СЛАДКИШ „ЖУЛИЕН СОРЕЛ”

Венета Искренова

Блага се поотпусна и представи накратко живота си: вдовица с две поотраснали деца, но трябва да помага. В родината заплатите са ниски и дошла да потърси късмета си тук. Бе доволна, случвала разбрани работодатели. Харесвало й, че гърците проявяват голяма синовна обич. Не пестят пари, за да удължат живота на родителите си. Борели се не само за години, а за месеци и дни. Предишната й баба Николета я държали почти половин година на изкуствено дишане, макар да се виждало, че си отива.

- Госпожо Евгения, а как беше там, в Америка? Чувствахте ли се чужда, носталгията тормозеше ли ви?

- Че разбира се! Особено в началото бе изключително трудно. Знаех френски език, но английски там научих. Работа има, но докато учих, се заемах с какво ли не. За новодошлия чужденец не всичко е достъпно. Но все пак, там има ред, законите се спазват по-строго, бързо си оформихме документите и навлязохме в местния живот. А когато направих строителна фирма, разбрах, че действително държавата подкрепя предприемачите и частния бизнес. Радвам се, че те намериха моите племеннички. Възпитана, човечна, изискана къщовница. Приятно ще си прекарваме дните с теб. Идва жена вкъщи да чисти. Ти ще готвиш за нас двете и през останалото време ще си правим компания. Те, моите момичета, нямат време за мен, имат семейства, къщи, заети са. Жална съм с някого да си поговоря, макар да не съм разговорлив човек. Правилно решение си взела, детето ми! Тук може и да поспечелиш, пък още си млада, може и живота си да уредиш отново. Аз направих грешка, не се омъжих, нямам свои деца. Момичетата на братовчед ми ме обичат и се грижат за мен. Някога бяхме много зле, та заминахме за Америка. Тридесет години изкарах там, завърших архитектура. Посъбрах пари, накупих всичко, което виждаш наоколо, натоварих го на контейнери и го изпратих в Родината. Прибрах се и бях много доволна, защото у дома и стените помагат. Наех квартира, отворих строителна фирма и продължих още по-активно дейността си. Дните ми минаваха над чертежите, изпълнени с пресмятания, уговорки с предприемачи. Построих много жилищни комплекси и няколко обществени сгради. Оставих за себе си десетина жилища, за да си осигуря старините. Имам акции и други авоари в банки. Завещала съм стабилно наследство на момичетата. Я ми кажи, с готвенето, как си? Ям всичко, но сладкишите обжавам. Ям по-малко, годините ми се понатрупаха, но не се оставям без сладко.

Блага се оживи:

- Готварството не ми е любимата дейност, но се справям. Научих основните местни ястия. От десертите предпочитам да правя чийз кейк и желатинов сладкиш „Жулиен Сорел”.

- Как пък се спогодихме? И на мен ми е любим. За чийз кейк е необходимо повече време, да го оставим за празника ми. Момичетата ми го подготвят, скоро ще направя цял един век, представяш ли си? Сто години ще навърша, личат ли ми?

- Какво говорите, госпожо Евгения, къде ги криете сто…? Да ви дам най-много осемдесет, осемдесет и пет. Мисъл и говор чисти и ясни имате, как се запазихте?

- Не знам, не мога да определя кое е изиграло роля, но се стремях към нормален режим на работа, сън, почивка. Повече позитивизъм търсех във всичко. Бягах от песимисти и вечно жалващи се хора.

- Да приготвя желето - предложи Блага, ставайки. - Видях, че има в кухненския шкаф.

- Чудесно, детето ми. Чакам да дойдат момичетата. И те го обичат.

Тъкмо везе да приготви сладкиша „Жулиен Сорел” и се изсипаха гостите. Пристигнаха трите племеннички и синът на най-голямата, доктор. Последваха прегръдки, целувки. Настана шумотевица, всяка искаше да изприкаже своите проблеми. Най-малката споделяше колко е заета с децата, другата се оплакваше от мъжа си, а най-голямата не спираше да хвали сина си, много пациенти имал и се уморявал.

Когато утихна, голямата попита:

- Как е жената, която ти доведохме? Доволна ли си? Добра ли е? Искаме да ти е хубаво с нея и спокойно. Знаеш, че те обичаме и се грижим за теб. Наша съседка почина, а под нея, в раните й червеи пълзели. А тя даде на племенничката си два апартамента, купи й скъпа кола. А къде е жената, какво прави?

- В кухнята, прави желатинов сладкиш.

По-малката стана и припряно каза:

- Ще отида да го довърша, за да сложа плодовете по желание. Кой какви плодове предпочита?

Всички пожелаха да гарнират желето с ягоди, само госпожа Евгения пожела да бъде с банан.

- Чудесно, знаех си, че така го обичаш, отивам да го приготвя.

Същата племенница излезе, като взе и дамската си чанта.

В кухнята Блага бе вече готова и избираше вече плодовете.

- Тъкмо затова идвам. Ти какъв плод искаш?

- Ягоди. Обожавам ягоди.

- Прави компания на леля, аз ще довърша с плодовете.

Жената не можеше да оспорва. От два дни бе тук и не познаваше всичко. Забелязваше, че са учтиви към нея. Отиде и седна до госпожа Евгения и гостите й. Те се надвикваха един другиго, а старата жена не участваше в разговорите им. Беше се отнесла някъде в своя свят. Вечно и навсякъде бе емигрант - там, в Америка и тук, сред своите. Съседите я наричаха Американката. Не бе особено контактна и не ходеше никъде, в никоя къща, нито канеше някого. Даже къщите на племенничките не бе посетила нито веднъж. Не бе по тези човешки суетни, да ходи, да разглежда, да ахка, да хвали и да се хвали. Като млада четеше, особено френска литература. Обичаше я в оригинал. Сега, когато очите й бяха отслабнали се задоволяваше с по някой сериен филм, а малкото транзисторче бе настроила на класическа музика. Отдавна се откъсна от шумния свят, живееше в дома си като в манастир. Достатъчно й беше момичетата да я посещават, а през лятото идваха няколко приятели от Америка.

