол може да дири един нощен пазач в тоя безлюден край!…
Бог му праща ново изпитание.
Зората е още далече.
Селото дълбоко спи, не се пробужда.
Той забеляза, че от дерето излезе и едно малко теле. Телето завъртя кротко глава насам-нататък, спря се при човека и почна спокойно да пасе.
А-а… вярно, някой от околните къщи е изкарал добитъка си на нощна паша. По всяка вероятност това е някой стар човек, който стрда от безсъние и не може да спи, или пък са го налегнали тежки кахъри.
А Стамен така изведнъж се изплаши, що не се върна назад. Той продължи пътя си и пак се усъмни. Човекът няма никаква тояга. Неговото предположение не ще излезе вярно. Но смешно е да се връща сега.
Във всеки случай Стамен се попита отзад по кръста. Камата беше в пояса му…
На какво не може да налети в тоя късен час на нощта, а той има за отбрана само един нож, здрава ръка и силни гърди!…
Най-после пред очите му съмна и малко се успокои, кога чу дрезгавия глас на непознатия да му вика:
- Хайде по-бързо, по-бързо! Откога те чакам…
Трябва да е някой познат, забързан и дошъл из тъмнината.
Може би това е черна измама…
Нали той се покая!…
Стамен вървеше с мрачна осторожност. Зениците на очите му прекомерно се бяха разширили. Пулсът му усилено биеше. Той държеше ръката си готова в миг да извади камата.
Непознатият тръгна да го пресрещне.
Телето го последва, също като куче.
Каква дълбока мистерия!
Да беше го отминала тая горчива чаша!…
Стамен се спря на няколко крачки от нощния призрак и му извика:
- Кой си?…
Непознатият лукаво се изсмя. По-скоро това беше умопобъркан скитник.
- Не ме познаваш, нали? - запита той.
- За Бога, не!… Кажи кой си? Аз те виждам за първи път…
- Не е хубаво да забравяш и близките си - поклати скитникът глава наставнически и привидно се угрижи.
Стамен силно се вгледа в него и още повече се озадачи.
Погледът му потъваше като в нощ…
Но в тоя момент стана нещо необикновено.
Телето се приближи до Стамен и почна кротко да му ближе ръката, като че го помилва незнайна ръка и разля тръпки по цялото му тяло. То беше така мило, с големи черни очи и мек като памук косъм. Да го вземе на ръце и да го носи цяла нощ.
- Сега вече ме позна! - обади се скитникът и почти му се ухили под носа.
Стамен усети и дъха му като влага от спарен царевичак и почна да му се вие свят.
Той се хвана за главата и разтърка челото си. Обхващаше го предишното безумие. Сети се да се огледа наоколо, като че диреше помощ. Нямаше жива душа.
Скитникът побърза да го удари по рамото и му извика:
- Не бой се!
Тия думи той произнесе така сърдечно, че Стамен за малко щеше да му се довери. Все пак той не можеше спокойно да гледа в очите му.
- Това е разбойник! - помисли си Стамен и изведнъж така отстъпи назад, че телето се уплаши.
Ето на, облечен е в износен войнишки мундир също като хората на Косю. В изражението му личи присъщият отпечатък на скитничеството, на несретата, на подлостта. С ловкостта на котка той е готов да нападне всеки беззащитен човек и да го обере, а пред опасността трепери като лист. Стамен добре познава разбойниците. Те имат едни и същи очи: мътни, безсмислени, с вълчо изражение.
Косите им са винаги мръсни и невчесани. Миришат на порове. Как да не миришат, когато като животни лягат и като животни стават. Но тоя, който го спря, изглежда лукав като дявол. С такива остри черти, ниско чело и изпъкнали ябълки на бузите. Постоянно примигва и се хили. Има нещо неестествено и в раменете му: те са остри, едното е малко по-високо и наведено напред. Същински прилеп.
Отгде го дявол взе! Тъкмо сега ли трябваше да му се изпречи пред очите и да му помрачи душата? Той е пратен с някакво намерение. Може да е човек и на Косю.
- Кажи ми кой си и какво дириш тука? - изрева Стамен като бесен.
- Така ли? - озъби се и разбойникът. - Ние имаме с тебе стари сметки…
- По дяволите твоите сметки!…
- Аз съм ти още нужен…
- Махай се от очите ми!… Познавам те аз!…
Разбойникът не се помръдна от мястото си. Окото му даже не потрепна. Гледаше го нехайно, дори предизвикателно. Но това беше само за миг. Изведнъж лицето му се измени, сви устни и позеленя.
- Я си припомни - подвикна той на Стамен - оня неотдавнашен ден, когато ти ме повика да предвождам тайфата, която отвлече момичето със сините очи, за да стане твоя жена…
Долната му челюст неудържимо трепереше.
