ПОДОФИЦЕРСКА ВЕЧЕРИНКА

Анатолий Петров

Зимата на хиляда деветстотин тридесет и осма година беше снежна и студена. Жителите на крайдунавския град се радваха на дебелия сняг, предвещаващ по народно поверие голям комат.

Въпреки студа, пързалките се огласяха от деца. Смелчаци, седнали по двама или трима в шейна, се спускаха от баира до гробището, прекосяваха града и спираха шейните на брега на Дунава. Привечер, късата главна улица се пълнеше от младежи и ученици във ваканция, а видни дами, хванали под ръка съпрузите, показваха новите си зимни тоалети.

Наближаваше Нова година. Предпразничното настроение обхвана всички жители на града. По стара традиция в тези дни, в казармата на пехотния полк се развихряше подофицерска вечеринка. Посещаваха я граждани предимно от крайните квартали на града, от всички възрасти, дошли не само да слушат военната музика, но и да се възхищават на танца на децата си. Пък и входът беше безплатен. Носеха дамаджани с вино, торби с мезета и закуски. Пък и градът беше лозарски.

Офицерите от полка не се мяркаха на това събитие. Организатори на подофицерската вечеринка бяха подофицерите Кожухаров и Латковски. Пъргаво посрещаха гостите, настаняваха ги по столовете, подредени около залата, но най-вече им помагаха добре да сложат дамаджаните с вино и торбите.

На организаторите този път им хрумна интересна идея. Латковски определи войника от неговия взвод - Карел Питра, чех, родом от близкото село Войводово, населено с чехи и словаци, преселници от Банат, да покаже на публиката как се танцува красив валс, а партньорка да му бъде началната учителка, госпожица Бенова.

За да бъде елегантен по време на танца, войникът свали куртката. Латковски  му даде да облече бяла риза с папийонка и черно, достигащо до коленете сако, подарено на някой си от аптекаря Камедулски.

Във взвода на Кожухаров преминаваше първоначална военна служба лекарят Владимир Попмихайлов. С красавица от града той трябваше да демонстрира как се танцува аржентинско танго. Син на свещеник от Врачанската епархия, той завърши Софийската духовна семинария. С благословията на Врачанския митрополит Паисий замина да следва медицина в италианския град Ферара. Оттук ще го изритат в Школата за запасни офицери в София , където служеха и медици, бъдещи военни лекари.

Военният лекар на полка, капитан Кардашев, бе чул че в ротата на поручик Симеонов служи лекар, обаче сметна за ненужно да разговаря с един прост войник, макар че беше негов колега.

Кожухаров не намери подходящи дрехи за Попмихайлов, та той се появи с куртка, брич и ботуши, с нахлупена на челото фуражка. Седна на видно място. Под строй влезе и военната музика. Музикантите заеха местата, подредиха нотните столчета, а на тях сложиха папките с нотите.

Дежурен офицер по полк беше подпоручик Лазаров. Влезе в залата, за да се запознае с обстановката. Съзря седналия на видно място Попмихайлов, отиде при него и изкрещя:

- Кой ти е разрешил да напускаш помещението?

Войникът подскочи, застана мирно, като отдаде чест. Ала преди да каже за какво е дошъл, Лазаров му удари два силни шамара.

- Марш оттук! Бързо в помещението!

- Виноват, господин подпоручик! Тъй вярно! Слушам, господин подпоручик! - откозирува, обърна се кръгом и излезе.

Събитието не впечатли никого.

Редник Карел Питра се спотайваше, гледаше уплашен в очакване да го сполети същото, но Лазаров не го забеляза.

Музиката засвири марш. След марша прозвуча хоро, на което се хванаха всички, стари и млади. След хорото се разнесе мелодията на старинния валс „По върховете на Манджурия”. Първи затанцуваха Карел с красавицата Калина. Играеха красиво с познатите класически фигури. Дългото до коленете сако, ризата с папийонка бяха в хармония с дългата бална рокля на Калина, която закриваше войнишките ботуши.

На видно място в салона седеше силно начервена и напудрена дама. Латковски реши да я покани на танц, застана мирно и се поклони. Дамата му отказа. Той се обърна кръгом, поклони се на танцуващата публика, тъй че със задните си части да уважи отказа й.

Ехтяха наздравици. И тъй до полунощ.

Един след друг военните музиканти си заминаха. Останаха да свирят музикантските ученици: кларинетистът Христо, басистът Кирил, барабанчикът Къци и тъпанджията Тодор. Вперили сериозни погледи в нотите, момчетата свиреха, тъй че мелодията звучеше красиво.

След полунощ на вечеринката стана нещо неочаквано: госпожица Зюмбюлка, слугиня в семейството на Тепавичарови, застана пред музикантите и на висок глас извика:

- Мили съгражданки и съграждани! От този миг кандидат-подофицерът Гълъб

Свинарски е мой съпруг! Наздраве!

Застанал до булката, младоженецът бързо я хвана, за да не политне. После публиката се разотиде, викайки: „Честито! Честито!”

Последни излязоха младоженците, а Зюмбюлка поведе съпруга към бащината й къща. Отвори вратата и викна:

- Мамо, татко, водя ви зет! Много се харесваме и обичаме…

Родителите излязоха от стаята уплашени и изненадани. Огледаха неугледния зет.