Докторът приближи към Евгения.

- Я да те прегледам сега! После и кардиограма ще ти направя. Майка ми каза, че имаш някакъв проблем със сърцето.

- Ще ми направиш, детето ми, щом искаш. Но добре се чувствам, не се безпокойте за мен. Онзи ден, може би, бях малко поуморена.

Другите напуснаха стаята и оставиха сами лекаря с пациентката му.

След двадесетина минути медикът излезе и каза високо, така че да го чуят всички:

- Много е зле сърцето й. Колко ли ще издържи? От утре започваме терапия.

- Разбира се, ще направим всичко, което е по силите ни - побърза да отговори майка му. - Ние искаме да й направим чудесен рожден ден, та всички да го запомнят.

- Заслужава го - подкрепиха го вкупом другите две.

Новата жена се поучуди, беше работила за сърдечно болни, знаеше постоянната им умора, задъханото и бавно говорене, слабата подвижност. А Евгения нямаше подобни симптоми.

Сладкишът вече беше в хладилника. Трите сестри и докторът бързо си събраха чантите и се сбогуваха с Евгения. На вратата предупредиха Блага да настоява бабата да изяде десерта, да не се глези.

Евгения не бе гладна, но искаше да уважи Блага и наследниците си и пожела да хапне сладкиша. Уж го харесваше, но нещо я затрудни. Горчал й, пенел й се в устата, трудно го ядеше, но почти го привърши. Приспа й се и бързо легна.

Блага не бе спокойна за бабата. Реши да я наблюдава. Евгения не искаше нощем да я притесняват и да влизат при нея. Макар и нова, жената вече знаеше това, но мислеше леко да открехне, за да види как е старицата. В размисли заспа, но не след дълго се събуди. Бързо стана и отиде до спалнята на госпожата. Открехна, нямаше никакъв шум. Пристъпи плахо, застана над Евгения, но тя не издаваше признаци на живот. Светна нощна лампа, старицата не трепна клепачи, не усети светлината. Може би спи дълбоко, помисли си Блага. Понечи да я погали по челото, но се спря, да не би да я уплаши. Постоя така известно време, почна да се притеснява, какво ли се случва с нейната стопанка? Реши се и я докосна по бузата, стори й се доста хладна. Не може да е измръзнала, покрита е.

- Госпожо Евгения, как сте? Спите ли? - гласът на Блага отекна като глас в пустиня.

Блага видя огледалото на нощното шкафче до Евгения. Сети се нещо. Бе виждала, когато не са сигурни дали човек е жив, слагат му огледало пред устата, ако се отбележи леко овлажняване от дишането му, значи има живот в него. Ох, дали да го направи? Разтрепери се. Жената на леглото не помръдваше. Блага взе огледалото и го доближи до устата на лежащата жена. Поддържа го така, повдигна и погледна, не видя разлика, не намери и най-малко навлажняване. Сега какво да прави? Сети се, че племенничките я бяха предупредили: ако се случи нещо, да не вика бърза помощ, да ги търси тях по което и да е време на денонощието. Обади се на голямата и тя каза, че след около час ще дойдат и трите.

Пристигнаха сестрите и щом видяха мъртвата си леля, се разцелуваха с хлипове и повтаряха: „Свърши се, свърши се…”.

Извикаха жената, подадоха й плик.

- Ето ти възнаграждението. Можеш да си отиваш. Нямаме нужда повече от теб. Не идвай на погребението. Благодарим ти.

Зазоряваше се. Блага отиде да си вземе багажа, който дори не беше разопаковала. Влезе в кухнята да изхвърли нещо и взе торбичката с боклука, като излиза да го изхвърли. Преди да върже връзките й се мярнаха две шишенца от силни сънотворни лекарства. Позна ги, защото дъщерята на предишната жена, за която се грижеше, ги носеше в чантата си и само понякога даваше на майка си по няколко капки вечер за успокоение и сън. Блага си спомни, че когато влезе за вода в кухнята, племенницата бъркаше готовото желе усилено, все едно разбиваше яйца. В главата й нахлу кръв, нещо се завъртя пред очите й. Поиска да вика, да крещи, но се сети, но се сети, че за мъртвата трябва да се пази тишина. На вратата се сблъска с една от племенничките.

- Какво, не си ли доволна от заплащането? Три дни си работила само.

Без да отговаря, Блага затвори вратата и запристъпя унесено. Пред погледа й изникваха шишенца, почукваха се с грозен, страшен звън, извиваха се, смееха се. Ту бяха две, ту бяха три. Нещо й говореха, съветваха я, питаха я, надсмиваха й се. Блага тръскаше глава, притваряше очи, за да ги изгони от себе си, но после пак се изпречваха пред нея.

След около час близо до къщата на Евгения бе станала катастрофа. Наоколо се събираха хора. Жена бе паднала пред лека кола. Дойде и полиция. Шофьорът повтаряше притеснен:

- Не съм виновен. Тя сама се блъсна в колата ми. Вървеше като пияна. Не знам, може би не беше добре. Изведнъж влезе в платното. Когато приближих до нея, още беше жива. Говореше несвързано, но разбрах горе-долу следно: „Аз я убих с желето, с желето…”

До жената се виждаха изпаднали едри банкноти и плик.