АЗ МИСЛЕХ, ЧЕ ЩЕ БЪДЕ ТОЗИ…

Давид Овадия

***
Аз мислех, че ще бъде този
последният ми ден!
… Лежах сред алените рози
безсилен и ранен.

Като в баладите хайдушки -
на меката трева
лежах, встрани захвърлил пушка,
с натегнала глава.

Зад хълма вече не гърмяха…
И в тишината зла
над мене птици прелетяха,
размахали крила.

Ще носят, мислех аз, сурова,
зловеща вест дома!
И тялото ми ще заровят
в студената земя.

… А розите цъфтяха с чуден
и нежен аромат!
И гонеха се пеперуди
край мен от цвят на цвят.

И синьото небе блестеше,
и лъхаше ветрец…
Не! Рано, твърде рано беше
да ставам аз мъртвец!

Обичам този свят просторен
и пъстър, и красив…
Да дишам искам, да се боря!
Да бъда още жив!

Аз вдигнах се. Аз свих юмруци.
(Как мога да умра!)
Подпрян на пушката - закуцах
към старата гора.

Кръвта си алените рози
преляха сякаш в мен.
А мислех, че ще бъде този
последният ми ден.