МИРАЖИ

Васил Гюлеметов

Из „Под лъчите на слънцето” (1939)

МИРАЖИ

Под бледосребърна луна
полъхна свеж, упоен лъх
и леко трепна сънен глъх,
пробягна образ на жена.

На образ свиден на жена
под златосвилена коса
в две капки бисерна роса
потрепна бледата луна.

Под бледосребърна луна
горят кат огнени лъчи
две чудно хубави очи
на образ свиден на жена.

Пробягна образ на жена
и леко трепна сънен глъх,
полъхна свеж, упоен лъх
под бледосребърна луна.


СЪН

В час вечерен миг неверен
вредом лей вълшебен звън,
а отмерен отзвук верен
сплита чудно хубав сън:

Полъх нежен, лек, небрежен
сънна приказка шепти
и в копнеж по шир безбрежен
волен дух лети, лети…


В ЛЪЧИ ОТ СИНЯ СВЕТЛИНА

Кристално синьо е небето
и лъха лекокрил зефир,
разправя приказки полето
и пълни взор безбрежен шир.

Лети в дни прежни мисъл волна -
нявява спомени безчет -
и образ мил трепти неволно
като лъча пред морен глед.

Оглъхва в мирен сън полето,
люлей ме звънка тишина.
О, тъй е леко на сърцето
в лъчи от синя светлина!


ЕСЕНЕН ШЕПОТ

Аз бродя дни на ранна есен
след рой несбъднати мечти.
Напев от тиха, нежна песен
в душата плахо ми шепти:

„Цветя не галят взор печален,
зефир не лъха свеж и тих,
един миг, нявга нежно гален,
трепти сега кат спомен лих.

И чезнеш в бледи дни безследно -
нима веч Той те победи?
Как рано стихват в ложе ледно
възторзи, радости, беди!” -

Аз бродя дни на ранна есен -
сребристи кичат ме коси.
Един напев от тъжна песен
в душата тиха скръб роси.


НЕРАДОСТНА ПЕСЕН

Когато на есен невярна листата,
повехнали, почнат да падат сами,
растроена тръпне в нерадост душата
и скръб безпределна неспирно ръми.

Животът линее и с ледени тръпки
говори изтежко всевластният край;
горчиво и с болка неведоми стъпки
усилват туй тягостно чувство безкрай.

Невяра, и горест, и лиха надежда
навяват листата на есенни дни;
летежът им тъжни акорди нарежда,
в душата нерадостна песен звъни.