НЕ СТРЕЛЯЙТЕ ПО ПОЛЯРНАТА ЗВЕЗДА

Горан Атанасов

Колко далечна е Полярната звезда в нощ като тази… Сигурно стига чак до другия край на света, а може дори и отвъд другия край - в някакъв нов свят да трепти, където на пейка сред горската поляна, влюбени са вплели пръсти, жълти пеперуди с черни точки по крилата летят наоколо, а далеко глъхнат ручеи и песни на пъдпъдъци.

И точно в този момент Тя им се усмихва, дава им частици от вълшебствата си. Те си представят бъдещето, виждат се безсмъртни в очите на децата си, наричат ги по име, играят с тях на същата поляна и същите пеперуди летят наоколо, и същата пъдпъдъча песен, и същият глух ромон като флейта се носи над равнината с надигнати гърбици като черупки на костенурки…

Аз вървя сам в снежната пустош и Полярната звезда ми се надсмива: „Пак сам, пак с празна раница, пак със старата пушка! Колко познато, ха-ха.”

Поспирам, заглеждам я, присвивам очи: „Ей, не знаеш с кого си имаш работа!” - казвам заканително и размахвам пръст срещу нея. Тя е невъзмутима. Трепти, трепти, трепти…

Вдигнах пушката, изпразних и двете цеви към проклетницата! БАМ! БАМ! Една след друга…

Видях я да пада, опашката й разсече небето, а тягостно чувство на мрачно предчувствие изпълни съзнанието ми.

Какво направих? Нима убих Полярната звезда!

От гъстаците долетя писък на нощна граблива птица.