ЛЕДА МИЛЕВА: ДА ВЪРВИМ ПО СТЪПКИТЕ НА НАЙ-ДОСТОЙНИТЕ БЪЛГАРИ

Интервю на Татяна Любенова

- Госпожо Милева, благодаря, че се съгласихте да направим това интервю. Много поколения преди мен, а и поколението на моята дъщеря, остават с един хубав белег в детството си, с Вашето “Зайченце бяло”. А и с всичко друго, написано от вас за малките. Защо всъщност толкова дълго останахте при детската аудитория?

- Сигурно става въпрос за предразположение, за ценностна система. Всичко е важно в нашия живот, но мисля, че най-важни все пак са децата. Най-важно е бъдещето, а бъдещето са именно днешните деца. Отчасти пък, така се е стекъл и животът ми. Въпреки че съм преминала през целия културен фронт – през редакции, кино, телевизия, радио и т.н., все пак постоянният интерес за мен остават децата. Постепенно се изгради едно чувство за мисия. Защото детската литература изисква особена всеотдайност. Ако гастролираш, не можеш да постигнеш нещо особено. И аз съм се стремила, въпреки огромната си заетост през дълги периоди от живота ми, да намирам винаги достатъчно време за две неща – да се срещам с децата и да пиша за тях.

- Какво е Вашето мнение за днешното младо поколение? Сегашните деца са съвсем различни, много-много не общуват с книгата. Като че ли други неща ги влекат и духовното богатство, съхранено в книгите, за тях не е особено важно. Какво липсва на това поколение, в сравнение с предишните?

- Ако липсва нещо, то може би е един подходящ духовен климат. Защото децата правят онова, за което им се създават условия, научават онова, което им се поднася, привързват се към онова, което е стойностно и ценно. В нашия преходен свят, при това свят на нахлуваща техника, нови технологии, нови средства за комуникация, те вземат въображението – и телевизия, и видео, и интернет. Не е странно, че децата се насочват към такива дейности, то е правило. Лошо ще бъде, ако те забравят да четат. Защото нищо не може да замести книгата. Казват, че гледането на телевизия е пасивен процес, а четенето на книги е активен. Действително, прочетената книга влиза най-дълбоко в съзнанието на младия човек и остава най-дълго. Затова наш дълг, на възрастните, е да научим децата, въпреки всичко, което им носи съвременният живот, въпреки забележителното развитие на техниката и технологиите, да знаят, че книгата е една голяма стойност в нашия живот и не бива да се отказват от нея. А навикът на четене се създава – създава се от училище, създава се в дома. Така че, това е нашата отговорност. Дългът, пък и задължението на писателите, е да не престават да пишат. Въпросът е друг сега – колко имат възможност да издават и каква е книгоразпространителската система. Защото е безсмислена, дори и хубава да е книгата, ако не стигне до своите читатели. А днес даже и в читалищните библиотеки вече не попада всичко, защото читалищата са бедни. Проблемите са доста сложни пред българската култура и пред книгата, по-специално. А пред детската книга още повече.

- Струва ми се, че нашите деца прекалено много гледат телевизия. Вие сте били директор на Националната телевизия, в периода между 1966 и 70-та година. Телевизията е едно от нещата, които формират и националното съзнание на децата ни и въобще на българина. Какво мислите за днешната Национална телевизия? Формира ли тя такова самосъзнание и наистина ли го прави? Защото лично на мен ми се струва, че нещата са с обратен знак.

