Николай Николов

Моторът изрева в опит да удържи тежестта на капсулата с деветимата, пристегнати във вътрешността й, нещо отгоре изтрополя, но какво ставаше вече нямаше значение, защото ние потъвахме.

Тласък, спираме. Плисъкът на прииждащата вода задави машинния шум.

- Внимание, внимание! Приготви се!

Тялото заизпълнява заучените движения преди мозъкът да е обработил докрай думите. По западното крайбрежие охотно смесват нюнорския с местни наречия, дори със старонемски, докато се получи неразбираемо за другоземеца гъргорене.

За да се сетиш какво казва инструкторът, е нужно да напрегнеш слуха и фантазията, а това води до леко затормозване на общуването… Но моментът определено не е подходящ за лингвистични анализи. Има команда - действаме.

Мундщук в устата. Щипка на носа. Дълбоко вдишване. Пластмасовите пръстени върху гофрирания шланг се събират. Така, клапанът за подаване на въздуха трябва е отворен.

Не се суети, мисли и работи! Вдишване, издишване, и още веднъж, вече по-спокойно.

Добре!

Ситни вълнички плискат весело в краката ми. Отгоре водата изглеждаше синьо-зелена, а сега край мен се е разляла без цвят, настъпва безпрепятствено отзад, там стената я няма.

Дясната ръка придържа шланга. Лявата е на коляното, лакътят е опрян на рамката на илюминатора, главния ориентир и спасителен изход - каквото и да става, не бива да го губя.

Черната качулка е прилепнала плътно към главата, притиска ушите и брадичката, отгоре има още една - от непромокаема материя с оранжев цвят. Аз самият съм здраво привързан с ремъци към креслото. Май това е всичко.

Оглеждам се. Повечето колеги също са заели изходно положение. В тия костюми приличаме на моркови, набити в тясното пространство. Дългоносият от другата страна се помайва, май не е активирал въздушния клапан. А, ето, готов е. И какво чакаме, киснем като туршия в тая каца!

Заглъхналият двигател отново зави протяжно. Корпусът се разтресе. Притискам гръб към облегалката. Водата ме залива, килваме се настрани, после още един оборот ни поставя с краката нагоре…

Шум, тласък, затварям очи. Съсредоточи се! Не губи посоката! Затова лявата ръка трябва да налучква илюминатора. Дясната държи здраво седалката. Аз съм под водата! Ново превъртане. И пак. Стегни се! Дишай! Издишай! Спокойно, точно така! Главата трябва да контролира тялото, а не обратното.

Въртележката спира. Наоколо водата кипи, мятат се силуети. Е, да се размърдвам и аз! С лакът избутвам стъклото на илюминатора, то, леко, като перце, отлита зад борда.

Опитвам да освободя коланите, но назъбеното колело на ключалката не помръдва. Тъй, още веднъж, по-силно! Стана, презрамките отлитат настрани. Давай!

Сграбчвам външната част на рамката, надигам се и сред облак от мехурчета изтласквам тялото и раздутата оранжева премяна навън, на свобода.

Инструкцията препоръчва бързо да се отдалечиш от потъналия вертолет, от ротора, разлятото масло и пръснатите остри предмети.

Жизнено важно е да опазиш от нараняване както тялото, така и спасителния костюм - насред морето ярката дреха става твоя втора кожа.

Казано накратко: пораздвижихме се. Въздухът е топъл и влажен, пропит с някаква химия, неприятно е да се вдишва, но поне вече стъпвам по сините плочки на дъното.

Мариан Теодареску, който изплува редом, вдига палец за поздрав. Минахме го това упражнение. Зад нас ъгловатият корпус на тренировъчния стенд, имитиращ хеликоптер, лежи килнат под водата, отгоре го придържа веригата на крана.

Скоро пак ще се завърти - край басейна се събира следващата група. Сеирджиите на балкона подвикват, ръкомахат. Някои снимат с телефоните. Току виж физиономията ми лъснала в „Ютуб”.