Стамен занемя.
Откъде накъде тоя скитник да е Запрян Гърлицата? Та нали той лани умря?…
- Ами забрави ли дружбата ни в Подгорието? - продължи призракът със същия тон. - Кой е бил през целия живот най-близко до тебе? Кой те е окуражавал в минути на опасност, когато животът ти е висял на косъм?… Върви си сега! Можеш да вземеш и телето. То ми не трябва вече. Напразни са били усилията ми да го откъсна от неброено стадо.
- Това е сянка, дух, изкушение, смърт! - помисли си Стамен и не знаеше какво да реши и какво да прави.
Лицето му стана бледно като платно. И косите му настръхнаха. Стана тъмно. Зад облак месец се скри…
Минутка за бавене нямаше.
На такъв кръстопът човек изпада на смърт…
Един път да може да се избави и от тая страшна среща…
Старите хора не току-така са казали, че зли духове ходят ноще.
Друго спасение няма, освен да мълчи и да бяга.
Той се прекръсти и каза в себе си:
- Господи Исусе, спаси ме!…
Като че една здрава ръка го хвана и го поведе. Той изведнъж се съвзе и забърза с удовени крачки, като че не вървеше със свои крака.
Призракът тутакси го последва и като налет-муха: ту излизаше напред и се мъчеше да го спре, ту заставаше редом с него и с тъмна съблазън го уверяваше, че телето е неговата съдба и ако го не вземе, той сигурно ще умре.
Всъщност Стамен не разбираше какво става с него: буден ли е или насън върви.
Доскоро той се чувстваше силен със злото. Можеше да напада без страх, да се бори, да нанася смели удари и да побеждава, а сега той е така малодушен и така се забърка, че цял трепери и губи съзнание, като че ей сега ще отпусне ръце и ще се предаде да го смаже злото, нощта, съдбата.
- Но не е ли това сянката на другия - както му внушаваше учителят.
Тая неочаквана мисъл го сепна. Той се спря, опомни се и в миг събра сили, решен да се бори отчаяно. Няма друг изход: смърт или спасение.
Погледът му сякаш набираше мълнии…
Видели ли сте нападнат орел, когато се брани?
Стамен удари силно с крак в земята, като че и неговата собствена кръв се смръзна.
В ръцете му лъсна изтеглената кама.
Гласът му трещеше като гръмотевица.
- Махни се от мене, Сатано! - викаше той, цял пребледнял.
- Ти си в ръцете ми! - възпротиви се Лукавия и правеше усилия да го заплашва.
- С какво ме плашиш? - скръцна зъби Стамен и бясно се хвърли върху него, като че сграби същински човек…
Две стихии се сблъскаха…
Дигна се прах вихрушка…
На два пъти Стамен пада и става, обезумял и пламнал цял в огън.
В ума му се втълпяваше само една мисъл.
- Тебе ли, Сатано, не мога да победя! - повтаряше той.
От устата му излизаше пяна.
Първи петли още не бяха пропели.
Нивите странно зашумяха като в тих утринен час, кога ясна зора заплава на ефирни криле, развяла нежнокитна багряница.
Бягаше ли някой надолу из дерето или вятър гонеше отбрулена вейка.
Сякаш болка простена из самата гръд на майката-земя…
И кикот на кукумявка дълбоко потъна в глъхналия нощен пущинак…
В ръцете на Стамен се гърчеше смърт…
Изблещени очи го погледнаха…
Безжизнен труп се просна на земята…
Като че потъмнялата нощ разгърди окървавени гърди…
Може би това беше последен кошамр на възраждаща се душа или последни конвулсии на убита съблазън, на убит порок…
Гаснеха и звездите на небето…
Някъде куче зави като на умряло…
Когато Стамен успя да се изправи и да стъпи на краката си, потънал в пот, цял изпрашен и още с неподвижно свити пръсти, оставяйки черна следа в изровената пръст, от ръката му течеше топла струя кръв.
Това не изглеждаше ни най-малко да е от убождане с глог.
Наистина, той падна два пъти в борбата с връхлетелия го сатанински вихър, но все пак всичко запомни.
По-скоро това беше рана от човешки зъб…
Какъв тъмен кръстопът!
Както в свистението на буря, когато ломи дърветата и грабната от вихрите птица пищи в пусти пространства.
Не леко се изживява мъка за през цял живот.
Но Стамен нали победи?
Пред очите му светна, когато той се почувства сам да търчи надолу из дерето. Даже той чу в умиление един милващ го глас, който тихо му извика също както гласа на баща му:
- Не бой се, сине мой, ти си спасен!…
Това не беше нито измама, нито кошмар, както не беше измама и телето, което само преди няколко минути кротко ближеше ръката му…