- Сега има не само Национална телевизия, както беше по времето, когато аз бях Генерален директор на телевизията. Сега има много канали – сателитни, кабелни. Изборът е голям. Но за жалост, много често, при целия избор, който има, мъчно се намира нещо стойностно и нещо интересно, което да гледа въобще зрителят. А що се отнася до това, което гледат децата, то е пак наш дълг, на техните възпитатели, на родителите – да ги научим да гледат селективно и да имат определено време за гледане. А не цялото си свободно време да посветят на телевизията, която дори и да е много хубава, не може да запълни нуждата от живото общуване с хората, с приятелите, нуждата от игра, спорт, посещаване на галерии, на театър. Трябва да научим децата да бъдат отворени към многообразието на живота, да чувстват неговата красота – и на градския живот, и на селския, и на природата, на нашата удивителна природа. А до колко Националната телевизия изпълнява своите задължения? Има какво да се желае и то много. Разбира се, информацията сега е много бърза, за броени минути достига всички краища на света. Картината, която показват телевизиите на текущите световни събития, е много богата. А това обогатява и зрителя, защото той може в един миг да се пренесе до най-далечните краища на земята. Хубаво е, когато има подходящ коментар за събитията. Общо взето и Националната телевизия се старае да прави коментар. Друг е въпросът колко можем да бъдем доволни от него. Но ни липсват коментарни предавания, както ни липсват и добри коментатори. Моята критика е повече към днешната културна мисия на телевизията. Аз не виждам да се полага достатъчно старание да се разбере, че телевизията е не само информационно средство, а фактор за издигане културата на народа, на всички негови слоеве, на всички възрасти. Средство за културно въздействие, каквото няма равно на себе си по своята мощ. Това от една страна. От друга страна, твърде малко е присъствието на българската пиеса, на българската култура изобщо, на разговори за културата, запознаване на зрителите с видни дейци от всички области на нашата култура, което би създало интерес и у младите, което би поощрило тяхната собствена активност на културния фронт. По-лесно е очевидно да се купуват вносни сериали, безкрайни понякога, с много ниско качество, с които да се запълва програмата. Те, за жалост, намират своята публика. И най-лесна жертва пак са младите хора, децата, които са и по-малко критични. Но не само те стават жертва на тази инвазия на субкултурата. Каквито и трудности да има пред нашата телевизия изобщо и пред националната, в частност, трябва да се полагат решително по-големи усилия за присъствието на българските автори, на българския филм, на българската пиеса, на българските писатели на екрана, в програмите, защото без тях не може да има национална програма.

- Попитах Ви специално за телевизията, а поводът дойде от наскоро прочетените от мен книги на Хайтов “Троянските коне в България”. Там бе изразена много ярко една тревога, че телевизията работи за отродяването на българските деца, на българското поколение от нашите национални ценности. Какво Вие мислите по този въпрос? Това американизиране на телевизията, тези филми, които са пълни с много насилие – те превръщат децата ни в механични консуматори на една култура, която ги откъсва от националните ни ценности. В този смисъл ще Ви попитам, смятате ли, че има посегателство върху българската духовност, че това посегателство е външно, че то е един определен сценарий? Хайтов, например, не се страхува да го каже, той така мисли. Той сочи, че това е един геополитически сценарий, който цели държавата ни да стане територия, а върху нея да битуват само етноси. А българският народ и българската нация са носители на държавността. Затова се и посяга върху духовността ни. Какво мислите Вие?

- Аз в значителна степен споделям тревогата на Хайтов, който ми беше близък приятел, когото много уважавам като автор и като обществен деец. Такова недооценяване или пренебрежение на Великите сили към малките народи безспорно съществува. Но мисля, че по-решаващо е другото – комерсиалният интерес. И в телевизията, и в киното, това сега са огромни продукции, които носят на фирмите си огромни печалби. Те търсят пазари и за много от тях новите демокрации са фактически такива нови пазари. Те трябва да ги залеят със своята продукция. И това става. За жалост, поради липса на средства, от една страна, а от друга – поради липса на достатъчно разбиране, ние като че ли с охота приемаме тази инвазия и се отказваме от по-трудното, но абсолютно наше задължение – да създаваме национална телевизия и национална програма. Пак ще повторя, че не става дума само за недостиг на финансови средства. По времето, когато аз бях в телевизията, това е, разбира се, съвършено друго време, когато имаше само една единствена телевизия и един единствен канал, средствата съвсем не бяха повече. Напротив. Но програмата ни беше в голямата си част национална. Защото смятахме, че за това сме създадени, че това е нашата мисия. И мисля, че ако от това разбиране се ръководят и днешните телевизионни дейци, може да се направи многократно повече, независимо от лесната доставка на чужда субпродукция. На това трябва да се сложи някакъв ред, да се сложи край на безогледното приемане и многократно пускане на некачествена западна, и не само западна, чужда продукция. За жалост, голяма част от нея действително е еднообразна – по линия на насилието, на криминалето, на леките жанрове. Нещо, от което не можем да очакваме да се обогатят нашите млади хора. Тревогата на Хайтов беше напълно основателна и аз се надявам, че постепенно нашите телевизионни дейци ще осъзнаят своята огромна роля. За това трябва да им помогне преди всичко обществото, с много по-ярката си реакция на това, което намира за негативно в днешното телевизионно пространство.