За днес са планирани още занимания. Отправям се към съблекалнята на втория етаж, за да смъкна спасителния костюм. Няма да е зле и да хапна нещо. Но първо да се подсуша и да проверя телефона за пропуснати обаждания! Тренировката си е тренировка, но работата не бива да изостава.

Докато сме се плацикали в басейна, не се е случило чудо и унилият пейзаж зад прозореца на столовата не е изсветлял ни грам.

В края на ноември в Норвегия вечерният сумрак пада в ранния следобед. А щом завали, целият ден се губи в тъмнина, без да забележиш изгрева и залеза.

Берген е известен с дъждовете си… Кога започна този - преди два или три дни, май? Във всеки случай в обозримо бъдеще не може да се мечтае за слънце.

Предъвквам срязано през средата хлебче с маково семе, в което са мушнати тънки, почти прозрачни, резенчета шунка и кашкавал и огромно листо от маруля. Сандвичът по тукашному се нарича „Смьоребрьо ме шинке о уст”, колкото е благозвучно названието му, толкова е и вкусен.

Поливам тоя образец за здравословна храна със сладко кафе и тикам пръст в екрана на телефона. От сутринта никой не е звънил. Служебната поща също не оправдава очакванията ми. Известие за работна среща днес следобед…

Нея, предвид извинителните причини, ще откажа. В кошчето отива и напомнянето за предколедния купон. А ето, че Ед Хилвертс е изпратил файл с изображенията от триизмерния модел. Бяхме се разбрали, че задачата не е спешна, но колегата си е такъв, съвестен.

Значи, както предполагах, от другата седмица започвам да подготвям работната документация. Това е добре.

Лошото е, че няма отговор от „Мазини”. Не ми харесва тяхното мълчание. Почне ли подизпълнителят да мънка и да се бави, готви се за неприятности, от опит го знам.

На последната среща италианците подписаха протокола за променения график и ни увериха, че ще представят чертежите за присъединяването на модула към платформата най-късно този понеделник.

Много наобещаваха тогава, но днес е вече четвъртък и времето продължава да тиктака в наша вреда. И изобщо, проектните дейности трябваше да приключат до края на миналия февруари.

Предполагаше се, че сега на кея край Венеция монтажът на конструкцията ще бъде в разгара си. А в „Сименс” вече трябваше да произвеждат нашето оборудване…

Него още не можем да поръчаме, понеже италианските проектанти не знаят какви консуматори ще има на техния модул. Такива ми ти недобри работи.

Повеят на вятъра разплисква по стъклото поредната кофа вода. Компанията на съседната маса се залива от смях. Там са насядали по-младите съкурсници.

Оживлението им е разбираемо - някои от момчетата идват право от платформите, доволни са, че пак са в цивилизацията на твърдата земя, а още сред тях е и Ерика.

Единствената жена в групата е дребничка, късо подстриганите черни коси са вързани отзад на опашчица и откриват слабовато смугло лице със заострена брадичка. Тя се кикоти гръмогласно и отвръща на шегите на сътрапезниците.

Понякога завиждам на колегите от производството. Не толкова за удобния график, а защото те строят, монтират и поддържат сложните съоръжения насред морето, правят с ръцете си нещо истинско.

Вече колко години преседях на креслото в кантората, а още ми липсват машините. Но всичко с времето си.

А и в работата обикновено няма романтика. Особено в буря като днешната е за предпочитане да си на топло пред компютъра, отколкото да караш поредната дълга смяна на сто километра от брега.

Поглеждам пак за всеки случай пощата и мушвам телефона в джоба на якето. До края на почивката остават няколко минути и ще изляза на свеж въздух под навеса на пушалнята.

Оттам ще позвъня на Габриеле Занзотера, той може да каже какво става с техния проект. А после по план сме на противопожарния полигон. Дали пътем да не омотам още един сандвич?