Бащата Генко викна:

- Вън от къщата ми! Нямаш работа тук! Хайде, пръждосвай се, за да не те изгоня

с кривака!

Свинарски не мръдна. Генко го изблъска навън, викайки на кучето:

- Арап, къде си, Арап?

Кучето дойде, но вместо да залае срещу непознатия, размаха опашка и се отри в

ботушите му. Младоженецът си тръгна в посока противоположна на пътя за казармата.

- Къде е дамаджаната? - попита Генко.

- Оставих я да се черпят хората - отвърна Зюмбюлка.

- Язък за хубавата дамаджана. По дяволите тези подофицерски вечеринки!

Седмица след тези събития редник Владимир Попмихайлов бе изпратен в Школата за запасни офицери в София.

… Над града и околностите се настаняваше китна пролет. Всяка сряда, в ранния следобед, военната музика даваше концерти в беседката до „Ловния дом”. Оттам се откриваше красива гледка не само към Дунава, а и към равните поля на Румъния.

Мина лятото. Градът живееше в обичайните си делници. В началото на есента лозарите се преместиха по колибите из лозята, пръснати около Агасийската чешма. Очакваха се не само богата гроздова реколта, но и пълни бурета с вино. Угаснаха спомените от подофицерската вечеринка.

Зимата на хиляда деветстотин тридесет и девета година настъпи рано. Снеговете падаха и се топяха. По Дунава вече нямаше ледени блокове, но територията на Румъния бе потънала в мъгла, която се задържаше с дни.

В новопостроената сграда на читалището се развиваше оживена културна дейност: гостуваха театри, илюзионистът Мистер Сенко, гениалният цигулар-дете Васко Абаджиев, прожектираха се филми.

Наближаваше Нова година. Дали под влияние на подофицерските вечеринки  или на някакво хрумване, офицерите от полка се договориха с председателя на читалището Петър Ничев, в читалищния салон да се състои офицерски бал, на който да се поканят видни хора от града. Подготовката трая седмица. Подреждаха се столове според броя на пожелалите да присъстват.

В тези дни с чин поручик в полка се завърна доктор Владимир Попмихайлов. Военният лекар капитан Кардашев бе пенсиониран и Попмихайлов бе назначен на негово място. Знаеше се, че е бил на аудиенция при Царица Йоанна, върховен покровител на медицинските служби във войската. С нея разговаряли на италиански. Тъй беше променен, че дори подофицерите Кожухаров и Латковски, вече станали фелдфебели, не можаха да го познаят. Козируваха му, смятайки го за случайно дошъл в полка офицер.

Настъпи вечерта на бала. С достолепие поканените семейства влизаха в читалищния салон. Под строй дойдоха и офицерите. Следваха ги няколко войници, така наречените ординарци, прислужници. Войниците насядаха на столовете в тъмния ъгъл на салона. Офицерите свалиха шинелите, войниците ги скатаваха на коленете си, върху тях подреждаха фуражките, а в лявата ръка държаха сабите. На сцената се подредиха музикантите. Сред последните в салона влезе хубавицата Възкресия с родителите си. Тя завърши Френския колеж в София. Баща й беше богат търговец в града.

Капелмайстор Вейнер, запознат с аристократичните традиции в Русия и Полша, стоеше прав, скрит зад завесите. Чакаше да прозвучат първите наздравици, залата да се оживи, та тогава оркестърът да засвири. После застана пред музикантите, вдигна палката, прозвуча валсът „Есенен сън”.

Попмихайлов покани  Възкресия на танц, но преди това поиска разрешение от родителите й. След валса танцуваха танга.

При военния лекар на полка изненадващо дойде подпоручик Лазаров. Рече му:

- Господин поручик, нека и аз да потанцувам с госпожица Възкресия!

Попмихайлов стана, изправи се и кресна:

- Подпоручик! Двата силни шамара, които ударихте по лицето ми на подофицерската вечеринка, още шумят в ушите ми. Седнете си на мястото и се възхищавайте!

Едва сега Лазаров позна войника, когото наби и изгони от вечеринката. Взе фуражката, шинела, сабята и излезе.

Жена, седнала на съседна маса, викна:

- Заем брашно тъпкано се връща!

В следващата неделя, в църквата „Успение Богородично”, архиерейският наместник поп Тенекеджиев венча Възкресия и Владимир. Кумуваха хирургът в местната болница доктор Гинов и съпругата му. Ден след венчавката младоженците заминаха да целунат ръка на владиката, да получат архиерейско благословение, а булката да го дари.

Подпоручик Лазаров подаде рапорт да бъде преместен в друг полк и напусна казармата в града.

В следващата неделя в Старата църква „Свети Георги Победоносец”  Зюмбюлка, дъщерята на рибаря Генко Урупов, се венча, но не за кандидат-подофицера Свинарски, а за бръснаря Кольо. След сватбата младоженците заминаха на сватбено пътешествие  при лелята на Кольо, живееща в близо село.

А жителите на града трескаво се готвеха за предстоящата подофицерска вечеринка.