- Може би нещата трябва да тръгнат като политика от държавата, от правителството? Те да провеждат такава политика – не на отродяване, а на приобщаване към нашите национални ценности. Иначе, обществото е консуматор и то се изгражда според това, което консумира.

- Няма никакво съмнение, че нито едно правителство не би могло да си позволи лукса да не се интересува от културната политика. Но, както виждаме, у нас като че ли това в момента не е приоритет. Не е приоритет струва ми се и образованието. Като гледаме как се затварят училища, как се променят програми без да са дообмислени, като минаваме край празни, пустеещи училища в селата. Това са много тъжни явления и действително министерствата, правителството и парламента имат огромна отговорност. Защото не само ние като граждани можем да реагираме, а те са длъжни да служат и на родната култура, за да бъде запазено вековното наше достояние. Ние с право се гордеем, че сме едно от най-старите огнища на културата в Европа, но не бива да позволим това огнище да заглъхне напълно.

- Може би нашите правителства се съобразяват с политиката на глобализация? Голям натиск се оказва, особено върху малките нации, върху малките народи. Как можем да се съхраним? Големите държави не искат да уеднаквят културите си, пазят националните си ценности, а искат ние да се откажем от нашите.

- Аз мисля, че не непременно искат да се откажем. А ние много охотно като че ли сами го правим. Повече, отколкото някой ни иска. Както никой не се отказва на Запад от своята култура, дори и малките държави, така трябва и ние да съхраняваме своето. Никой няма да ни насочва как да си правим програмите на телевизиите, какво точно да се учил в училищата. Тук ние трябва да си носим отговорността и да не се извиняваме винаги с чужд натиск. Такава позиция е много удобна – много е лесно да кажем, че някой друг ни принуждава. Дори и да има такъв натиск, такива опити, какво ни пречи ние да отстояваме своите позиции?

- Права сте, наистина ние сами трябва да си отстояваме ценностите. Когато под Вашето крило Съюзът на преводачите даде на българите много интересни заглавия от западната литература, от съвременната и от класиката, това наистина беше чудесно. Българинът имаше такива познания за западната литература, че това изглеждаше смайващо за някои чужденци. Сега се получи някакъв спад, критерият е снижен, виждаме преводна литература с ужасен език. Какво мислите по този въпрос?

- В никакъв случай запазването на националната култура не противоречи на нашата отвореност към културата на света. Напротив, това са два процеса, които взаимно се обогатяват. И по времето, за което говорите – десетте години, които прекарах като председател на Съюза на преводачите, бяхме си поставили благородната задача да изследваме какво въобще от световната литература не е представяно в България. От това, което е най-стойностно в нея, къде са белите полета. И с една по-дългосрочна програма да опитаме да запълним тези полета. И в това отношение беше направено извънредно много. С помощта на няколко издателства. На първо място издателство “Народна култура”, специално за чуждестранна литература, но и други издателства. Също списанията. Специално с тази цел бе създадено списание “Панорама”, което откликваше на най-новите явления в чуждестранната литература. Списание “Факел” пък беше за преводна съветска литература навремето. Това списание продължава да излиза и аз се радвам, че то намери своята ниша, продължава да бъде интересно с новите тенденции в руската литература. Този процес няма нищо общо с нашето себеуважение и усилията ни да запазваме националната си култура. Ние не можем да се обогатяваме, ако не знаем какво става в света. Ставащото в световната литература може да бъде част от нашата литература, само ако бъде поднесено в един висококачествен превод, който отговаря на оригинала и на особеностите на българския език. Днес твърде много хора смятат, че знаят чужди езици, и най-вече английски. Превеждат каквото им попадне, но това не значи, че ние получаваме адекватен превод и адекватна представа действително за литературната творба. В днешно време, колкото и да е болен въпросът за превода, което особено ярко личи и по телевизията при преводите на филмите, допускат се фантастични грешки или пък слушаме лош език, а то влияе върху оформянето и на говорния език на младите хора. Но сега по-важен е, според мене, подборът на заглавията, които се издават. Защото, ако някога имахме този целенасочен стремеж да запълваме белите полета по отношение на високата литература, на високата култура, сега се поднасят заглавия, които имат преди всичко комерсиално значение. Това е главният критерии, по който се избират преводните заглавия. А така далеч няма да стигнем.

- Понякога се случва така, че намираме по сергиите и книги на известни автори, за които сме си създали вече твърде висока представа. Но книгите, които намираме преведени сега, ни разочароват, нямат тази стойност. Поражда се съмнение, че може би има някаква фалшификация. Просто се слага голямото име върху една такава преводна книга, а ние нямаме гаранция, че книгата е наистина на този автор.

- Аз не знам да има такива фалшификации, но един лош превод може да компрометира и доста добро произведение на голям автор. Да кажем, един Шекспир е толкова мъчен за превеждане, че ако не попадне в ръцете на майстор, както в нашия случа с Валери Петров, това няма да бъде Шекспир. Говорите за времената на нашето Възраждане, когато с най-добри, патриотични подбуди, мнозина, без да имат тази квалификация, са се мъчили да превеждат, тоест да преразказват, да побългаряват произведения нашумели по една или друга причина в света. Този период ние смятахме, че е окончателно изминат в нашата литература тогава, когато се създаде и Съюзът на преводачите. И не само висококвалифицираните преводачи, но и мнозина от нашите писатели, винаги са се занимавали и с превод. Онези от тях, които знаят добре чужди езици. Сега нещата като че ли излязоха от контрол, всеки превежда, всеки подбира, всеки може да издава. И тук пак ще кажа, че е мястото на една културна политика, която трябва да сложи някакъв ред. И отново, мястото и на обществената реакция. Защото трябва да се реагира на посегателствата върху неща, които сме смятали за решени вече в нашия културен процес, а се оказва, че сега се връщаме към началото.

- Излезе ново издание с произведенията на Гео Милев. Какво всъщност по-старите поколение не научиха за Гео Милев преди и какво имаме да научим сега за него? От това издание, може би?

- Това е едно великолепно издание и аз съм много радостна, че успяхме да го приготвим и да го поднесем в такъв хубав вид на българската публика. То включва широко подбрани, избрани произведения на Гео Милев – както от неговата поезия, така и от неговата критика, публицистика, която не е по-малко ярка и значима. По-широко са представени неговите културни портрети на художници, на артисти, на писатели. Някои от тях са печатани не само в неговите, но са били пръснати и по други издания. Той е намирал време, колкото и чудно да е това, тъй като неговият живот е бил много кратък, намирал е време да сътрудничи и на други списания и издания, някои от тях дори и в провинцията. Отпечатвал е много интересни свои статии и портрети, които сега са включени в новото издание. Безценно е и приложението към този том – с рисунки и автопортрети на Гео Милев – художника. Но не само. Още по-важно е, че той е представен като център на българския модернизъм. Защото с неговото идване в България, след студентството му в Германия, със започването на неговото списание “Везни”, което той обявява като орган на българските модернисти, около това списание, а по-късно и около “Пламък”, се създава един кръг от художници, от млади писатели, поети, които възприемат модерните идеи, стараят се да обновят нашето изкуство. Идеята на Гео Милев за европеизиране на българската култура намира в голяма степен израз не само в неговите собствени списания, но и в кръга от негови сътрудници. Това именно изследва доц. Ружа Маринска в своята много интересна студия “Гео Милев и българският модернизъм”, която трябва да бъде една неразривна част, според мен, и в бъдещи негови избрани или събрани произведения. Аз се радвам, че тази книга е вече на вниманието на всички, които се интересуват. Дано височката цена да не попречи на повече хора, които искат да се запознаят с нея. Надявам се обаче, тя да влезе в библиотеките.

- Дано, защото българинът заслужава това. Кажете ни едно пожелание за бъдещето.

- На младите преди всичко пожелавам да преживеем по-бързо този преходен период във всяко отношение. И икономически, и духовно, и културно. И да може младежта да намери пътя на своето развитие и така да помогне да продължим това, което сега временно сме изоставили. Да вървим по стъпките на най-достойните българи от нашето минало.